Мишел Уелбек
Карта и територия (8)

IV

Все пак по-добре беше да отидат в нейното жилище. Там очевидно обстановката беше съвършено различна. Разкошният двустаен апартамент се намираше на улица „Гинмер“, с изглед към Люксембургската градина. Олга беше от онези симпатични руснаци, които още от училище са си изградили определена представа за Франция — галантност, гастрономия, литература и така нататък — и впоследствие изпитват непрекъснато разочарование, че действителността в тази страна не съответства на очакванията им. Нерядко се смята, че руснаците направиха голямата революция, освободила ги от комунизма, само за да могат да ходят в „Макдоналдс“ и да гледат филми с Том Круз: по принцип това е вярно, но все пак има едно малцинство руснаци, които биха искали да дегустират пуйи фюисе или да посетят Сент Шапел. По образователно равнище и обща култура Олга определено принадлежеше към този елит. Баща й, биолог в Московския университет, беше специалист по насекомите — едно люспокрило от Сибир дори носеше неговото име. Нито той, нито семейството му бяха успели да се възползват от великата подялба на плячката след падането на Империята; от друга страна, не бяха изпаднали и в нищета, университетът, в който той преподаваше, продължаваше да получава прилично финансиране и след няколко години несигурност накрая бяха се закрепили на равнището на средната класа — ала Олга имаше възможност да живее на широка нога в Париж, да държи под наем двустаен апартамент на улица „Гинмер“ и да носи маркови дрехи само благодарение на заплатата си от „Мишлен“.

От момента, когато станаха любовници, животът им беше подчинен на определен ритъм. Сутрин Жед напускаше жилището й заедно с нея. Тя се качваше в своята „Мини Купър Парк Лейн“, за да отиде в офиса на авеню „Гранд Арме“, а той вземаше метрото на път за ателието на булевард „Опитал“. Прибираше се вечер, най-често малко преди нея.

Често прекарваха вечерите навън. Макар само от две години в Париж, Олга беше успяла да си създаде гъста мрежа от връзки. По силата на професията си имаше постоянни контакти с печата и медиите — по-скоро в делови сектори като туризма и гастрономията. Ала момиче с нейната красота би могло да получи достъп до всякакви среди, би било прието в кой да е светски кръг. Даже беше чудно, че до срещата с Жед не се бе обзавела с официален любовник; още по удивително беше, че беше спряла избора си именно на него. Вярно е, че той беше хубаво момче, но дребничък и слаб, а подобен тип мъжка красота не се цени кой знае колко от жените — напоследък отново се връщаше модата на грубите мъжкари, на които може да се разчита в леглото, а и дали това беше просто мода или преоткриване на фундаменталните закони на природата, към простия и груб полов нагон, още повече че ерата на анорексичните манекенки беше отминала, а прекомерно пищните жени привличаха единствено неколцина африканци и извратеняци; след известни и недотам големи колебания третото хилядолетие се завръщаше по всички линии към преклонението пред обикновения и изпитан човешки тип: красотата, изразена чрез нормалната пълнота при жената и чрез физическата потентност у мъжа. Подобна ситуация изобщо не даваше предимство на Жед. Кариерата му на художник също не беше кой знае колко впечатляваща — той дори не беше художник в същинския смисъл на думата, никога не беше излагал, нямаше нито една статия, посветена на творчеството му, в която да се изтъква неговото значение за света, по онова време почти никой не беше чувал за него. Ето защо изборът на Олга беше учудващ и Жед несъмнено щеше да се чуди, ако по природа беше способен да се учудва на подобни неща или дори да ги забелязва.

Така или иначе, само в разстояние на няколко седмици той беше поканен на повече вернисажи, предпремиерни представления и литературни коктейли, отколкото за всичкото време след завършването на Школата за изящни изкуства. Той скоро си изработи собствен модел на поведение. Не беше необходимо непременно да блести, по-добре беше най-често да не казва нищо, но задължително да изслушва събеседника си, при това със съответната съсредоточеност и съпричастност, като поддържа разговора, вмъквайки от време на време възклицания като „Нима?“ с цел да подчертае интерес и удивление, или „Правилно…“ с оттенък на одобрение и разбиране. Освен това ниският ръст на Жед му помагаше да заема поза на подчинение, която по принцип беше добре дошла за представителите на културата — също както впрочем за представителите на каквото и да било. Като цяло това беше лесно проницаема среда, както без съмнение всички среди, а неутралната любезност на Жед, мълчанието, което пазеше по отношение на собствените си творби, до голяма степен съдействаше за изграждането на образа му, при това напълно правдив, на сериозен художник, на художник, който действително се труди. Плъзгайки се между другите в обстановка на учтиво безразличие, Жед, без сам да осъзнава това, възприемаше поведението груув, с което навремето Анди Уорхол беше извоювал успех, добавяйки лек нюанс на сериозност, незабавно възприета като последователна позиция на гражданин, станала задължителна петдесет години по-късно. Една ноемврийска вечер, по повод връчването на някаква литературна награда, той дори беше представен на прочутия Фредерик Бегбеде, който по това време се намираше на върха на медийната слава. Въпросният писател и публицист най-напред разцелува Олга (твърде показно и театрално, като по този начин придаде на постъпката си нюанс на невинност и я превърна в игрови елемент), после погледна заинтригувано към Жед, но веднага беше нападнат от известна порноактриса, публикувала неотдавна поредица разговори с тибетски монах. Кимайки ритмично с глава в отговор на деятелката на хард порното, от време на време Бегбеде поглеждаше крадешком към Жед, сякаш го приканваше да не се изгуби в тълпата, която ставаше все по-гъста успоредно с главоломното изчезване на петифурите. По онова време авторът на „Помощ, прощавайте“ беше много отслабнал и си беше пуснал рехава брадица с очевидното намерение да прилича на герой от руски роман. Накрая момичето бе поето от някакъв доста отпуснат възпълен тип, с въздълга коса и възглупав поглед, който изглежда заемаше редакторска длъжност в издателство „Грасе“, така че Бегбеде най-накрая успя да се откопчи. Олга беше на няколко метра от тях в постоянното обкръжение на поклонници от мъжки пол.

— Значи това сте вие? — обърна се той към Жед, гледайки го право в очите със смущаваща настоятелност — в този момент приличаше досущ на герой от руски роман от рода на „Разумихин, бивш студент“, вярно, че блясъкът в очите му се дължеше повече на кокаина, а не на религиозен плам, но всъщност каква е разликата?, запита се Жед.

— Значи вие успяхте да я завоювате? — отново запита Бегбеде с нарастваща настоятелност.

Жед не знаеше какво да каже и затова запази мълчание.

— Имате ли представа, че живеете с една от петте най-красиви жени в Париж? — Бегбеде отново беше възприел сериозния, професионален тон на познавач, защото несъмнено познаваше и останалите четири жени. Жед отново не знаеше какво да отговори. Какви отговори въобще би трябвало да получават хорските въпроси?

Бегбеде въздъхна, неочаквано придоби изморен вид и Жед си каза, че от този момент нататък разговорът ще протече по-гладко, че ще може както обикновено да изслушва и мълчаливо да одобрява възгледите и случките, описвани от събеседника; нищо подобно обаче не се случи. Бегбеде се интересуваше от него, искаше да научи повече за личността му, което само по себе си беше твърде необичайно. Бегбеде беше една от най-популярните и търсени личности в Париж и наоколо присъстващите вече започваха да се чудят и да обръщат погледи към тях. Първоначално Жед опита да се измъкне, като съобщи, че се занимава с фотография, но Бегбеде искаше повече подробности: какъв жанр фотография? Отговорът го слиса: той познавал фотографи в областта на рекламата, на модата и дори неколцина военни фотографи (макар да се бил сблъсквал с тях по-скоро в качеството им на папараци — дейност, която те осъществявали повече или по-малко прикрито, тъй като общо взето в професията се смятало за по-малко достойно да се снимат гърдите на Памела Андерсън, отколкото пръснатите вътрешности на някой албански камикадзе, но така или иначе използваните обективи и прилаганите техники били едни и същи — и в двата случая е еднакво трудно да не ти трепне ръката в решаващия момент, а максималната бленда върви единствено със силно осветление, все проблеми, които възникват при обективите с максимално увеличение), ала фотографи, които снимат пътни карти, били нещо ново за него. Жед се пообърка, но накрая успя да обясни, че в известен смисъл би могло да се каже, че е артист.

— Хахахаааа!… — избухна писателят в пресилен смях, който накара десетина от присъстващите да ги изгледат, сред които беше и Олга. — Ами да, разбира се, човек трябва да бъде артист. В това отношение литературата е изтъркана работа! В наши дни, за да спиш с най-красивите жени, трябва да бъдеш артист! И аз искам да бъда артист.

 

 

За всеобщо удивление той разтвори широко ръце, след което изпя високо и почти вярно един куплет от Бизнесмен блус:

Бих искал аз да съм артиииист,

света да водя към промяна,

да бъда искам анархиииист,

след туй милионер да стана.

Чашата с водка, която държеше, беше на път да се разплиска. Сега вече половината зала се беше обърнала към тях. Той отпусна ръце, добави дрезгаво: „Текст Люк Пламондон, музика Мишел Берже“, и избухна в ридания.

 

 

— Добре се получи с Фредерик… — каза Олга, докато двамата се прибираха пеша по булевард „Сен Жермен“.

— Да… — потвърди все още стъписан от преживяното Жед.

Сред книгите, прочетени през юношеството, имаше романи на френски реалисти от деветнайсето столетие, в които се описва как амбициозни младежи преуспяват чрез жените, с удивление си мислеше, че е изпаднал в сходно положение, само че беше позабравил въпросните романи на френските реалисти от деветнайсето столетие, от няколко години насам можеше да чете единствено Агата Кристи, и то онези романи от Агата Кристи, в които се разказва за Еркюл Поаро, ала при създалите се обстоятелства те по никакъв начин не можеха да му помогнат.

Най-сетне можеше да се приеме, че е лансиран и Олга твърде лесно успя да убеди своя директор да организира първата изложба на Жед в един салон на фирмата на авеню „Бретьой“. Той огледа помещението, просторно, но печално, със стени и под от сив бетон; тази оголеност на пространството му се стори по-скоро подходяща. Не предложи каквито и да било промени, с изключение на голямо допълнително пано пред самия вход. В замяна на това даде подробни указания относно осветлението и прекара следващите седмици в непрекъснати проверки дали те са изпълнени точно.

Вернисажът беше определен за 28 януари, твърде подходяща дата, защото тъкмо тогава критиците се завръщаха от зимна почивка и можеха да го включат в графика си. Отпуснатите за коктейла средства бяха прилични. Първата истинска изненада Жед преживя по време на срещата с пресаташето: в плен на наложилите се клишета, той открай време си представяше пресаташетата като сексбомби и затова беше изумен, когато се озова в компанията на някакво дребно, мършаво, едва ли не гърбаво същество с болнав вид, което на всичко отгоре се наричаше Мерилин; то вероятно страдаше и от невроза, защото по време на първата им среща през цялото време тревожно навиваше с пръсти дългата си черна и права коса, а накрая с рязко дръпване откъсваше някой кичур, срещу който всеки гребен би бил напълно безпомощен. Носът на съществото непрекъснато течеше и в грамадната ръчна чанта, по-скоро пазарска, отколкото дамска, то носеше със себе си петнайсетина пакетчета кърпички за еднократна употреба, количество, приблизително съответстващо на ежедневните му нужди. Срещнаха се в кабинета на Олга и за него беше доста смущаващо да гледа до разкошното Божие творение с предизвикващи неудържимо желание форми това жалко, дребно подобие на жена с напълно непотребна вагина; дори се запита за момент дали Олга не я беше избрала заради грозотата й, за да избегне всякаква женска конкуренция. Едва ли, по-скоро не, защото Олга беше прекалено уверена в собствената си красота и освен това прекалено обективна, за да се почувства в състояние на конкуренция или съперничество, след като по принцип беше недосегаема в своето превъзходство — в реалния живот подобно нещо никога не й се бе случвало, макар че може и да е изпитвала моментна завист към скулите на Кейт Мос или към задника на Наоми Кембъл, докато гледа някое ревю по канал „М6“. В действителност Олга беше спряла избора си на Мерилин, защото тя се ползваше с безупречната репутация на най-доброто пресаташе в областта на съвременното изкуство, поне що се отнася до Франция.

 

 

— Радвам се, че ще работя по този проект — заяви Мерилин с гъгнив глас. — Изключително съм радостна.

Олга се снишаваше, за да се доближи до нейния ръст, чувстваше се ужасно притеснена и накрая ги отведе в малка заседателна зала в съседство с нейния кабинет.

— Оставям ви да работите — каза им тя и с облекчение изчезна.

Мерилин измъкна огромен бележник формат A4, две пакетчета носни кърпички и едва тогава продължи:

— Най-напред следвах география. След това се прехвърлих в география на човешките ресурси. Сега се занимавам с човешкото творчество. Ако в случая въобще може да се говори за човешки същества — поясни накрая тя.

Най-напред поиска да узнае дали той няма „любими издания“ от периодичния печат. Случаят изобщо не беше такъв; всъщност Жед не помнеше през живота си да е купувал вестник или списание. Обичаше да гледа телевизия, особено сутрин, можеше на воля да сменя каналите, прехвърляйки се от анимационни филми към борсовите индекси; понякога, когато някоя тема му се стореше интересна, се включваше в интернет, но според него печатната преса беше странна отживелица, вероятно обречена на скорошно изчезване, която във всеки случай беше лишена от всякакъв смисъл.

— Ясно… — беше сдържаният коментар на Мерилин. — Това ще рече, предполагам, че имам пълна свобода на действие.