Мишел Уелбек
Карта и територия (49)

VII

Условията, при които твори Жед Мартен през последните трийсет години от живота си, биха били напълно неизвестни за нас, ако не беше интервюто, дадено от него месец преди смъртта му пред млада журналистка от „Ар Прес“. Макар разговорът между двамата да се простира на повече от четирийсет страници от списанието, той говори преди всичко за прилаганите от него технически способи при осъществяването на странните видеограми, съхранявани понастоящем в Музея на модерното изкуство във Филаделфия, които по нищо не приличат на предишните му творби, нито впрочем на нищо известно до този момент, и които трийсет години по-късно продължават да предизвикват у посетителите болезнено усещане, белязано от страх.

Що се отнася до смисъла на това творчество, на което посвещава последните години от живота си, той отказва да прави какъвто и да било коментар. „Искам да направя равносметка на света… Искам просто да направя равносметка на света…“, повтаря той на повече от страница пред журналистката, стъписана пред открилата се пред нея възможност и от неспособността да сложи край на това старческо дърдорене — което може би е по-добре — старческото и от нищо неограничено дърдорене на Жед Мартен — съсредоточаващо се предимно върху проблеми, свързани с блендата, с регулирането на амплитудата и със съвместимостта на различните компютърни програми. Резултатът е едно забележително интервю. В него младата журналистка „отстъпва място на своя субект“ според сухия коментар на „Монд“, вбесен от обстоятелството, че е изпуснал подобна изключителна възможност, благодарение на която няколко месеца по-късно журналистката бе назначена за заместник главен редактор на списанието — точно в деня, когато бе съобщено за смъртта на Жед Мартен.

Макар описанието на апаратурата, която Жед използва за заснемане, да заема няколко страници, сама по себе си тя не представлява нещо кой знае колко забележително: триножник „Манфрото“, полупрофесионална портативна видеокамера „Панасоник“, избрана от него заради изключителната светлочувствителност на нейния приемник, който позволява заснемане при почти пълен мрак, както и твърд диск от два тераоктета с извод USB за портативната камера. В продължение на десет години всеки вторник сутрин без изключение (когато ходи на покупки) Жед Мартен поставя апаратурата в багажника на своето „Ауди“, след което поема по построения от него частен път, прекосяващ имението му. Отклоняването от този път е невъзможно: високите треви и бодливите храсти много скоро се превръщат в непроницаем гъсталак. Заличена е всякаква следа от някогашните горски пътища. Единствено пространството около езерото поради мочурливата почва е обрасло с ниска трева и е донякъде проходимо.

Макар да разполага с широка гама от обективи, той почти винаги използва „Шнайдер Апо-Зинар“, притежаващ удивителната способност при отваряне на 1,9 да достига максимално фокусно разстояние 1200 мм, съответстващо на кадър 24х36. Изборът на обекта „не почива на никаква предварителна стратегия“, заявява на няколко пъти той пред журналистката; по думите му „просто следвал моментния импулс“. Във всеки случай почти винаги използвал много големи фокусни разстояния, съсредоточавайки се понякога върху разлюлян от вятъра буков клон, друг път върху кичур трева, връх на туфа коприва или върху повърхността на рохка пръст между две локви. След разполагането на кадъра включва захранването на портативната камера към запалката на колата, пуска я и се прибира пеш, оставяйки мотора да работи на празен ход в продължение на няколко часа, понякога до края на деня и през цялата нощ — капацитетът на твърдия диск позволява почти седмица непрекъснато заснемане.

Отговорите на въпросите относно „моментния импулс“ са преди всичко разочароващи за списание, даващо обща информация, така че в този случай журналистката полага усилия да научи нещо повече: все пак заснемането през даден ден не може да не окаже влияние върху заснемането през следващите дни, надушва вярната следа тя; по този начин постепенно се появява и придобива очертания определен проект. Нищо подобно, упорства Жед Мартен: когато сутрин потеглял с колата, нямал никаква предварителна представа какво му предстои да снима; за него всеки ден бил сам за себе си. След което уточнява, че този период на пълна неустановеност бил продължил десет години.

По-нататък той говори за образите, постигнати чрез метод, основан преди всичко на монтажа, макар да става въпрос за доста особен монтаж, при който от тричасов материал взема само няколко фотограми; при всички случаи обаче монтажът му дава възможност да получи подвижно изображение на тези елементи от растения, гъвкави като хищници, едновременно кротки и безмилостни, които без съмнение представляват най-завършеният опит на западното изкуство да представи света от гледната точка на растенията.

Жед Мартен „бил забравил“, поне така твърди самият той, какво го е подтикнало след десетина години, посветени почти изцяло на заснемането на растения, да се завърне към изобразяването на промишлени изделия: най-напред мобилен телефон, после клавиатура на компютър, настолна лампа и много други предмети, твърде различни в началото, след което вниманието му се насочва почти изключително към предмети, съдържащи в себе си електронни елементи. Най-впечатляващите негови творби обаче си остават изображенията на бракувани дънни платки, които при заснемането без индикатор за мащаб напомнят странни футуристични цитадели. Той заснема тези предмети в мазето върху неутрален сив фон, който изчезва при прехвърлянето на видео. За ускоряване на процеса на корозия ги пръска с разредена сярна киселина, от която купува цели бидони — по думите му това е смес, обикновено използвана за плевене. След това отново пристъпва към монтаж, подбира няколко фотограми, заснети на продължителни интервали; резултатът силно се различава от обикновено ускоряване на кадъра, по този начин процесът на разпад е показан не като непрекъснат, а на резки тласъци.

След петнайсет години заснемане и монтаж той разполага с около три хиляди порядъчно странни модула от по три минути; ала едва след това започва истинската му работа, когато решава да избере програма за наслагване на образи. Подобна техника се използва в зората на нямото кино, но впоследствие е изоставена както от професионалните кинотворци, така и от любителите на видеото, дори онези, които се занимават с изкуство; днес тя се смята като отживял времето си специален ефект поради подчертаната липса на реалистичност. Той влиза във връзка със специалист от Илинойс и му предлага срещу заплащане да изработи за него по-съвършена версия на програмата, която използва. Двамата уговарят условията и няколко месеца по-късно Жед притежава изключителни права за употреба върху един доста необикновен инструмент за работа, който няма еквивалент на пазара. Основан върху принцип, сходен с този на копирането чрез фотошоп, той позволява наслагването на деветдесет и шест видео пътеки, като при всяка от тях може да се регулират яркостта, насищането и контрастът, а освен това постепенно да се подчертава предният план или да се преминава в дълбочина на изображението. Тази програма му открива възможността да получава онези дълги хипнотични планове, в които промишлените изделия сякаш потъват, постепенно заливани от обилни пластове растителност. На моменти се създава впечатлението, че те се борят, опитват се да изплуват на повърхността; после ги отвлича вълна от треви и листа, те пропадат в недрата на растителната магма, а повърхнината им се разлага на отделни елементи — микропроцесори, батерии, чипове.

Здравето на Жед се разклаща, той може вече да се храни единствено с млечни и захарни изделия и започва да подозира, че подобно на баща си, ще умре от рак на храносмилателните пътища. Изследванията в болницата в Лимож потвърждават това предположение, но той отказва да се лекува, да се подлага на радиотерапия или на други радикални методи на лечение, задоволявайки се да взема обезболяващи, които са му особено нужни вечер, както и големи дози сънотворни. Съставя завещание, с което оставя цялото си състояние на различни дружества за защита на животните.

По същото това време започва да заснема фотографии на всички, които е познавал — от Жьоневиев до Олга, от Франц до Мишел Уелбек, а също така баща си и други хора, всъщност всички, с чиито фотографии разполага. Закрепва ги върху неутрално сиво непромокаемо платно, опънато на метална рамка пред къщата, като този път ги оставя да се повреждат по естествен път. Изложени на действието на дъждовете и на слънцето, снимките се сгърчват, на места загниват, сетне се разлагат на фрагменти и за няколко седмици окончателно се разпадат. По-любопитно е използването на детски играчки, представляващи човешки фигурки, които той подлага на същия процес, фигурките се оказват по-устойчиви и се налага за ускоряване на разлагането им отново да прибегне до бидоните със сярна киселина. По това време вече приема само течна храна и всяка вечер медицинска сестра му поставя инжекция с морфин. Сутрин обаче се чувства по-добре и до последния момент успява да работи по два-три часа дневно.

Така Жед Мартен се оттегли от живота, към който така и не успя докрай да се приобщи. Сега в съзнанието му изникваха образи и странно защо, въпреки че що се отнася до еротика, не беше преживял нищо особено, това бяха предимно образи на жени. Жьоневиев, милата Жьоневиев и клетата Олга го спохождаха в сънищата му. Спомни си дори Март Тайфер, благодарение на която бе открил силата на желанието на един балкон в Пор Гримо, когато тя беше свалила своя сутиен марка „Лежаби“ и му беше показала гърдите си. Тогава тя беше на петнайсет години, а той на тринайсет. Същата вечер мастурбира в тоалетната на служебния апартамент, предоставен на баща му за наблюдение на строителния обект, и се удиви на силното удоволствие, което изпита. Спомняше си гъвкави гърди, палави езици, тесни вагини. Това означаваше, че животът му не е бил чак толкова лош.

Трийсетина години преди това (тази подробност единствена излиза извън често техническия характер на интервюто за „Ар Прес“) Жед предприе пътуване до Рургебийт, където бе организирана мащабна ретроспективна изложба на неговото творчество. В Дуйсбург и Дортмунд, в Бохум и Гелзенкирхен някогашните металургични предприятия бяха превърнати в зали за изложби, спектакли, концерти, а местните власти се стремяха да организират промишлен туризъм, основан върху пресъздаване на начина на живот на работника от началото на XX век. Действително цялата област със своите доменни пещи, табани, изоставени железопътни линии, по които ръждясваха товарни вагони, с еднообразните си работнически жилища, украсени тук-там с някоя градинка, напомняше на музей на първия етап от индустриализацията на Европа. В онзи момент Жед беше впечатлен от заплашителното настъпление на горите, които след само едно столетие застой започваха да обкръжават заводите. Преустроени бяха само онези предприятия, които бяха подходящи за новото си културно предназначение, а останалите постепенно се рушаха. Тези промишлени гиганти, които навремето са били средоточие на прочутата германска производителност, сега ръждясваха, разпадаха се и в някогашните цехове растеше трева, тя се промъкваше сред руините и малко по малко ги покриваше с неизбродна джунгла.

По този начин творчеството, заело последните години от живота на Жед Мартен, може да бъде разглеждано непосредствено като носталгичен размисъл върху края на промишлената епоха в Европа, а в по-общ план — върху преходния характер на всичко произведено от човека. Ала подобно тълкуване не е в състояние да опише болезненото усещане, което ни обзема при вида на тези жалки фигурки от типа „Плеймобил“, изгубени сред един абстрактен и грамаден футуристичен град, който на свой ред се изхабява и руши, а след това изчезва сред необятната растителност, ширнала се до безкрая. Това чувство за покруса прониква в самите нас едновременно с разлагането под действието на природните стихии на изображенията на човешките същества, съпровождали Жед Мартен в земния му път, които след това окончателно се разпадат на парчета и в последните кадри се превръщат сякаш в символ на всеобщото унищожение на човешкия род. Те постепенно потъват, за момент като че се борят, но в крайна сметка са погълнати от дебелия пласт растения. Сетне всичко се уталожва, остават само тревите, разлюлени от вятъра. Тържеството на растителността е окончателно.