Мишел Уелбек
Карта и територия (30)

II

Комисарите са основен ръководен кадър в рамките на Националната полиция, която пък е важна държавна институция с междуведомствен характер, подчинена на Министерството на вътрешните работи. Те са натоварени с приложението на правилниците и с ръководството на службите, за които носят оперативна и организационна отговорност. На тях е подчинен персоналът на тези служби. Те вземат участие в разработването, осъществяването и оценката на програмите и проектите, свързани със сигурността и борбата срещу престъпността. Изпълняват определените им от закона административни задължения. Притежават съответна на длъжността им униформа.

Заплащането им в началото на кариерата възлиза на 2898 евро.

Жаслен вървеше бавно по пътя към горичка с необичайно ярък зелен цвят, където вероятно гъмжеше от змии и мухи, а в най-лошия случай и от скорпиони и стършели, в департамента Йон често се срещаха скорпиони, които не са рядкост и в съседния департамент Лоаре; беше се осведомил по въпроса в Инфо Жандармери, чудесен сайт, където пускаха само грижливо проверена информация. Общо взето, извън градовете, въпреки привидното спокойствие, човек трябва да бъде готов да се сблъска с какво ли не и често с най-лошото, мислеше си Жаслен. Самото село му беше направило доста неприятно впечатление: безупречно чистите бели къщи с черна дограма, безмилостно реставрираната църква, преднамерено закачливите информационни табла — всичко това му напомняше декор, мнимо село, изградено за снимането на телевизионен сериал. На всичко отгоре още не беше срещнал нито един жител. При тези обстоятелства можеше да бъде сигурен, че никой нищо не е видял, нито чул и събирането на свидетелски показания отсега се очертаваше като почти невъзможна мисия.

Въпреки всичко, просто защото засега нямаше какво друго да прави, реши да се върне обратно по същия път. Ако срещна човек, мина през ума му детинска мисъл, поне един човек, непременно ще разкрия това убийство. За момент реши, че има късмет, защото зърна кафене с табела „При Люси“, чиято врата откъм главната улица беше отворена. Ускори крачка натам, но в момента, когато се канеше да прекоси, някаква ръка (женска ръка, може би на въпросната Люси?) се показа и рязко захлопна вратата. Дочу как отвътре ключът се превърта два пъти. Би могъл да се възползва от полицейските си правомощия и да я принуди да отвори заведението, за да вземе показания, но му се стори, че още е рано за това. Така или иначе с тази задача щеше да се заеме някой от хората на Фербер. Самият Фербер беше незаменим в събирането на показания, тъй като по външния му вид никой не би могъл да предположи, че си има работа с ченге, а дори и след като покажеше картата си, хората бързо забравяха този факт (приличаше по-скоро на психолог или на етнолог) и се отпускаха пред него с удивителна лекота.

Точно до кафене „При Люси“ улица „Мартин Хайдегер“ се спускаше към неизследвана част от селото. Той пое по нея, размишлявайки върху почти неограничената власт, дадена на кметовете по отношение названията на улиците в повереното им населено място. На ъгъла на една улица без изход, наречена „Лайбниц“, той спря пред гротескна табела с крещящи цветове, изрисувани с акрилна боя върху ламарината. Върху нея беше изобразен мъж с глава на патица и с грамаден член; тялото и краката му бяха покрити с гъста кафява козина. От информационното табло разбра, че се намира пред „Музеретик“, посветен на „ар брют“ и на живописни творби на душевноболни от клиниката в Монтаржи. Възхищението му от изобретателността на общината още повече се засили, когато стигна до площад „Парменид“ и попадна на чисто нов паркинг, където местата за колите бяха очертани с бели линии, прекарани преди не повече от седмица и снабдени с електронни броячи, които приемаха както европейски, така и японски кредитни карти. В момента там имаше само една кола, воднистозелен „Мазерати Гран Туризмо“; за всеки случай Жаслен записа регистрационния номер. Не пропускаше случая да напомни на студентите в Сен Сир о Мон д’Ор, че по време на разследване е задължително да се правят записки и на това място от своето изложение изваждаше обикновен бележник „Родия“, формат 105х148 мм. Не бива нито един ден по време на разследването да остава без някаква бележка, подчертаваше той, дори когато въпросният факт ви се струва напълно незначителен. По-нататъшната работа би трябвало да изясни дали той действително е без значение, но не това е важното: важното е да се действа, да се поддържа поне минимум умствена активност, защото един напълно бездеен полицай не след дълго се обезсърчава и става напълно неспособен да реагира в момент, когато наяве започват да излизат важни факти.

Странно, но без да знае това, Жаслен даваше почти същите напътствия, които беше изброил Уелбек по време на единственото му участие в курс по creative writing, организиран от университета в Лувен ла Ньов през април 2011 година.

На юг селото завършваше с кръгло площадче „Емануел Кант“ с чисто градски изглед и изключително семпло от естетическа гледна точка: представляваше гладко асфалтиран кръг, който не водеше наникъде, тъй като оттам не тръгваше никакъв път, а около него нямаше нито една къща. Малко по-нататък минаваше бавно течаща река. Слънцето все по силно грееше над ливадите. Обраслите с трепетлики брегове предлагаха известна прохлада. Жаслен тръгна по течението и двеста метра по-надолу се натъкна на препятствие: широк бетонен бент на височината на коритото отклоняваше част от водата по тясна вада, която, както можа да установи, само няколко метра по-нататък се превръщаше в блато с продълговата форма.

Седна сред гъстите треви край блатото. Той, разбира се, нямаше представа, че в този момент, когато го измъчваха болки в кръста и лошо храносмилане, започнало с годините да му създава проблеми, се намира точно на онова място, където малкият Уелбек най-често се бе отдавал на своите самотни игри. За него Уелбек не беше нищо друго, освен случай, и то случай, който рискуваше да се окаже заплетен. При убийства на известни личности очакванията на обществото за бързи разкрития стават по-големи и само след няколко дни започва да се говори за лошата работа на полицията и за нейното бездействие, по-лошо от това беше единствено убийството на дете или още по-зле — убийството на бебе, като в такива случай положението ставаше наистина ужасно, от тях се искаше да заловят убиеца още преди да е завил зад ъгъла и срок от четирийсет и осем часа беше напълно неприемлив за общественото мнение. Погледна часовника си, отсъстваше вече повече от час и за момент се упрекна, че е оставил Фербер сам. Повърхността на водата беше покрита с водна леща, а цветът й беше мръснокафяв.