Мишел Уелбек
Карта и територия (48)

VI

Една сутрин, когато по някаква случайност слушаше радио — не беше го правил най-малко от три години — Жед научи, че на седемдесет и една годишна възраст е починал Фредерик Бегбеде. Приключил земния си път в своя дом на баския бряг, по думите на журналиста, „заобиколен от любовта на своите близки“. Жед охотно повярва, че действително е било така. Бегбеде, поне такъв какъвто го помнеше, притежаваше нещо способно да породи любов и освен това наличие на „близки“; то липсваше както на Уелбек, така и на самия него: нещо, което би могло да бъде наречено причастност към живота.

По този начин непряко, по пътя на сравнението си спомни, че самият той е навършил шейсет години. Чудно нещо: до този момент не си беше давал сметка, че до такава степен е остарял. Именно чрез връзките си с другите и посредством тях човек осъзнава своето собствено стареене; самият той е склонен неизменно да се вписва в някаква представа за вечност. Вярно, че косите му бяха побелели и лицето му беше покрито с бръчки; но всичко това бе станало някак неусетно, без каквато и да било пряка съпоставка с образа от младостта. Жед беше поразен от удивителния факт, че той, който през живота си на художник беше направил хиляди снимки, нямаше нито една снимка на самия себе си. Освен това никога не му беше минавало през ума да си нарисува автопортрет, никога не бе гледал на себе си като на поне донякъде достоен за внимание художествен обект.

Бяха минали повече от десет години, откакто никой не беше минавал през южния портал на неговото имение, онзи, който водеше към селото; въпреки това вратата се отвори безотказно и Жед за сетен път се поздрави, че навремето е прибягнал до услугите на лионската фирма, препоръчана му от бивш колега на баща му.

Имаше съвсем смътен спомен за Шатлю льо Марше като за невзрачно, запуснато селце, типично за дълбоката френска провинция. Ала още щом влезе в него, го обзе изумление. Първо, селището значително се беше разраснало, беше станало поне два пъти по-голямо и имаше може би три пъти повече къщи. На всичко отгоре тези къщи бяха гиздави, напети, построени при стриктно придържане към типичния за Лимузен стил. По цялата дължина на главната улица се редяха магазини за местни продукти и за занаятчийски изделия, на разстояние от сто метра три кафенета, които на нищожна цена предлагаха интернет връзка. Всичко това напомняше по-скоро на остров Ко Фи Фи или Сен Пол дьо Ванс, а не забутано селце в департамента Крьоз.

Донякъде зашеметен, той спря на централния площад и позна кафенето срещу църквата. Позна по-скоро разположението на кафенето. Лампите в стил „ар нуво“, масите от тъмно дърво с крака от ковано желязо, кожените пейки определено издаваха стремеж към пресъздаване на обстановката на парижко кафене отпреди Първата световна война. Същевременно всяка маса имаше извод за лаптоп с 21-инчов монитор, контакти по европейски и американски стандарт, а специална диплянка разясняваше начините за свързване с мрежата Крьоз Сат — от нея Жед научи, че съветът на департамента е финансирал изстрелването на геостационарен спътник за подобряване скоростта на интернет връзките. Поръча си чаша „Менету-Салон“ розе и докато отпиваше от нея, си мислеше за настъпилите промени. В този ранен час заведението беше почти празно. Китайско семейство довършваше закуска по лимузенски по 23 евро на човек, което Жед разбра, докато преглеждаше менюто. По-близо до него брадат здравеняк с коса, прибрана в конска опашка, преглеждаше разсеяно електронната си поща; той погледна любопитно към Жед, смръщи вежди и понечи да му каже нещо, после отново се обърна към своя компютър. Жед допи виното, излезе и седя известно време замислен зад волана на своя електромобил „Ауди“ спортен модел — през последните двайсет години три пъти сменя колата си, но остана верен на марката, която първа му беше разкрила удоволствието от карането.

През следващите седмици полека, на етапи, почти без да напуска областта Лимузен — с изключение на кратко пребиваване в Дордон и друго, още по-кратко в планините на Родез — той преоткриваше Франция, която безспорно си оставаше неговата страна. Беше съвсем очевидно, че Франция много се е променила. Направи множество справки в интернет, проведе няколко телефонни разговора с хотелиери, ресторантьори и други представители на сектора на услугите (автомонтьор в Перигьо, компаньонка от Лимож) и всичко това напълно потвърди първоначалното му усещане, докато прекосяваше Шатлю льо Марше: да, в страната бяха настъпили промени, дълбоки промени. Обичайните жители на земеделските райони почти напълно бяха изчезнали. На тяхно място бяха дошли хора от градските зони, водени от дух на предприемчивост и понякога от умерени, съвместими с пазара екологични убеждения. Заели се бяха да заселят отново хинтерланда — и това начинание, дошло след доста други безплодни опити, основано този път върху точно познаване на законите на пазара, с които те благоразумно се съобразяваха, се беше увенчало с пълен успех.

Първият въпрос, който си зададе Жед — очевидно в това отношение си оставаше в плен на типичния за художниците егоцентризъм — бе дали близо двайсет години след нейното създаване „поредицата прости занаяти“ беше съхранила своята състоятелност. Оказа се, че не напълно. Така например „Мая Дюбоа, асистентка по поддръжка на компютърни мрежи“ вече беше изгубила напълно смисъл: компютърните мрежи сега бяха изнесени в чужбина — преди всичко в Индонезия и Бразилия. В замяна на това „Еме, компаньонка“ изцяло беше запазила своята актуалност. В икономическо отношение проституцията дори беше преживяла възход благодарение на устойчивия мит за парижанката, особено в страните от Южна Америка и Русия, както и на неуморната дейност на имигрантки от Западна Африка. За пръв път от периода 1900–1910 година Франция отново се беше превърнала в предпочитана дестинация за сексуален туризъм. Бяха се появили също така нови професии — или по-скоро се бяха възродили стари професии, като изработката на художествени предмети от ковано желязо и месинг; отново бе започнало производството на зеленчуци върху мочурливи почви. В Жабрей ле Борд, село, разположено на пет километра от селото на Жед, отново, както навремето, беше отворил работилница налбант; с добре поддържаните си горски пътеки и поляни департаментът Крьоз се бе оказал чудесно място за разходки на кон.

В икономическо отношение Франция като цяло се справяше добре. Беше се превърнала в предимно земеделска и туристическа страна и бе проявила забележителна стабилност в безкрайната поредица от кризи през последните двайсет години. Всяка от тези кризи се беше оказала по-силна от предишната и фарсово непредвидима — поне от гледна точка на Бог, който с подигравателно постоянство се бе забавлявал неудържимо, следейки финансовите гърчове, които ненадейно бяха заменяли охолството с глад и обратно в значителни части от света с население от стотици милиони, като Индонезия, Русия или Бразилия. Тъй като нямаше друго за продан, освен извънградски хотели, парфюми и пръжки — онова, което обичайно се нарича изкуство да се живее — Франция беше устояла на всички затруднения, свързани с тези превратности. Просто от година на година се променяше националният произход на клиентите и нищо повече.

След като се завърна в Шатлю ле Марше, Жед придоби навика да се разхожда всеки ден преди обед по улиците на селото. Обикновено си поръчваше аперитив в кафенето на площада (странно защо то продължаваше да се нарича „Бар де Спор“), след което се прибираше да обядва у дома. Скоро си даде сметка, че мнозина от новозаселилите се изглежда го познават — или поне бяха чували за него — и не се отнасят към него с кой знае каква враждебност. Всъщност новите обитатели на земеделските райони изобщо не приличаха на предишните. Не принудата ги беше накарала да се занимават с кошничарство, да дават под наем стаи на туристи или да произвеждат сирена, а предприемчивостта и добре обмисленият, разумен икономически избор. Образовани, толерантни, приветливи, те без затруднения съжителстваха с пребиваващите в областта чужденци — впрочем извличаха полза от присъствието им, тъй като те съставляваха мнозинството техни клиенти. Повечето къщи, които бившите собственици от Северна Европа вече не бяха в състояние да поддържат, бяха изкупени. Вярно беше, че китайците съставляват донякъде затворена общност, но не повече и дори в по-малка степен от англичаните навремето — поне не се стремяха да наложат родния си език. Отнасяха се с прекомерно уважение, стигащо до преклонение, към местните обичаи — които новодошлите зле познаваха, но се стараеха да следват по силата на своеобразен адаптивен миметизъм; в резултат беше налице завръщане към стари кулинарни рецепти, танци и дори към традиционни носии. При всички случаи предпочитани клиенти бяха руснаците. Те никога не биха се пазарили за цената на аперитив, нито за наема на високопроходим автомобил. Харчеха щедро, с широка ръка, верни на икономиката на потлача^[1], надживяла всякакви политически режими.

Това ново поколение проявяваше по-силен консерватизъм, по-голямо уважение към парите и към утвърдените обществени йерархии в сравнение с предишните. Още по-удивително беше, че равнището на раждаемостта във Франция се беше повишило, при това, без да се взема под внимание имиграцията, която така или иначе бе сведена до нула със закриването на последните работни места в промишлеността и драстичното съкращаване на мерките по социално осигуряване, започнало към 2020 година. Африканските емигранти се бяха насочили към новите индустриални страни, пътуването, към които беше свързано с далеч повече рискове. Докато прекосяваха Индийския океан или Китайско море, техните кораби системно бяха нападани от пирати, които лишаваха бежанците от последните им спестявания, а понякога направо ги хвърляха в морето.

Една сутрин, докато Жед допиваше последните глътки „Шабли“, до него се приближи брадатият здравеняк с конската опашка — един от първите жители на селото, които бяха привлекли вниманието му. Без да знае нищо за професията му, човекът го беше определил като художник. По негово признание самият той рисувал „по малко“ и имал желание да му покаже творбите си.

Навремето бил автомонтьор в Курбьовоа, но теглил кредит и се установил в селото, където открил фирма за куадове^[2] под наем — Жед се сети за хърватина от авеню „Стефен-Пеншон“ с неговите скутери. Мъжът сподели, че лично той си падал по „Харли Дейвидсън“ и се наложи Жед да слуша в продължение на половин час описанието на машината, която заемала почетно място в неговия гараж, и на начина, по който той години наред я усъвършенствал по свой вкус. Все пак според него куадовете били „добри машини“ и с тях можело да се правят „готини разходки“. Отбеляза, освен това, проявявайки здравомислието, че поддръжката им била по-лесна от тази на конете; с една дума, бизнесът вървял добре и не можел да се оплаче.

Картините му, явно вдъхновени от хероик фентъзи, представляваха най-често брадат воин с конска опашка, яздещ внушителен моторен кон, очевиден вариант спейс опера на неговия „Харли Дейвидсън“. Понякога той се сражаваше с орди лигави зомбита, понякога с армии бойни роботи. Други платна изобразяваха по-скоро почивката на воина и даваха израз на чисто мъжко еротично въображение посредством ненаситни мръсници с лакоми устни, които обикновено се движеха на двойки. В действителност това бяха автофикции, въображаеми автопортрети; изобразителната му техника обаче беше посредствена и за нещастие не му даваше възможност да постигне онзи хиперреализъм и завършеност, характерни за хероик фентъзи. Като цяло Жед рядко беше виждал нещо по-грозно. В продължение на един час се опитва да прави подходящи за случая коментари, а през това време мъжът непрекъснато вадеше все нови и нови картини, така че накрая се видя принуден да заяви, че това е творчество, плод на „огромна сила на въображението“. Веднага добави, че отдавна е скъсал всякакви връзки с артистичните среди. Което впрочем беше чиста истина.