Мишел Уелбек
Карта и територия (35)

VII

Погребението беше определено за следващия понеделник. В това отношение писателят бе оставил изключително точни указания, нотариално заверени и придружени от необходимата за тяхното изпълнение сума. Не желаеше кремация, а класическо погребение. „Желая червеите да изчистят моя скелет“ — заявяваше той и си позволяваше бележка от лично естество въпреки официалния характер на документа: „Открай време съм поддържал отлични отношения с моя скелет и ще се радвам той да бъде освободен от бремето на плътта“. Желанието му беше непременно да бъде погребан в гробището „Монпарнас“, където предварително беше закупил гробно място за обичайния трийсетгодишен срок, което случайно се намираше на няколко метра от гроба на Еманюел Бов^[1].

Както Жаслен, така и Фербер, притежаваха подходяща външност за погребения. Обличаха се често в тъмни цветове и имаха изпити, естествено бледи лица. Фербер без каквото и да било усилие можеше да изобразява скръб и сериозност, уместни за такива случаи; що се отнася до Жаслен, неговият изнурен и примирен вид на човек, който познава живота и отдавна е изоставил всякакви илюзии, също изглеждаше съвсем на място при подобни печални обстоятелства. Всъщност двамата вече бяха присъствали на немалко погребения, понякога на жертви и по-често на колеги: някои от последните се бяха самоубили, други бяха загинали при изпълнение на служебния дълг, а такива случаи бяха твърде впечатляващи: най-често върху ковчега беше забодено отличие, присъстваха високопоставени официални лица и нерядко самият министър, с една дума, израз на признателност от страна на Републиката.

 

 

Срещнаха се в десет часа в комисариата на VI район; от прозорците на залата за приеми в кметството, която им бяха предоставили за случая, разполагаха с отличен изглед към площад „Сен Сюлпис“. За всеобща изненада беше станало известно, че авторът на „Елементарните частици“, който през целия си живот беше проявявал непримирим атеизъм, преди шест месеца дискретно беше получил кръщение в една църква в Куртне. Тази вест постави църковните власти в затруднено положение: от гледна точка на медийния интерес те не желаеха да остават встрани при погребенията на известни личности; непрекъснатото настъпление на атеизма обаче, както и трайното намаляване на броя на получилите свето кръщение, включително и онези, които бяха извършвани като чиста формалност, съчетани със строгото спазване на каноничните правила, все по-често ги изправяше пред сложен избор.

Уведоменият чрез имейл кардинал архиепископ на Париж с въодушевление даде съгласието си за отслужване на литургия, която трябваше да започне в единайсет часа. Той лично взе участие в съставянето на проповедта, която поставяше ударението върху всемирната човешка ценност на творчеството на писателя и дискретно, като заключителен акорд, обръщаше внимание на тайно приетото от него свето кръщение в църквата в Куртне. Заедно с причастието и останалите свои елементи службата трябваше да продължи около час; следователно Уелбек щеше да бъде откаран до последното си жилище към обяд.

Фербер сподели с Жаслен, че и за това писателят е оставил точни указания и дори сам е направил рисунка на надгробния си паметник: обикновена плоча от чер базалт на равнището на земята; която по негово изрично указание не бива да стърчи дори с няколко сантиметра. Върху плочата било изписано името му без дати и каквито и да било други данни, а под него имало изображение на лентата на Мьобиус. Той възложил изработката на един парижки майстор на надгробни паметници и лично следил за изпълнението.

 

 

— С една дума — отбеляза Жаслен, — явно се е имал за голяма работа…

— И с право — отвърна тихо Фербер. — Всъщност трябва да знаеш, че никак не е лош писател…

Жаслен веднага се засрами от думите си, изречени без особена причина. Уелбек беше се погрижил за себе си не повече и дори далеч по-малко, отколкото би сторил кой да е виден гражданин през XIX век и кой да е дребен благородник от предишните столетия. Като се замисли, дори си даде сметка колко неприятна му е съвременната привидна скромност с всичките тези кремации и разпръсвания на праха сред природата като израз на завръщане в нейното лоно и сливане с нейните основни елементи. Когато преди пет години умря кучето му, той настоя да го погребе и лично положи до малкото телце любимата играчка на животинчето, а по-късно дори постави скромен паметник в градината на къщата на своите родители в Бретан; година преди това беше починал баща му, след което Жаслен реши да не продава къщата с мисълта, че след пенсионирането ще отидат да живеят там заедно с Елен. Човекът не е част от природата, той се е издигнал над нея, а и кучето след опитомяването също се е издигнало над нея, ето това беше съкровената му мисъл. Затова, докато разсъждаваше, макар да не вярваше в Бог, постепенно се убеждаваше колко нечестиво, колко антропологически нечестиво е разпръсването на праха на човешко същество сред ливадите, в реките или в морето, или пък, както бе сторил онзи клоун Ален Жийо-Петре, за когото навремето се смяташе, че е подмладил телевизионния бюлетин за времето, и чийто прах по негова воля беше разпръснат в окото на циклон. Едно човешко същество представлява съзнание, уникално, индивидуално и незаменимо съзнание и поради това заслужава паметник, плоча или поне надпис, нещо, което да остави за вековете свидетелство за неговото съществуване, такива бяха мислите, които спохождаха Жаслен.

— Пристигат… — тихо му напомни Фербер, връщайки го към действителността.

И наистина, макар да беше едва десет и половина, трийсетина души вече се бяха събрали пред входа на църквата. Кои ли бяха? Вероятно безименни читатели на Уелбек. Случваше се, особено когато ставаше въпрос за убийство за отмъщение, убиецът да присъства на погребението на жертвата. В случая не вярваше кой знае колко това да стане, но все пак беше извикал двама фотографи от техническия отдел, които, въоръжени с апарати с телеобективи, се бяха разположили в един апартамент на улица „Фроадво“, откъдето се откриваше чудесен изглед към гробището „Монпарнас“.

Десет минути по-късно пристигнаха пеша Тереза Кремизи и Фредерик Бегбеде. Те се видяха и се прегърнаха.

Жаслен отбеляза, че и двамата се държат точно както подобава за случая. С вида си на азиатка издателката би могла да мине за някоя от онези оплаквачки, които до неотдавна все още биваха наемани в средиземноморските страни; Бегбеде пък изглеждаше потънал в особено мрачни мисли. Всъщност по онова време авторът на „Един френски роман“ беше само на петдесет и една години и несъмнено присъстваше на едно от първите погребения на хора от неговото поколение, вероятно онова, което си мислеше, беше, че то далеч няма да бъде последното, че разговорите по телефона с приятели все по-често щяха да започват не с „Какво ще правиш тази вечер?“, а с „Познай кой е починал…“.

Жаслен и Фербер дискретно излязоха от кметството и се смесиха с тълпата опечалени, която вече наброяваше петдесетина души. В единайсет без пет катафалката спря пред църквата — беше обикновено черно фургонче на траурната агенция. В момента, когато двамата служители извадиха ковчега, сред тълпата се разнесе шепот на потрес и ужас. Хората от техническия отдел се бяха нагърбили с непосилната задача да съберат пръснатите на местопрестъплението парчета плът, да ги разпределят в херметически затворени пластмасови торби и да ги изпратят заедно с главата в Париж. След приключването на изследванията останките представляваха малка плътна купчина, която заемаше далеч по-малко място от обикновен човешки труп, така че служителите на траурната агенция бяха намерили за добре да използват детски ковчег с дължина от метър и двайсет. Подобен рационален подход по принцип беше може би напълно приемлив, но впечатлението, което остави у присъстващите, когато служителите на агенцията изнесоха ковчега пред стълбите на църквата, беше достойно за съжаление. Жаслен чу как Фербер сподавя болезнена въздишка, а и самият той, макар закоравял, беше със свито сърце; мнозина от опечалените бяха избухнали в сълзи.

Самата служба както винаги беше най-скучната част от церемонията. Беше скъсал с католическата вяра още когато навърши десет години и въпреки големия брой погребения, на които му се бе налагало да присъства, така и не беше възстановил тази връзка. В действителност църковната служба си оставаше за него напълно непонятна, дори не можеше да разбере какво иска да каже свещеникът; споменаваше нещо за Йерусалим, което изглеждаше напълно неуместно, но предположи, че думите му имат символичен смисъл. Трябваше все пак да признае, че обредът беше подходящ, че обещанията, свързани с бъдещия живот, в случая очевидно бяха добре дошли. По същество намесата на църквата по време на погребение е далеч по-уместна, отколкото при раждане или на бракосъчетание. В случая тя плуваше в свои води, имаше какво да каже относно смъртта, докато относно любовта това не беше толкова сигурно.

Обикновено на погребение членовете на семейството застават до ковчега, за да приемат съболезнования; тук обаче семейство нямаше. След края на службата двамата служители пак грабнаха малкия ковчег — Жаслен отново усети тръпка на покруса — за да го отнесат обратно във фургончето. За негова изненада на площадчето пред входа на църквата ги очакваха петдесетина души — вероятно читатели на Уелбек, алергични към всякакви църковни церемонии.

 

 

Не бяха предвидени никакви особени мерки, никакво блокиране на улици, нито отклоняване на движението, така че катафалката потегли направо към гробището „Монпарнас“ и стотината събрали се поеха по тротоара в същата посока, покрай Люксембургската градина по улица „Гинмер“, после по улица „Бавен“, по улица „Бреа“, нагоре по булевард „Распай“, преди да свият по улица „Хюйгенс“. Жаслен и Фербер се присъединиха към тях. Опечалените бяха от всякакви възрасти, от всякакви обществени слоеве, повечето сами, някои по двойки; това бяха хора, които сякаш нищо не обединяваше, които нямаха нищо общо помежду си, и внезапно Жаслен осъзна, че си губят времето, че това са читатели на Уелбек и нищо повече, че едва ли някой от тях е замесен в убийството. Толкова по-зле, помисли си той, поне разходката е приятна; в този момент над Париж и околностите времето беше хубаво, небето беше бездънно синьо, почти като през зимата.

 

 

Вероятно по указание на свещеника гробарите изчакаха, преди да започнат заравянето. Пред гроба възторгът на Жаслен от погребенията още повече се засили и той твърдо реши, че самият той също трябва да бъде погребан и че за целта още на другия ден трябва да се обърне към нотариуса, за да направи това изрично допълнение към завещанието си. Първите лопати пръст паднаха върху ковчега. Самотна жена на трийсетина години хвърли бяла роза — добре е, че ги има жените да мислят за подобни неща, за които никой мъж не би се сетил. Кремацията неизбежно е съпроводена с ужасно бучене на машини, съскане на газови горелки, докато тук цареше почти пълна тишина, нарушавана единствено от успокоителното тракане на буците пръст, които се разбиваха върху капака на ковчега. Във вътрешността на гробището почти не се долавяше уличната глъч. С постепенното запълване на изкопа шумът ставаше все по-приглушен, все по-мек; накрая поставиха плочата.