Мишел Уелбек
Карта и територия (21)

VI

Повечето историци на изкуството подчертават, че с „Мишел Уелбек, писател“ Жед Мартен скъсва с реалистичния фон, характерен за всичките му творби от периода на „занаятите“. Това не му се удава лесно и ясно личи колко усилия му е струвало да съхрани в рамките на възможното с помощта на различни хитроумни способи впечатлението за един привидно реалистичен фон. На картината Уелбек е изобразен прав, пред отрупана с изцяло или отчасти изписани листове работна маса. Зад него, на разстояние, което може да бъде преценено на около пет метра, се вижда бяла стена, напълно покрита с налепени едни към други ръкописни листи, без сантиметър свободно пространство. Историците на изкуството иронично обръщат внимание, че в своята творба Жед Мартен сякаш придава огромно значение на текста и се съсредоточава върху него без каквото и да било покритие в реалността. При това историците на литературата потвърждават, че по време на работа Уелбек действително прикрепя към стената на работната си стая различни документи, но че най-често това са снимки на местата, където се развива действието на неговите романи, и твърде рядко пълни или частични техни писмени описания. Изобразявайки писателя посред един хартиен свят, по всяка вероятност Жед Мартен все пак не желае да вземе позиция по отношение на реализма в литературата; от друга страна, не се опитва да сближи Уелбек с известна формалистка позиция, която впрочем самият той недвусмислено отхвърля. По всяка вероятност художникът е бил очарован от пластичната картина на тези налепени заедно писмени фрагменти, които се раждат едни от други и се разклоняват като някакви гигантски полипи.

Така или иначе, при представянето на картината малцина обръщат внимание на фона, засенчен от необикновената изразителност на основния персонаж. Уловен в момент, когато нанася поправка на една от страниците на работната маса пред него, авторът сякаш се намира в състояние на транс, обсебен от буйство, което някои без колебание определят като демонично; ръката, хванала писалката, е устремена към листа „с мълниеносното движение на кобра, която напада плячката си“, според образното описание на Вон Фу Син, който по всяка вероятност прибягва до иронично повторение на една от многото изтъркани метафори, традиционно приписвани на далекоизточните поети (самият Вон Фу Син разглежда себе си преди всичко като поет, но стиховете му вече почти не се четат и дори трудно могат да бъдат открити, докато есетата му върху творчеството на Мартен се смятат за задължителна препратка при всички изследвания по история на изкуството). Осветлението, което е много по-контрастно в сравнение с предишните картини на Мартен, оставя в сянка голяма част от тялото на писателя, съсредоточавайки се единствено върху горната част на лицето му и върху ръцете с дълги, извити, мършави пръсти, които напомнят нокти на граблива птица. Изразът на погледа пък е толкова необичаен, че критиците навремето не са в състояние да го сравнят с нито една живописна традиция и го асоциират по-скоро с някои изображения на снимки от етнологическите архиви, направени по време на вуду церемонии.

На 25 октомври Жед се обади на Франц, за да му съобщи, че картината е готова. През последните няколко месеца почти не се бяха виждали; за разлика от обикновено той не го бе търсил, за да му покаже предварителни варианти и скици. Франц от своя страна беше зает с други изложби, които бяха минали сравнително добре, от няколко години насам галерията му беше на път да придобие известност, рейтингът й постоянно се покачваше, без това да доведе до значителен ръст на покупките.

Франц пристигна към осемнайсет часа. Платното беше поставено в средата на ателието върху стандартна рамка, 116 на 89 сантиметра, отлично осветено от халогенната лампа. Франц се настани на сгъваем стол от плат точно пред него и го съзерцава мълчаливо в продължение на десетина минути.

— Добре… — обади се най-накрая той. — На моменти си досаден, но инак си добър художник. Трябва да призная, че отлагането си струваше. Добра картина, дори много добра. Сигурен ли си, че искаш да му я подариш?

— Обещал съм.

— А текста за каталога, дали ще го изпрати скоро?

— Преди края на месеца.

— Поддържате ли връзка… или не?

— Не толкова често. Изпрати ми един имейл през август, за да ми съобщи, че се връща във Франция, че успял да купи къщата в Лоаре, където бил прекарал детството си. В същото време уверяваше, че това не променя нищо и че ще получа текста в края на октомври. Имам му доверие.