Мишел Уелбек
Карта и територия (16)

I

Жед се стресна и се събуди към осем часа сутринта на 25 декември: на площад „Алп“ едва се зазоряваше. Той взе от кухнята парцал и почисти повръщаното, сетне се загледа в лепкавите останки от „Деймиън Хърст и Джеф Куунс си поделят пазара на изкуството“. Франц беше прав, време бе да се погрижи за организирането на изложбата, от няколко месеца се въртеше в порочен кръг и това започваше да влияе на настроението му. Човек може да работи в усамотение в продължение на години, впрочем това е единственият начин, ако действително иска да свърши някаква работа; идва обаче момент, когато го обзема желание да покаже плодовете на своя труд пред света не толкова, за да бъде оценен, колкото да получи доказателство, че тези плодове съществуват и дори, че самият той съществува; в недрата на един обществен вид индивидуалността не е нищо друго, освен краткотрайна фикция.

Сети се за настояванията на Франц и изпрати на Уелбек имейл, в който напомняше за своето предложение, после си приготви кафе. Няколко минути по-късно с отвращение препрочете написаното. „В този период на празници, които, предполагам, прекарвате със семейството си…“. Какво го беше накарало да пише подобни идиотщини? Всеизвестно беше, че Уелбек е самотник и едва ли не мизантроп, който не говори дори на кучето си. „Зная, че към Вас се отправят множество предложения и затова предварително Ви поднасям моите извинения за това, че си позволявам да Ви напомня колко важно за мен и за моя галерист е Вашето участие в подготовката на каталога за моята бъдеща изложба“. Тук беше по-добре, малко ласкателство никак не е излишно. „Прилагам няколко фотографии на моите последни картини и съм изцяло на Ваше разположение, ако желаете да се запознаете по-подробно с моето творчество в удобно за Вас време и място. Доколкото ми е известно, Вие живеете в Ирландия; за мен би било удоволствие да се срещна с Вас там, ако такива са вашите предпочитания“. Така вече може, каза си той и натисна клавиша Изпращане.

 

 

В тази декемврийска утрин паркингът пред търговския център „Олемпиад“ беше пуст, а високите правоъгълни сгради напомняха мъртви ледници. Докато крачеше в студената сянка на кулата „Омега“, Жед се сети за Фредерик Бегбеде. Бегбеде беше приятел на Уелбек или поне така се говореше: дали той не би могъл да помогне? За съжаление разполагаше единствено със стар номер на мобилния му телефон, а и така или иначе точно на Коледа Бегбеде не би отговорил.

И все пак той отговори.

— С дъщеря си съм — каза сърдито Бегбеде и веднага след това добави, за да смекчи упрека, — след малко я връщам на майка й.

— Бих искал да ви помоля за услуга.

— Ха-ха-ха! — засмя се пресилено Бегбеде. — Знаете ли, вие сте направо страхотен! Не ми се обаждате в продължение на десет години, след което ми телефонирате навръх Коледа, за да ме помолите за услуга. По всяка вероятност сте гений. Само един гений може да бъде толкова егоцентричен, на границата на аутизма… Добре де, нека се видим във „Флор“ в седем часа — неочаквано заключи авторът на Един френски роман.

 

 

Жед закъсня с пет минути и веднага зърна писателя на една маса в дъното. Съседните маси бяха свободни и оформяха периметър за сигурност от два метра. Провинциалистите, които влизаха в кафенето, и дори някои туристи се побутваха и го сочеха възхитено с пръст. От време на време някой познат навлизаше в периметъра, прегръщаше го за поздрав, след което се оттегляше. От това заведението несъмнено търпеше известни загуби (също както навремето покойният Филип Солерс имал запазена маса, на която никой друг нямал право да сяда, независимо дали той ще дойде за обяд или не). Тази нищожна загуба на постъпления се наваксваше с лихвите от наплива на туристи, които идваха в кафенето да видят с очите си автора на „99 франка“, чието присъствие тук напълно съответстваше на историческата слава на заведението. Смелите изказвания на Бегбеде в полза на легализирането на наркотиците и на утвърждаването на статут за проституцията от двата пола, както и по-приемливата му защита на незаконно пребиваващите в страната и призивът му за подобряване на условията на живот в затворите, го бяха превърнали в нещо като Сартр от първото десетилетие на XXI век, при това за всеобща и донякъде негова собствена изненада, тъй като миналото му сякаш му беше предопределило да играе ролята на един Жан-Едерн Алие или дори на един Гонзаг Сен Бри. Като взискателен съратник на Новата антикапиталистическа партия на Оливие Безанено, комуто неотдавна в интервю за „Шпигел“ беше изтъкнал опасността от антисемитски уклон, Бегбеде бе успял да накара хората да забравят за неговия полубуржоазен-полуаристократичен произход и дори за принадлежността на брат му към ръководните структури на едрите френски работодатели. Истина е, че и самият Сартр далеч не е роден в семейство на бедняци.

 

 

Седнал пред чаша коктейл „Мореска“, видният писател печално съзерцаваше метална кутийка за лекарства, в която се виждаха остатъците от последната доза кокаин. Той съзря Жед и му махна с ръка да седне на неговата маса. Сервитьорът незабавно пристигна да вземе поръчката.

— Ами, не знам. Може би един виандокс? Още ли го произвеждат?

— Един виандокс… — повтори замислено Бегбеде. — Вие наистина сте странна личност…

— Учудих се, че още ме помните.

— Ами да… — отвърна със странно печален глас писателят. — Много добре си ви спомням…

Жед започна да му описва своя случай. Когато спомена името на Уелбек, видя, че Бегбеде леко се намръщи.

— Не искам от вас телефонния му номер — добави бързо той, — а само да му се обадите и да му напомните за моята молба.

Сервитьорът донесе чаша виандокс. Бегбеде мълчеше замислено.

— Дадено — каза накрая той. — Дадено, ще му се обадя. Но с него човек никога не знае как ще реагира; в случая обаче това може да му е от полза.

— Смятате ли, че ще приеме?

— Нямам никаква представа.

— Според вас какво би могло да го накара да приеме?

— Ами… Може би ще ви изненадам, защото изобщо не е известен като такъв, но… парите. По принцип никога не му е пукало за парите, живее както му дойде, но след развода е напълно разорен. Освен това вложи средства в покупката на жилища в Испания по брега на морето, които предстои да бъдат конфискувани, без каквато й компенсация по силата на закон за защита на крайбрежието с обратно действие — луда работа. Всъщност мисля, че тъкмо в този момент е доста затруднен — направо невероятно след всичко, което е спечелил, нали? Та ето какво, ако му предложите достатъчно пари, мисля, че може и да успеете.

 

 

Той млъкна, допи на един дъх коктейла си, поръча нов и хвърли към Жед поглед, изпълнен с укор и печал.

— Знаете ли — каза накрая той. — Олга ви обичаше.

Жед леко се присви на стола.

— Искам да кажа, че беше истински влюбена във вас… — той млъкна и поклати недоверчиво глава. — А вие я оставихте да замине за Русия… И повече изобщо не й се обадихте… Любовта… Любовта е рядко нещо. Нима не го знаете? Никога ли не са ви го казвали?

— Говоря ви за това, макар че изобщо не е моя работа — продължи той, — защото тя скоро се връща във Франция. Все още имам приятели в телевизията и от тях научих, че „Мишлен“ открива нов цифров телевизионен канал „Мишлен TV“, съсредоточен върху гастрономията, местните традиции, френските пейзажи и пр. Ще го ръководи Олга. На хартия генерален директор ще бъде Жан-Пиер Перно, но на практика тя ще има последната дума за предаванията. Та това е… — заключи той с тон, който ясно показваше, че разговорът им е приключил. — Дойдохте да поискате от мен малка услуга, а аз ви правя голяма.

Той погледна остро към Жед, който се канеше да си тръгва.

— Освен ако не смятате, че вашата изложба е по-важна — той отново поклати глава и едва чуто, почти неразбираемо и с отвращение промърмори: — Скапани художници…