Мишел Уелбек
Карта и територия (6)

II

В паметта на Жед не се бе съхранила почти никаква следа от образа на майка му, но той, разбира се, я беше виждал на снимки. Беше хубава жена с бледо лице и дълги черни коси, а на някои фотографии беше направо красива; напомняше донякъде портрета на Агата фон Астигвелт, съхраняван в Дижонския музей. Рядко се бе усмихвала пред обектива, но и тогава зад усмивката й се таеше някаква тревога. Естествено, подобно впечатление се усилваше от мисълта за нейното самоубийство, но дори да се абстрахираше човек от този факт, у нея все пак оставаше нещо нереално или във всеки случай извън времето; съвсем на място би изглеждала на картина от Средновековието или от Ранния ренесанс и напротив, толкова по-неправдоподобна беше мисълта, че е била момиче през шейсетте години на миналия век, имала е транзистор и е ходела на рок концерти.

 

 

През първите години след смъртта й бащата на Жед се бе опитвал да следи работата му в училище, да планира прекарването на почивните дни в „Макдоналдс“ или в музея. Впоследствие фирмата му неизбежно беше разширила дейността си; първият, договор за изграждането на почивни станции до ключ се бе увенчал с пълен успех. При изпълнението на проекта бяха спазени не само предварително предвидените срокове и клаузи — което само по себе си се случваше относително рядко, — но с единодушно одобрение бе посрещнато умелото вписване в терена и грижата за опазването на околната среда; в местния печат и в специализираните издания по архитектура от национален мащаб се бяха появили хвалебствени статии, като би трябвало да се отбележи, че в своята притурка „Стил“ вестник „Либерасион“ му посвети цяла страница. Там пишеше, че авторът на проекта е съумял да се доближи до „същината на жилището от средиземноморски тип“. По собствените му думи обаче той просто бе подредил различни по размери матовобели кубове по образеца на традиционните марокански постройки и ги бе отделил едни от други с масиви от розов лавър. Така или иначе, след този първи успех бяха започнали да валят поръчки и баща му все по-често пътуваше в чужбина. Когато Жед се записа в осми клас, той най-после реши да го настани в пансион.

 

 

Изборът му падна върху йезуитския колеж „Рюмили“ в департамента Оаз. Беше частно учебно заведение, но не от онези, които са достъпни единствено за елита, тъй като таксите бяха умерени, обучението не се водеше на два езика и спортното оборудване беше в рамките на нормалното. Възпитаниците не бяха от богаташки семейства, а по-скоро от консервативните среди на старата буржоазия (мнозина от родителите бяха военни или дипломати), които все пак не изповядваха католически интегризъм, тъй като повечето деца бяха изпратени в пансиона след труден развод на родителите.

Макар строги и грозновати на вид, сградите предлагаха приемливи удобства — стая за двама при долните класове и самостоятелни стаи за учениците от десети клас нагоре, но основното предимство на учебното заведение беше индивидуалният педагогически подход към всеки от обучаемите и действително успеваемостта на зрелостните изпити още от основаването редовно беше над 95%.

Именно между тези стени и в продължителни разходки под мрачните алеи под боровете в парка предстоеше да премине белязаното от учение и печал юношество на Жед. Той не се оплакваше от съдбата си и не си представяше друга. Свадите между учениците стигаха понякога до насилие, мнозина бяха подлагани на крайно жестоки унижения и дребничкият и слабоват Жед едва ли би могъл да се зашити, но за щастие сред съучениците му се бе разнесла мълвата, че е сирак, на всичко отгоре лишен от майка, и това непознато за тях страдание ги караше да проявяват въздържаност; около него сякаш витаеше ореол от страхопочитание. Нямаше близък приятел и не диреше близостта на другите. Прекарваше следобедите в библиотеката, в резултат на което след зрелостния изпит вече притежаваше широки познания за литературното наследство на човечеството, необичайни за младежите от неговото поколение. Беше чел Платон, Есхил и Софокъл, а редом с тях Расин, Молиер и Юго; познаваше Балзак, Дикенс, Флобер, немските романтици и руските романисти. Още по-удивително беше, че имаше задълбочена представа за основните догми на католицизма, оставили дълбока следа в западната култура, докато съвременниците му знаеха повече за подвизите на Спайдерман, отколкото за житието на Исус.

 

 

Впечатлението за една донякъде отживяла времето си сериозност, което оставяше у околните, вероятно бе направило впечатление на преподавателите, които обсъждаха приемането му в Школата за изящни изкуства; за тях беше очевидно, че имат работа с оригинален, ерудиран, добросъвестен и по всяка вероятност трудолюбив кандидат. Представената от него разработка, озаглавена „Триста снимки на железни предмети“, свидетелстваше за удивителна естетическа зрялост. За да избегне блясъка на металните повърхности и заплашителния характер на формите, Жед беше използвал неутрално осветление с омекотен контраст, а за фон сиво кадифе с ненатрапващ се оттенък. В резултат гайките, болтовете и раздвижните ключове изглеждаха като излъчващи мек блясък скъпоценности.

От друга страна обаче, изпитваше голяма трудност (и така си остана за цял живот) при съставянето на текста към фотосите. След различни опити за аргументация на избрания сюжет той се спря на чистата фактология, споменавайки единствено, че железните предмети са обикновено серийно производство, изпълнени от стомана с точност 1/10 от милиметъра. С по-прецизна изработка бяха частите от качествени фотоапарати или двигатели за формула 1, изпълнени от алуминий или леки сплави с точност 1/100 от милиметъра. Най-сетне за изработката на детайли от прецизни механизми като часовници или зъбна хирургия бе използван титан; в тези случаи толерансът беше от порядъка на един микрон. В края Жед неочаквано и някак импровизирано стигаше до заключението, че историята на човечеството до голяма степен може да бъде сведена до овладяването на металите, тъй като ерата на полимерите и пластмасите едва сега започваше и според него все още не бе успяла да внесе промяна в мисленето на хората.

Историците на изкуството, далеч по-вещи в областта на езика, по-късно щяха да отбележат, че съдържанието на тази първа същинска реализация на Жед в известен смисъл съвпадаше с това на всички негови бъдещи творби, въпреки различните изходни точки, и то се свеждаше до преклонение пред човешкия труд.

 

 

Така Жед постави начало на кариерата си на художник с намерението (за чийто въображаем характер рядко си даваше сметка) да осъществи едно обективно описание на света. Въпреки класическата си култура и за разлика от всичко написано впоследствие за него той ни най-малко не беше обсебен от религиозна почит към старите майстори; пред Рембранд и Веласкес той определено предпочиташе Мондриан и Клее.

През първите месеща след настаняването му в XIII район беше зает единствено с изпълнение на поръчките за фотографиране на предмети, които впрочем не бяха малко. Но ето че веднъж, докато разопаковаше твърдия диск „Уестърн Диждитал“, който куриерът току-що беше доставил и който му предстоеше да заснеме под различни ъгли за следващия ден, той внезапно си даде сметка, че е приключил с фотографирането на предмети, поне в художествено отношение. Сякаш фактът, че бе започнал да снима същите тези предмети за професионални, търговски цели, го бе лишил от възможността да ги използва в какъвто и да било творчески проект.

Тази колкото жестока, толкова и неочаквана истина го хвърли в състояние на лека депресия, по време на която единственото му развлечение беше да следи ежедневно предаването „Въпроси за шампион“, водено от Жулиен Льоперс. Благодарение на своята упоритост и страховита работоспособност този телевизионен водещ, поначало недотам надарен, възглупав, с физиономия и нрав на овен, чиято първоначална амбиция бе кариерата на вариететен певец, по която несъмнено продължаваше тайно да изпитва носталгия, постепенно се беше издигнал до вездесъща фигура във френския медиен пейзаж. Като се започне от първокурсниците в Политехниката^[1] и се стигне до пенсионираните учителки от Па дьо Кале, от байкърите в Лимузен до ресторантьорите във Вар, всички разпознаваха себе си в този не особено впечатляващ, но достъпен човек, който сякаш олицетворяваше типичния и дори симпатичен образ на Франция от първото десетилетие на XXI век. Макар да беше заклет почитател на Жан-Пиер Фуко с неговата човечност и лукава закръгленост, Жед трябваше да признае пред себе си, че все по-често изпада под влиянието на чара на Жулиен Льоперс.

 

 

В началото на октомври се обади баща му и съобщи, че баба му е починала; говореше бавно и тонът му беше печален, но съвсем малко повече от обичайното. Жед знаеше, че баба му така и не бе могла да прежали покойния си съпруг, към когото бе изпитвала силна и дори страстна любов, съвсем необичайна за бедната селска среда, поначало трудно податлива на романтични пориви. След неговата смърт никой, дори нейният внук, не беше успял да я изтръгне от спиралата на скръбта, която постепенно я беше накарала да се откаже от всичко, от отглеждането на зайци, от варенето на сладка и дори от грижите за градината.

Бащата на Жед трябваше да отпътува за Крьоз на другата сутрин за погребението, а освен това за къщата, за уреждане на наследството; искаше му се синът му да го придружи. Би желал дори да поостане там и да уреди всички формалности, защото в този момент самият той имал много работа във фирмата. Жед незабавно се съгласи.

На другия ден баща му мина да го вземе с мерцедеса. Към единайсет излязоха на магистрала A20, една от най-красивите във Франция, защото прекосява хармонични селски пейзажи; въздухът беше прозрачен и топъл, хоризонтът тънеше в лека мъгла. Към три следобед спряха на една отбивка преди Ла Сутерен; докато баща му зареждаше, по негова молба Жед купи пътна карта „Мишлен“ на департаментите Крьоз и От Виен. Именно там, пред картата, разгъната до увитите в целофан сандвичи от бял хляб, той преживя второто си естетическо откровение. Тази карта беше върховна; потресен, той бе обзет от трепет пред щанда. Никога не беше виждал по-великолепен, по-изпълнен с емоции и смисъл предмет от тази карта „Мишлен“ с мащаб 1/150000 на Крьоз и От Виен. В нея същината на модерността, на научния и технически подход към света беше съчетана със същината на живота на живите твари. Контурите бяха комплексни и красиви с ограничен набор от цветове. Ала във всяко от тези села, представени според големината им, се чувстваше кипежът, зовът на десетки човешки същества, на десетки или стотици човешки души — едни обречени на проклятие, други — на вечен живот.

 

 

Тялото на баба му вече беше положено в дъбовия ковчег. Беше облечена в тъмна рокля, със затворени очи и сключени ръце; служителите от траурната агенция очакваха само тяхното пристигане, за да поставят капака. За десетина минути останаха сами в стаята.

— Толкова по-добре за нея — обади се баща му след продължилото десетина минути мълчание, а Жед си помисли, че сигурно има право. — Трябва да знаеш, че тя вярваше в Бог — добави някак стеснително той.

На другия ден, по време на траурната литургия, на която присъства цялото село, след това пред църквата, докато приемаха съболезнованията, Жед си мислеше, че с баща си чудесно подхождат за подобни обстоятелства. И двамата бяха бледи и изморени, облечени в тъмни костюми, без всякакво усилие изразяваха съсредоточеност и скръбно примирение, напълно в унисон с печалното събитие; те дори проявяваха разбиране, без при това да бъдат съпричастни към сдържаната нотка на надежда, внесена от свещеника — също възрастен, обигран в погребенията, които, предвид средната възраст на населението, несъмнено съставляваха основната част от неговата дейност.

 

 

Веднага след това баща му си тръгна, имал служебна среща следващата сутрин в Париж. Жед излезе в градината. Слънцето залязваше, габаритите на мерцедеса се отдалечаваха по посока на главния път и той се сети за Жьоневиев. Няколко години поддържаха любовна връзка, докато следваха в Школата за изящни изкуства; впрочем именно с нея беше изгубил девствеността си. Жьоневиев беше малгашка и понякога му описваше странните, свързани с ексхумация обичаи в нейната родина. Една седмица след смъртта там изравяли тялото, развивали погребалния саван и вечеряли в присъствието на покойника в семейната трапезария; после отново го погребвали. По същия начин постъпвали след един месец, след три месеца, не помнеше точно, но ставаше въпрос за поне седем последователни ексхумации, последната — една година след смъртта, и едва тогава се смятало, че покойникът е окончателно умрял и може да се отдаде на вечен покой. Този механизъм за приемане на смъртта и на физическата реалност на трупа е напълно противоположна на модерната западна чувствителност, мислеше си Жед и изпита бегло съжаление, че е оставил Жьоневиев да излезе от живота му. Беше мила и спокойна; по онова време той страдаше от ужасни мигренозни пристъпи, свързани със зрението, а тя можеше да стои часове наред до леглото му, без да скучае, да му приготвя храната, да му носи вода и лекарства. Инак по темперамент беше по-скоро гореща и в сексуално отношение го беше научила на всичко. Жед харесваше рисунките й, които донякъде напомняха графити, но се отличаваха по детинския, весел характер на персонажите, както и по заоблените контури и избора на багрите — много червен кадмий, индийско жълто, натурална и печена сиена.

За да осигури издръжката на следването си, Жьоневиев продаваше прелестите си, както се е казвало навремето; Жед смяташе, че този остарял израз по-добре й подхожда от англосаксонския термин ескорт. Вземаше двеста и петдесет евро на час плюс сто евро за анален секс. Самият той нямаше никакви възражения по въпроса, дори й предложи да направи еротични снимки за допълване на нейния сайт. Колкото по-ревниви, понякога ужасно ревниви са мъжете към бившите на техните любовници, толкова по-често се питат в продължение на години, а понякога до смъртта, дали на тях не им е било по-добре с другия, дали другият не им е доставял по-голямо удоволствие, и толкова по-охотно и без всякакво притеснение приемат всичко, което е вършила в миналото жена им като проститутка. След като почива на парична сделка, всяка сексуална връзка може да бъде простена, става безобидна и в известен смисъл осветена от древното проклятие на труда. В зависимост от обстоятелствата Жьоневиев печелеше между пет и десет хиляди евро на месец, без за това да отделя повече от няколко часа седмично. Тя се опитваше да споделя с него печалбата, като го призоваваше „да не го взема толкова навътре“, и те няколко пъти почиваха през зимата на остров Мавриций или на Малдивите изцяло на нейни разноски. Тя беше толкова естествена, толкова радостна, че той нито за момент не усети каквото и да било смущение, нито за момент не се почувства в кожата на сводник.

Затова пък искрено се натъжи, когато един ден тя му съобщи, че се мести да живее у един от своите редовни клиенти — трийсет и пет годишен бизнес адвокат, чийто живот силно напомняше, според споделеното от нея с Жед, живота на бизнес адвокатите, описвани в трилърите, предимно американски. Сигурен беше, че тя ще удържи думата си да бъде вярна на своя съпруг и затова в момента, когато тя за последен път прекрачи прага на неговата гарсониера, той знаеше, че никога повече няма да я види. Оттогава бяха минали петнайсет години, съпругът й по всяка вероятност тънеше в охолство, а тя бе майка на щастливо домочадие; уверен беше, без дори да ги познава, че децата й са вежливи, добре възпитани и отлични ученици. Дали доходите на съпруга й, бизнес адвокат, надвишаваха тези на Жед като художник? Труден въпрос, но може би единственият, който си струваше да бъде поставен.

— Ти имаш призвание на художник, наистина искаш да станеш такъв — беше му казала по време на последната им среща. — Ти си дребничък, сладък и крехък, но притежаваш волята да постигнеш нещо, имаш огромна амбиция, веднага го прочетох в погледа ти. Аз върша това… (тя направи неясен жест с ръка към окачените по стените рисунки с въглен), върша го само за забавление.

Жед беше запазил някои от рисунките на Жьоневиев и продължаваше да ги намира стойностни. Вероятно изкуството би трябвало да представлява тъкмо това, мислеше си понякога той, едно невинно и радостно занимание, почти като при животните, дори имаше мнения в този смисъл, „този художник е същинско чудовище“, „рисува така, както пее птичката“ и други подобни, може би един ден, когато човек преодолее въпроса за смъртта, изкуството ще стане именно такова, а може би на моменти то вече е било такова, като например при Фра Анджелико, тъй близко до рая, тъй силно обзет от мисълта, че пребиваването на земята е само временно, смътно приготовление за вечното пребиваване редом с неговия Господ Исус Христос. И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.

На другия ден след погребението го посети нотариусът. Не бяха обсъждали този въпрос с баща си, даде си сметка, че дори не бяха споменавали за него — при това той беше основна причина за идването му тук, — но веднага реши, че и дума не може да става за продажба на къщата и дори не сметна за необходимо да се допитва до баща си по телефона, от първия момент се беше почувствал добре на това място, усетил беше, че тук може да се живее. Харесваше му нелепото съчетание между обновеното крило с бяла изолация по стените и старата част със зидове от грубо одялани камъни. Харесваше вратата, която постоянно се захлопваше, но не можеше да се затвори докрай, от която се излизаше на пътя за Гере, грамадната кухненска печка, която можеше да се пали с дърва, въглища и без съмнение с всичко, което гори. В тази къща беше склонен да повярва в неща като любовта, във взаимната любов между двама, напоила стените с особена топлина, мека топлина, предаваща се на новите обитатели, за да им донесе душевен покой. На това място беше готов да повярва в призраци и в какво ли още не.

Така или иначе нотариусът изобщо нямаше намерение да насърчава идеята за евентуална продажба; сподели, че само преди три години би постъпил съвсем различно. По онова време тълпи английски трейлъри, млади пенсионери, започнали да инвестират най-напред в Дордон, а след това се устремили към Бордо и Централния масив, опирайки се на вече завоюваните позиции, и започнали да изкупуват имоти в централен Лимузен; очаквало се всеки момент да предприемат настъпление и към Крьоз. За съжаление крахът на Лондонската борса, кредитната криза и сривът на спекулативните цени изцяло променили положението: на английските трейлъри, млади пенсионери, вече и през ум не им минавало да си търсят очарователни кътчета за живеене, защото се чудели как да изплащат ипотеката на къщата в Кенсингтън и дори търсели начин да препродадат тукашните имоти, в резултат на което цените паднали безнадеждно. Най-доброто, което можело да се направи в момента, поне според прогнозата на нотариуса, било да се изчака идването на ново поколение богаташи, с по-солидно състояние, основано върху промишлено производство; това можели да бъдат китайци, виетнамци и кой знае още какви, но във всеки случай засега трябвало да се изчака, да се поддържа къщата в добро състояние и евентуално да се направят някои подобрения, естествено, като се следва традицията на местните майстори. От друга страна, било съвсем неуместно да се инвестира в престижно обзавеждане като басейн, джакузи или високоскоростен интернет, защото след покупката новите богаташи щели да предпочетат сами да направят това, в което той бил напълно уверен предвид четирийсетгодишния му опит като нотариус.

 

 

Когато следващия уикенд баща му дойде да го прибере, всичко беше уредено, вещите прегледани и подредени, дребните суми от завещанието раздадени на съседите. Имаха чувството, че тяхната майка и баба може да почива в мир, както обикновено се казва. Жед се отпусна на кожената тапицерия „напа“, докато мерцедесът S класа се включваше в магистралата със самодоволно механично мъркане. В продължение на два часа те минаваха с умерена скорост край пейзажи с есенна окраска, разговаряха малко, но Жед имаше усещането, че между двамата се е установило особено разбирателство, съгласувано в общи линии отношение към живота. В момента, когато наближиха отклонението на Мелюн-Център, той осъзна, че за него тази седмица е била една изпълнена с покой пауза.