Мишел Уелбек
Карта и територия (24)

IX

Когато Жед стигна до площада пред църквата „Нотр Дам дьо ла Гар“, ненадейно започна да ръси ситен студен дъжд, сякаш като предупреждение, и само след няколко секунди спря. Той изкачи няколкото стъпала, които водеха към преддверието. Както винаги и двете крила на църковната порта бяха широко разтворени; вътре изглежда нямаше никого. Той се поколеба, след което се върна обратно. Улица „Жана д’Арк“ се спускаше до булевард „Венсан Ориол“, който минаваше под надземния участък на метрото; в далечината се открояваше куполът на Пантеона. Небето беше мрачно, матовосиво. Откровено казано, точно в този момент нямаше какво да сподели с Бога.

Площад „Насионал“ беше пуст, а през голите клони на дърветата се виждаха наслагващите се правоъгълни сгради на факултета „Толбиак“. Жед зави по улица „Шато де Рантие“. Беше подранил, но Франц вече го очакваше, облегнат на масата пред обичайната тумбеста чаша червено вино, която очевидно не му беше първата. Зачервен и разрошен, той изглеждаше така, сякаш не беше спал от седмици.

— И така — започна той, след като Жед седна, — вече получих предложения за покупка на почти всички картини. Покачих цените, но мога да ги вдигна още малко, за да стабилизирам средната цена на около петстотин хиляди евро.

— Моля?

— Добре ме чу: петстотин хиляди евро.

Франц нервно усукваше кичурите на бялата си разрошена коса; Жед за пръв път обръщаше внимание на този негов навик. Той изпразни чашата и веднага поръча друга.

— Ако продам сега, ще получим приблизително трийсет милиона евро.

В кафенето отново настъпи тишина. Недалеч от тях мършав старец в сиво пардесю дремеше пред чаша бира с вермут „Пикон“. В краката му тлъст рижобял мишелов се унасяше подобно на господаря си. Навън пак заваля ситен дъжд.

— Е, какво да правя? — запита Франц след минута мълчание. — Да продавам ли сега?

— Както решиш.

— От къде на къде както реша, по дяволите! Ти даваш ли си сметка колко пари са това? — той повиши глас и старецът до тях се стресна; кучето се надигна с мъка и се обърна с ръмжене към тях.

— Петнайсет милиона евро… Петнайсет милиона евро на всеки… — продължи по-тихо Франц, но гласът му беше дрезгав. — А на мене ми се струва, че на теб изобщо не ти пука…

— Напротив, напротив, прощавай — припряно отвърна Жед. — По-скоро съм в шок — добави той след известно време.

Франц го погледна със смесица от подозрение и отвращение.

— Добре де — заключи той. — Аз не съм Лари Гагозян, нямам нерви за подобни неща. Започвам да продавам още сега.

 

 

— Със сигурност имаш право — обади се след минута Жед.

Отново се възцари мълчание, нарушавано единствено от похъркването на мишелова, който се беше успокоил и лежеше в краката на стопанина си.

— Според теб… — продължи Франц — Според теб коя картина получи най-добро предложение?

Жед се замисли за момент.

— Може би „Бил Гейтс и Стив Джобс…“ — предположи накрая той.

— Точно. Цената достигна милион и половина евро. Предложи я американски посредник май от името на самия Джобс.

— От дълго време… — продължи Франц. — От дълго време пазарът на произведения на изкуството е доминиран от най-богатите хора на планетата. И днес за пръв път им се отдава случай да купят не само авангардни от естетическо гледище творби, но и картина, която представя самите тях. Няма да ти споменавам колко предложения получих от бизнесмени и индустриалци, които желаят да им направиш портрет. Завръщаме се към придворната живопис от времето на Стария режим… Това, което искам да кажа, е, че в този момент върху тебе бива оказван натиск, силен натиск. Все още ли имаш намерение да подариш на Уелбек неговия портрет?

— Естествено. Обещал съм.

— Както решиш. Подаръка си го бива. Подарък за седемстотин и петдесет хиляди евро… Имай предвид, че си го е заслужил. Неговият текст изигра важна роля. Като насочи вниманието върху системния характер на твоето творчество, той не позволи да бъдеш причислен към новите представители на фигуративното изкуство, към тези нищожества… Аз, разбира се, не съхранявам картините в склада в Йор е Лоар, наел съм банкови сейфове. Ще ти дам бележка, с която да минеш и да вземеш портрета на Уелбек, когато пожелаеш.

— Имах, освен това посещение — добави Франц след поредната пауза. — При мен дойде млада жена. Предполагам, сещаш се коя. — Той извади визитна картичка и я подаде на Жед. — Много красива млада жена…

Започваше да се смрачава. Жед пъхна визитната картичка във вътрешния джоб на якето си и понечи да го облече.

— Почакай… — спря го Франц. — Преди да си отидеш, бих искал да проверя дали си даваш сметка за действителното положение. Получих обаждания от петдесетина измежду най-богатите хора на света. Някои се свързаха с мен чрез посредници, но най-често се обаждаха лично. Всички те искат да им направиш портрет. И всички до един предлагат минимум по един милион евро.

Жед облече якето и извади портмонето, за да плати.

— Аз черпя… — спря го Франц с лукава физиономия. — Не ми отговаряй сега, наясно съм какво се готвиш да кажеш. Че ти трябва време, за да помислиш, а след няколко дни ще се обадиш, за да откажеш. И в края на краищата чисто и просто ще сложиш точка. Започвам да те опознавам, открай време си бил такъв, още от времето на картите „Мишлен“: заемаш се да твориш, скъсваш се от работа в продължение на няколко години, напълно откъснат от света, и когато произведенията бъдат изложени и получиш признание, изоставяш всичко.

— Има все пак известни разлики. В случая бях започнал да тъпча на място още когато изоставих картината „Деймиън Хърст и Джеф Куунс си поделят пазара на изкуството“.

— Да, зная; впрочем именно това ме накара да организирам изложбата. Освен това съм доволен, че така и не довърши тази картина, макар идеята сама по себе си да ми харесваше, проектът имаше историческа стойност като доста правдиво свидетелство за моментното състояние на пазара на произведения на изкуството. По онова време действително имаше известна подялба: от една страна, фън, секс, кич, невинност; от друга, траш, смърт, цинизъм. Но при твоето положение подобна творба неизбежно би била приета като дело на второстепенен художник, изпълнен със завист към успехите на своите по-богати събратя; при сегашното положение така или иначе пазарният успех оправдава и утвърждава какво ли не, измества всякакви теории и никой, абсолютно никой не е в състояние да гледа в перспектива. Сега вече би могъл да си позволиш подобна картина, защото вече си най-добре платеният френски художник; аз обаче съм сигурен, че никога няма да я нарисуваш, че ще се захванеш с нещо ново. Може би чисто и просто ще престанеш да правиш портрети; или въобще ще се откажеш от фигуративната живопис; или от живописта като цяло; знам ли, възможно е да се завърнеш към фотографията.

Жед запази мълчание. На съседната маса старецът излезе от дрямката, надигна се и се отправи към изхода; кучето му го последва с мъка, люшкайки дебелото си туловище между късите крака.

— При всички случаи — заключи Франц — можеш да бъдеш сигурен, че каквото и да се случи, си оставам твой галерист.

Жед кимна в знак на съгласие. Съдържателят излезе от задното помещение, запали осветлението над бара и кимна с глава към Жед, който отвърна на поздрава му. Бяха постоянни клиенти и вече дори стари клиенти, но между тях не се бе установила каквато и да било близост. Съдържателят дори не си спомняше, че десетина години преди това бе позволил на Жед да го снима на фона на кафенето и тези фотографии бяха залегнали в основата на картината „Клод Ворийон, управител на квартално кафене“, втора от поредицата прости занаяти, за която един американски борсов посредник беше предложил цена от триста и петдесет хиляди евро. За съдържателя двамата с Франц бяха необичайни клиенти, които се отличават от останалите както по възраст, така и по обществено положение, и изобщо не бяха част от клиентелата, на която той разчиташе.

Жед стана, запита се кога отново ще види Франц и в този момент осъзна, че вече е богаташ. Докато се отправяше към изхода, Франц го запита:

— Какво ще правиш на Коледа?

— Нищо. Ще бъда заедно с баща си, както обикновено.