Мишел Уелбек
Карта и територия (28)

XIII

Здрачът на ранното утро проникваше през пролуките на плътните мъхести завеси на алени и жълти мотиви. До него Олга дишаше равномерно, късата й нощница беше запретната до кръста. Жед нежно я погали по белите, заоблени бедра, като внимаваше да не я събуди. За десет години тялото й почти не се беше променило, все пак гърдите й бяха малко понатежали. Това разкошно цвете от плът започваше да вехне; оттук нататък процесът на разруха щеше да се ускори. Беше две години по-възрастна от него; даде си сметка, че след месец самият той ще навърши четирийсет. И двамата се намираха приблизително по средата на живота; нещата се бяха случили бързо. Стана, събра дрехите си, разхвърляни по пода. Не помнеше да се е събличал предишната вечер, вероятно тя го беше направила; струваше му се, че бе заспал веднага след като бе докоснал възглавницата. Дали бяха правили любов? Вероятно не и само̀ по себе си това беше доста показателно, защото след толкова години раздяла би трябвало да го сторят или поне да опитат, липсата у него на незабавна ерекция лесно би могла да се обясни с прекомерното количество погълнат алкохол, но тя би трябвало да се помъчи да го възбуди, а не помнеше подобно нещо, може би е трябвало да я помоли? Дори това колебание относно сексуалните му права, относно онова, което би трябвало да се смята за естествено и нормално в рамките на тяхната връзка, будеше тревога и навярно предвещаваше края. Сексуалността е крехко нещо, в нея толкова трудно се навлиза, а се излиза толкова лесно.

Затвори след себе си тапицираната с бяла кожа врата на спалнята и пое по дългия коридор, от дясната страна, на който се намираха други спални и работен кабинет, а отляво приемни — малки салони в стил Луи XVI с нареден под остър ъгъл паркет. В полумрака, разсейван на места от големи лампи с абажури, апартаментът му се стори грамаден. Той прекоси единия от салоните и повдигна завесата: авеню „Фош“ се простираше до безкрай, с необикновена широта поради тънкия слой от скреж. Единствен признак на живот беше димът от ауспуха на „Ягуар XJ“, спрял в страничната алея, чийто двигател работеше на празен ход. Сетне от съседната сграда излезе леко залитайки жена във вечерна рокля и се настани до водача; колата потегли по посока на Триумфалната арка. Градът отново потъна в тишина. Всички очертания му се струваха необичайно отчетливи на слабата светлина на зимното слънце, което се надигаше между небостъргачите на „Дефанс“ и хвърляше отблясъци върху непокътнатата повърхност на уличното платно. Стигна до другия край на коридора и влезе в кухня с шкафове от бронзиран алуминий и базалтов плот по средата. Хладилникът се оказа празен, с изключение на кутия шоколади „Дебов е Гале“ и начената опаковка портокалов сок „Лидер Прайс“. Забеляза кафемашина и си приготви „неспресо“. Олга е нежна, нежна и любяща, Олга го обича, повтаряше си той с нарастваща печал и в същото време съзнаваше, че между тях нищо повече няма да се случи, помисли, че понякога животът предлага възможност, но ако човек е прекалено плах или прекалено нерешителен, за да се възползва, животът си я прибира обратно, в даден момент нещо може да бъде направено, може да бъде постигнато щастие, този момент трае няколко дни или дори няколко месеца, но идва само веднъж, така че да го върне човек е напълно невъзможно, след това всички пориви, убеденост и вяра отстъпват място на тихо примирение, на взаимно, белязано от тъга състрадание, на ненужното, но напълно вярно усещане, че нещо е могло да се случи, но сме се оказали недостойни за дарената възможност. Приготви си още едно кафе, което окончателно го разсъни, след което реши да драсне няколко реда на Олга. „Трябва да размислим“ — написа той, после зачеркна изречението и го замени със „Заслужаваш нещо по-добро от мен“. Отново зачеркна и написа: „Баща ми е на смъртно легло“, но се сети, че никога не е споменавал на Олга за своя баща, смачка листа и го хвърли в коша. Скоро щеше да стигне възрастта, на която е бил баща му, когато той се беше родил; за баща му появата на дете е означавала край на всякаква художествена амбиция и като цяло приемане на смъртта, което без съмнение важи за мнозина, но с особена сила за неговия баща. Той отново мина по коридора до спалнята; Олга продължаваше спокойно да спи, сгушена на кълбо. Стоя близо минута, вслушвайки се в равното й дишане, неспособен да достигне до някакво обобщение, след което внезапно се сети за Уелбек. Един писател трябва да притежава известни познания за живота или поне да умее да създава такова впечатление. По един или друг начин Уелбек трябваше да бъде част от обобщението.

 

 

Вече съвсем се беше развиделило, но по авеню „Фош“ все още не се виждаше жива душа. Никога не беше разговарял с Олга за своя баща, нито с него за Олга, не беше споменавал за тях нито пред Уелбек, нито пред Франц, със сигурност беше съхранил у себе си някакъв остатък от социален живот, но той нямаше нищо общо с мрежа от отношения или с органична тъкан, или с каквато и да било жива материя, беше просто един елементарен и минимален математически граф без особени разклонения, с напълно независими и сухи израстъци. След като се прибра, постави портрета на писателя в титанова касета, която закрепи на покрива на своето „Ауди“ комби, и пое към „Порт д’Итали“, а оттам излезе на магистрала A10.

Когато отмина последните предградия и складове, откри, че снегът все пак се е задържал. Външната температура беше -3°С, но отоплението на колата работеше безупречно и в купето беше приятно топло. Колите „Ауди“ се отличават с особено добра направа и според „Ото Журнал“ могат да съперничат на някои модели „Лексъс“. Тази кола беше първата покупка, откакто беше се сдобил с новия си статут на заможен човек, още при първото си посещение при дистрибутора беше привлечен от здравината и точността на металните сглобки, мекото тракане на вратите при затваряне, като цяло тя напомняше банков сейф. Завъртя регулатора за скорост и я фиксира на 105 км в час. На всеки 5 км в час имаше леко прищракване, което улесняваше настройката; тази кола наистина беше съвършена. Равните пространства от двете страни на пътя бяха покрити с непокътнат слой сняг; над заспалия пейзаж на Бос слънцето грееше дръзко, почти весело. Малко преди да стигне Орлеан, се отби на път E60 по посока на Куртне. На няколко сантиметра под земната повърхност зърната очакваха момента на покълването, на пробуждането. Заключи, че всъщност пътуването ще се окаже доста кратко и че биха му били необходими часове и дори дни наред каране по магистралата с постоянна скорост, за да може да стигне до поне една ясна мисъл. Реши все пак да се отбие в крайпътна бензиностанция и докато потегляше, отново се сети, че би било редно да се обади предварително на Уелбек, за да го предупреди за посещението си.

Стигна до Монтаржи-Запад, паркира на петдесетина метра от пункта за пътна такса, набра номера на писателя и след десетина позвънявания затвори. Слънцето се беше скрило, небето беше придобило млечнобял цвят над заснежената околност. Будките на пункта за пътна такса, боядисани в слонова кост, допълваха тази дискретна симфония от светли тонове. Излезе от колата и с изненада установи, че извън града студът е по-силен, разхожда се няколко минути по асфалта на отбивката. Погледът му спря върху титановата касета на покрива на колата, внезапно си спомни причината за своето посещение и помисли, че след като всичко е приключило, ще може да се заеме с четене на Уелбек. След като е приключило какво? В мига, когато си зададе този въпрос, откри отговора и си даде сметка, че Франц имаше право, когато предположи, че „Мишел Уелбек, писател“ ще е неговата последна картина. Несъмнено щеше да има и други идеи за картини, мечти за картини, но никога повече нямаше да открие у себе си енергията и мотивацията, необходими, за да им придаде форма. По повод собствената си писателска кариера Уелбек беше споменал, че винаги е възможно да се правят бележки, опити за оформяне на изречения, но че за написването на роман трябва да се изчака достигането на определена компактност, безспорност, да се изчака появата на същинско ядро необходимост. Беше добавил, че човек никога не решава сам да напише книга; според него книгата е като бетонен блок, който трябва да стегне, а възможностите на автора се ограничават до това да бъде на място, да изчаква в състояние на тревожно бездействие процесът да започне от само себе си. В този момент Жед осъзна, че бездействието вече никога няма да му причинява тревога и в паметта му изплува образът на Олга като призрак на недовършеното щастие, ако можеше, би се помолил за нея. Качи се обратно в колата и плавно потегли към будките, където извади кредитната карта, за да плати.

 

 

Беше почти обяд, когато стигна до селото, където живееше Уелбек, но улиците бяха пусти. Изобщо появяваха ли се понякога хора по улиците на това село? Една след друга се редяха къщи от варовиков камък, покрити със старинни керемиди, вероятно типични за областта, както и други, паянтови, варосани отвън, които човек би очаквал да види по-скоро в селата на Нормандия. Църквата, чиито външни подпори бяха обрасли с бръшлян, носеше видими следи от значителни ремонтни работи; тук очевидно не се съобразяваха твърде със съхраняването на културното наследство. Навсякъде се виждаха декоративни храсти, морави; табели от кафяво дърво приканваха посетителя на обиколка из околностите на Пюизе. В залата на културния дом имаше постоянна изложба на местните занаяти. Вероятно отдавна всички къщи тук бяха превърнати във вили.

Домът на писателя беше разположен малко встрани от селото; обясненията, които му беше дал, след като се бяха чули по телефона, се оказаха съвършено точни. Беше му споменал, че се завръща от дълга разходка със своето куче из стегнатото от студа поле и че ще се радва да го покани на обед.

Жед паркира пред голяма постройка във формата на буквата Г с варосани стени. Свали касетата с картината, след което дръпна връвта на звънеца. Вътре в къщата веднага се разнесе лай. Няколко секунди след това вратата се отвори и навън се втурна черно рошаво куче, което продължаваше да лае. Авторът на „Елементарните частици“ се появи на свой ред, облечен в канадка и кадифен панталон. Жед веднага обърна внимание на настъпилата у него промяна. Изглеждаше заякнал, вероятно по-мускулест, имаше енергична походка и се усмихваше приветливо. В същото време беше отслабнал, върху лицето му се бяха откроили тънки мимически бръчки, а късо подстриганата му коса беше побеляла. Жед си каза, че напомня животно в зимна окраска.

 

 

В камината на всекидневната гореше буен огън; двамата се разположиха на тапицираните със зелено кадифе кресла.

— Някои мебели останаха от предишния собственик… — обясни Уелбек, — останалите купих на старо.

Върху ниската маса имаше нарязан салам и маслини; домакинът отвори бутилка „Шабли“. Жед извади портрета от касетата и го опря на облегалката на креслото. Уелбек го погледна някак разсеяно, след което погледът му се плъзна из стаята.

— Как мислите, дали ще стои добре над камината? — запита накрая той.

Изглежда това бе единственото, което го интересуваше. Може би така е по-добре, помисли Жед; какво всъщност представлява една картина, ако не скъп елемент от вътрешното обзавеждане? Отпиваше на малки глътки от чашата.

— Искате ли да разгледате? — предложи Уелбек.

Естествено, Жед прие. Къщата му хареса, напомняше му за дома на баба му и дядо му; всъщност всички старинни селски къщи си приличат. Освен всекидневната имаше голяма кухня, а до нея склад, в който бяха подредени също така дървата за камината. Отдясно бяха вратите на две спални. Първата беше празна, само с тясно и високо двойно легло по средата, и в нея беше страшно студено. Втората беше обзаведена с единично детско легло, вградено в ъглов диван и сгъваема работна маса. Жед обърна внимание на книгите, подредени на етажерката над ъгловия диван: Шатобриан, Вини, Балзак.

— Да, там спя… — потвърди предположението му Уелбек, докато се връщаха към всекидневната и отново заемаха местата си край огъня. — В леглото от моето детство… Човек се връща там, откъдето е тръгнал… — добави той с тон, който трудно би могъл да бъде разтълкуван (удовлетворение? примирение? огорчение?), така че Жед не намери думи за коментар.

След третата чаша „Шабли“ усети, че го обзема леко вцепенение.

— Да седнем на масата… — предложи писателят. — Вчера приготвих телешко варено, сега ще стане още по-добро, претопленото телешко варено е още по-вкусно.

Кучето ги последва в кухнята, сгуши се в голяма плетена кошница и изпъшка от удоволствие. Вареното наистина беше вкусно. Стенният часовник с махало тихо тиктакаше. През прозореца се виждаха заснежените ливади, а отвъд се открояваше туфа черни храсти.

— Избрали сте спокойния живот… — отбеляза Жед.

— Когато човек приближава към края, неизменно дири покой.

— Не пишете ли вече?

— В началото на декември се опитах да напиша поема за птиците; приблизително по времето, когато ме поканихте на вашата изложба. Купих хранилка, заредих я с парчета сланина; беше много студено, тази година зимата настъпи рано. Надойдоха много птици: чинки, синигери, червеношийки… Сланината много им хареса, но що се отнася до поемата… В крайна сметка писах за моето куче. Сега е годината на имената с „П“ и успях да завърша поемата; според мен е една от най-сполучливите поеми, посветени на Платоновата философия — и вероятно от всички поеми, посветени на кучета. Това ще бъде една от последните ми творби, може би последната.

В същия момент Платон се размърда в кошницата, размаха лапи, шумно изръмжа насън и отново се унесе в дрямка.

— Птиците не представляват кой знае какво — продължи Уелбек, — дребни цветни петна, които снасят яйца и изяждат хиляди насекоми, докато прелитат насам-натам, животът им е глупав и изпълнен с грижи, изцяло посветен на яденето на насекоми и от време на време на някоя гъсеница за разнообразие, както и на възпроизвеждането. Докато кучето си има своя собствена съдба, своя представа за света, но неговата драма е донякъде неопределена, в нея няма нито историчност, нито истинска повествователност, така че според мен съм до голяма степен приключил със света като повествование — със света на романите, на филмите, а също така със света на музиката. Вече се интересувам единствено от света като съпоставяне — света на поезията, на живописта. Ще си сипете ли още малко варено?

Жед отклони предложението. Уелбек стана и извади от хладилника парчета сирене „Сен Нектер“ и „Епоас“, наряза хляб, след което отвори нова бутилка „Шабли“.

— Много мило от ваша страна, че ми донесохте картината — добави той след малко. — От време на време ще я гледам, ще ми напомня времето, когато на моменти съм водил интензивен живот.

За кафето се завърнаха във всекидневната. Уелбек хвърли няколко цепеници в огъня и отиде в кухнята да приготви кафето. Жед започна да разглежда библиотеката и беше удивен от малкия брой романи в нея, преди всичко класика. В замяна на това имаше много трудове на обществени реформатори от XIX век: най-известните като Маркс, Прудон и Конт, но редом с тях Фурие, Кабе, Сен Симон, Пиер Льору, Оуен, Карлайл, както и други имена, които не му говореха почти нищо. Писателят се върна с поднос, върху който имаше кафеник, ореховки и бутилка сливова ракия.

— Знаете ли какво твърди Конт? — запита той. — Твърди, че човечеството е съставено повече от мъртви, отколкото от живи. Е, в този момент аз се занимавам предимно с това, влизам в контакт с мъртвите…

Жед отново не намери какво да отговори. Върху ниската маса лежеше старо издание на „Спомени“ от Токвил.

— Токвил е удивителен случай… — продължи писателят. — „Демокрацията в Америка“ е шедьовър на могъщ ясновидец, която внася пълно обновление във всички области; без съмнение това е най-умното политическо произведение, писано някога. И след тази изумителна творба, вместо да продължи, Токвил влага цялата си енергия, за да бъде избран за депутат от скромния департамент Манш, а след това заема различни длъжности в правителствата от онова време като обикновен политик. При това неговата наблюдателност не губи нищо от своята сила и острота…

Той прелисти томчето „Спомени“, галейки с другата ръка по гърба Платон, който се беше изтегнал в краката му.

— Чуйте само какво казва за Ламартин! Леле, направо му разказва играта на този Ламартин!…

Сетне зачете с приятен, изразителен глас:

„Не зная дали някога съм срещал в този белязан от амбициозен егоизъм свят по-лишен от каквато и да било мисъл за общественото благо ум. Пред очите ми мнозина са хвърляли в смут страната, само и само да се издигнат: това е обичайната поквара; но според мен той единствен е способен във всеки момент да обърне света нагоре с краката само за разнообразие“.

Токвил направо не може да повярва, че може да съществува подобен екземпляр. Самият той е олицетворение на почтеността и се стреми да върши онова, което е най-добро за страната му. В състояние е да разбере амбицията, алчността, но подобен темперамент на комедиант, подобна смесица от безотговорност и дилетантщина го изумяват. Чуйте какво пише по-нататък:

„Не съм срещал, освен това по-неискрен човек, който да се отнася с такова презрение към истината. И когато казвам, че я презира, не съм прав; той не й оказва дори честта да се интересува от нея по какъвто и да било начин. Когато говори или пише, той се отклонява от истината и се връща към нея, без дори да обръща внимание на това, защото единствената му грижа в момента е какво впечатление ще направи на другите…“.

Забравяйки за своя гост, Уелбек продължи да чете наум и прелистваше страниците с нарастващо ликуване.

Жед почака, поколеба се, после изпи на един дъх чашата сливова и се изкашля. Уелбек вдигна очи към него.

— Дойдох… — започна Жед, — за да ви дам, разбира се, тази картина, но освен това, защото очаквам от вас послание.

— Послание ли? — усмивката на писателя постепенно помръкна, лицето му посивя от мъка, вкамени се. — Впечатлението ви… — каза бавно той най-сетне, — вашето впечатление е, че животът ми приключва, че съм обезсърчен, така ли?

— Ами да… Долу-горе така.

— Е, имате право: животът ми приключва и аз съм обезсърчен. Нито една от младежките ми мечти не се осъществи. Преживял съм интересни моменти, но и те бяха трудни и неизменно са ми стрували страшно много усилия, нищо не ми е дошло даром и сега притежавам точно толкова, колкото ми е необходимо, бих искал само всичко да свърши без прекомерно много болка, без заболяване, което отнема способностите, което превръща човек в инвалид.

— Говорите като баща ми… — промълви Жед.

Уелбек трепна при думата баща, сякаш тя беше неприлична, сетне върху лицето му се разля доволна усмивка, любезна, но лишена от топлота. Жед изяде една след друга три ореховки, после изпи цяла чаша сливова ракия и едва тогава продължи.

— Баща ми разговаря с мен за Уилям Морис. Бих искал да знам дали го познавате и какво мислите за него.

— Уилям Морис… — тонът му отново бе станал неутрален, обективен. — Странно, че баща ви е споменал за него, почти никой не познава Уилям Морис.

— В средите на архитектите и художниците, които той е посещавал на младини, изглежда е бил известен.

 

 

Уелбек се изправи, рови в библиотеката поне пет минути и накрая извади тънка книжка с избеляла и пожълтяла корица, украсена с мотиви в стил „ар нуво“. Седна, внимателно прелисти покритите с петна вкоравени страници — очевидно книгата не беше разтваряна дълги години.

— Вижте — обади се накрая той, — тук е изложен донякъде неговият мироглед. Става дума за откъс от лекция, изнесена в Единбург през 1889 година:

„Ето накратко нашата позиция на художници: ние сме последните представители на занаят, на който производството с търговски цели нанесе смъртоносен удар“.

Към края на живота си той става привърженик на марксизма, но в началото е различен, напълно оригинален. Той изхожда от гледната точка на художника, който създава творбата си, и се опитва да разпростре тази гледна точка върху световното производство като цяло — промишлено и земеделско. Днес трудно бихме могли да си представим богатството на политическата мисъл от онова време. Със своята книга „Завръщането на Дон Кихот“ Честъртън отдава дължимото на Уилям Морис. Това е един странен роман, в който авторът описва революция, основана на завръщането към средновековното занаятчийство и християнство, които постепенно се разпространяват на Британските острови, измествайки другите работнически движения — социалистически и марксистки, и това води до изоставяне на промишленото производство в полза на занаятчийски и земеделски общности. Нещо напълно неправдоподобно, но обвеяно във фееричната атмосфера, присъща на поредицата за отец Браун. В книгата Честъртън влага, струва ми се, много от своите собствени убеждения. Но предвид всичко, което знаем за Уилям Морис, бихме могли да кажем, че той несъмнено е бил необикновена личност.

Една цепеница падна в жарта и пръсна наоколо рояк въглени.

— Трябваше да купя преграда за камината… — измърмори Уелбек и потопи устни в чашата с ракия.

Жед продължаваше да го наблюдава внимателно и неподвижно, обзет от необикновено, непонятно нервно напрежение. Уелбек го погледна учудено и Жед със смущение откри, че лявата му ръка трепери конвулсивно.

— Прощавайте — обади се накрая той и отведнъж се успокои. — Намирам се в… особен период.

— Животът на Уилям Морис не е бил много весел, поне според общоприетите критерии — подхвана отново Уелбек. — Въпреки това всички свидетелства от онова време ни го описват като жизнерадостен, пълен с енергия оптимист. На двайсет и три години се запознава с Джейн Бърдън, която тогава е на осемнайсет и работи като модел на художниците. Две години по-късно се жени за нея и сам решава да се заеме с рисуване, но скоро се отказва, защото смята, че му липсва дарба — отнася се с дълбоко преклонение пред живописта. Построява си къща по свой собствен проект в Ъптън, на брега на Темза, лично я украсява и заживява в нея с жена си и двете си дъщерички. По думите на всички, които я познават, съпругата му е изключителна красавица, но не и вярна. Има любовна връзка между другото с Данте Габриел Росети, духовен водач на прерафаелитите. Уилям Морис изключително го цени като художник. В края на краищата Росети се установява в неговия дом и напълно го измества от брачното ложе. При това положение Морис предприема пътешествия до Исландия, научава исландски и започва превод на сагите. Завръща се няколко години по-късно и решава да поиска обяснение; Росети се съгласява да си отиде, но положението вече не е същото и между двамата съпрузи никога повече не се възстановява предишната физическа близост. Морис взема участие в няколко обществени движения, но напуска Социалдемократическата федерация, която според него е прекалено умерена, и основава Социалистическата лига, която открито изповядва комунистическа идеология, като от този момент чак до смъртта си Морис изцяло се отдава на комунистическата кауза чрез множество статии, лекции и беседи…

Уелбек млъкна, поклати глава с примирение и погали по гърба Платон, който изръмжа от удоволствие. После бавно додаде:

— Освен това докрай се бори с викторианското лицемерие и се обявява в защита на свободната любов…

— Знаете ли — обади се след малко той, — открай време съм изпитвал отвращение от твърдението, че всяка на пръв поглед всеотдайна и безкористна обществена дейност не е нищо друго, освен компенсация на проблеми от лично естество…

 

 

Жед запази мълчание и едва след минута запита:

— Мислите ли, че е бил утопист? Че е бил напълно откъснат от действителността?

— Няма никакво съмнение, че в известен смисъл това наистина е така. Той иска да премахне училището, защото смята, че децата ще учат много по-добре в обстановка на пълна свобода; иска да премахне затворите, тъй като според него угризенията са достатъчно наказание за престъпника. Човек трудно може да чете всички тези нелепости, без за изпита съчувствие, примесено с разочарование. И въпреки това, въпреки това… — Уелбек се поколеба, търсейки подходящия израз. — Въпреки това, колкото и невероятно да звучи, той постига известни успехи в практически план. За осъществяването на идеята за завръщане към занаятчийското производство основава фирма за украса и обзавеждане; в нея работниците се трудят много по-малко, отколкото във фабриките от онова време, които с чисто сърце могат да бъдат наречени каторги, но преди всичко се трудят свободно, като всеки отговаря за изпълнението на една задача от началото до самия край. Основното схващане на Уилям Морис е, че замисълът и изпълнението никога не бива да бъдат откъсвани, както не са били откъсвани през Средновековието. Според свидетелствата условията на труд в неговата фирма са направо идилични: светли, просторни цехове край брега на река. Цялата печалба се разпределя между работниците, с изключение на незначителен дял, отреден за социалистическа пропаганда. И въпреки всички очаквания начинанието се оказва успешно дори в търговско отношение. След дърводелството те се посвещават на ювелирство, кожарство, витражи, тъкани, тапицерии и неизменно жънат успех: фирмата „Морис Ко“ непрекъснато е печеливша през цялото си съществуване. Това се оказва непостижимо за множеството работнически кооперативи, които никнат през целия XIX век, независимо дали са фуриеристки фаланстери или икариански комуни по образеца на Кабе, тъй като нито един от тях не успява да постигне ефективност в производството на материални блага или на продоволствие. Сред всички тези провали изключение прави единствено основаната от Уилям Морис фирма. Да не говорим за възникналите по-късно комунистически общества…

 

 

Той отново млъкна. В стаята започваше да се смрачава. Стана, запали една лампа с абажур, хвърли нова цепеница в огъня и отново седна на мястото си. Жед продължаваше да го следи внимателно, без да продума, с ръце върху коленете.

— Не зная — обади се Уелбек, — вече съм стар, изгубил съм желание, пък и съм отвикнал да правя заключения, отвикнал съм от простите неща. Имайте предвид, че са запазени няколко негови портрета, рисувани от Бърн-Джоунс: на единия от тях той изпробва нова смес от растителни бои, на друг чете книга на дъщерите си. Набит, чорлав тип с живо, червендалесто лице, малки очила и рошава брада, на всички портрети създава впечатление на човек, който кипи от енергия, с неизчерпаема доброта и простодушие. Онова, което може да се твърди без всякакво съмнение, е, че предлаганият от Уилям Морис обществен модел не би бил ни най-малко утопичен, ако всички хора приличаха на Уилям Морис.

 

 

Жед чака доста дълго, докато нощта се спускаше над околните поля.

— Благодаря ви — каза накрая той и стана. — Съжалявам, че наруших уединението ви, но мнението ви беше важно за мен. Много ми помогнахте.

На прага на външната врата студът ги сграбчи. Снегът леко проблясваше. Черните клони на голите дървета се очертаваха на фона на сивото, мрачно небе.

— Ще има поледица, карайте внимателно — посъветва го Уелбек.

Докато обръщаше, за да излезе на пътя, Жед го видя да маха бавно за сбогом, вдигнал ръка на височината на рамото. Кучето седеше до него и сякаш кимаше с глава, доволно, че той си тръгва. Искаше му се отново да се видят, но интуицията му сочеше, че това няма да се случи, че със сигурност ще има най-различни спънки и препятствия. От този момент нататък социалният му живот очевидно се опростяваше.

 

 

Караше бавно по осеяните със завои и пусти общински пътища с не повече от 30 км в час, докато стигна до магистрала A10. Докато се пристрояваше, съзря в далечината дълга ивица от светлини на фарове и разбра, че скоро ще попадне в безконечни задръствания. Външната температура беше паднала до -12°С, но отоплението работеше безотказно и поддържаше в купето 19°С; не чувстваше каквато и да било припряност.

Включи радиото на „Франс Ентер“ и попадна на обзорно културно предаване за изминалата седмица; хронистите се смееха шумно, обичайното им джавкане и кикот бяха непоносимо вулгарни. По „Франс Мюзик“ предаваха италианска опера, чиято натруфена и пресилена виртуозност скоро започна да го дразни, и се наложи да спре радиото. Никога не беше харесвал музиката и си зададе въпроса какво го беше накарало да се впусне в художествено претворяване на света и дори да си въобразява, че въобще е възможно художествено претворяване на света, светът беше всичко друго, но не и обект на художествено вълнение, той не беше нищо друго, освен една рационална същност, лишена от каквато и да било магия или особен интерес. Пусна станция „Оторут FM“, която предаваше единствено конкретна информация: пътни инциденти край Фонтенбло и Ньомур, вероятни задръствания чак до Париж.

Жед си спомни, че е 1 януари, беше не само краят на уикенда, но край и на почивните дни, а също така начало на новата година за всички тези хора, които бавно се прибираха у дома, вероятно проклинайки мудното придвижване по пътищата, които след няколко часа щяха да стигнат до парижките предградия и след остатъка от нощта отново ще заемат местата си — на по-ниско или по-високо стъпало — в западната система за производство. При Мелюн-Сюд въздухът се изпълни с белезникава мъгла, движението стана още по-бавно, на разстояние от около пет километра колите пълзяха едва-едва, но в Мелюн-Сантр движението се поразреди. Температурата вън беше -17°С. Самият той по-малко от месец преди това беше отличен от закона за търсенето и предлагането, богатството го беше обгърнало като дъжд от искри, освободило го беше от финансовото иго и той си даде сметка, че му предстои да напусне този свят, от който така и не бе станал част, отношенията му с останалите хора, бездруго ограничени, постепенно щяха да излиняват и да пресъхват, щеше да заеме място в живота, подобно на това, което заемаше сега в купето на съвършено изработения автомобил „Ауди А6“, спокоен, безрадостен, веднъж завинаги неутрален.