Мишел Уелбек
Карта и територия (47)

V

Жед не си правеше никакви илюзии относно приема, който щяха да му окажат жителите от селото на баба му и дядо му. Още навремето, докато обикаляше заедно с Олга провинциална Франция, Жед беше установил, че с изключение на някои предпочитани от туристите области като Прованс или Дордон, обитателите на земеделските райони като цяло са негостоприемни, агресивни и глупави. Ако човек не иска да стане жертва на безпричинно агресивно поведение и въобще да избегне неприятности по време на пътуването, при всички случаи е за предпочитане да не се отклонява от утъпканите пътеки. Тази латентна враждебност по отношение на приходящите се превръщаше в истинска омраза, когато някой от тях реши да купи къща. Отговорът на въпроса кога външен човек може да бъде приет от местните селяни е никога. При това не става дума за някаква проява на расизъм или ксенофобия. За тях парижанинът е почти толкова чужденец, колкото и един германец или един сенегалец; а към чужденците те определено не хранеха никаква любов.

Получи кратко съобщение от Франц, че „Мишел Уелбек, писател“ е продадена на индийски мобилен оператор. По този начин към банковата му сметка се прибавиха още шест милиона евро. Естествено, парите, с които чужденците плащаха цени, непосилни за представителите на местното население, бяха един от мотивите за ненавист от тяхна страна. В случая с Жед фактът, че е художник, беше утежняващо вината обстоятелство: в очите на земеделеца от Крьоз той беше спечелил богатство със съмнителни средства, едва ли не чрез мошеничество. От друга страна пък, не беше купил имота, а го беше наследил — някои дори го помнеха от времето, когато прекарваше летните ваканции при баба си и дядо си. Още тогава си беше диво, саможиво дете; при това след пристигането си той не направи нищо, за да промени лошото отношение, дори напротив.

Зад къщата на баба му и дядо му имаше голяма градина с площ почти един хектар. По времето, когато двамата живееха тук, в нея отглеждаха предимно зеленчуци, а по-късно, когато силите на овдовялата му баба започнаха да се изчерпват и тя вече очакваше отначало с примирение, а към края с нетърпение смъртта, обработваната площ намаля, все повече лехи със зеленчуци бяха изоставени на волята на плевелите. Отвъд нямаше ограда, а започваше направо гората Гранмон — Жед помнеше как веднъж преследвана от ловци кошута намери убежище в тяхната градина. Няколко седмици след като пристигна научи, че съседен парцел от петдесет хектара, почти изцяло зает от гора, е обявен за продан.

Бързо се разнесе мълвата, че някакъв смахнат парижанин купува наред, без да гледа цената, и към края на годината Жед вече беше собственик на свързани в едно парцели с площ от седемстотин хектара. Теренът на този негов имот беше хълмист, на места дори пресечен, почти изцяло обрасъл с бук, кестен и дъб; по средата имаше изкуствено езеро с диаметър петдесетина метра. Той изчака да минат студовете, след което опаса от всички страни имота с триметрова зелена ограда. Над нея минаваше жица, по която течеше ток от генератор с ниско напрежение. Амперажът не беше достатъчен, за да предизвика смърт, но можеше да отблъсне всеки, който опита да се покатери — всъщност такива бяха електрическите огради, които не позволяват на кравите да излязат извън ливадата. Всичко си беше напълно законно, както отбеляза единият от жандармеристите, които на два пъти го посещаваха, за да се осведомят за настъпилите в околията промени. На свой ред пристигна и кметът, който му обърна внимание, че като лишава от достъп ловците, преследващи кошути и глигани, рискува да си навлече неприязън от страна на мнозина. Жед го изслуша внимателно, призна, че до известна степен това е достойно за съжаление, но за пореден път изтъкна факта, че стриктно се придържа в рамките на закона. Скоро след този разговор той нае строителна фирма за изграждане на път от единия до другия край на имота, който да стига до радиоуправляем портал и да е свързан пряко с главен път D50. Оттам до магистрала A20 имаше само три километра. Привикна да пазарува от „Карфур“ в Лимож, където беше почти сигурен, че няма са срещне никого от селото. Обикновено отиваше във вторник сутринта в девет, когато отваряха, тъй като забеляза, че по това време има най-малко клиенти. Понякога се оказваше съвсем сам в хипермаркета и за него подобно състояние беше съвсем близо до щастието.

Същата фирма, освен това застла със сив асфалт пространство с ширина десет метра около къщата. В самата къща обаче не внесе никакви промени.

Всички тези подобрения му струваха малко над осем милиона евро. Направи сметка и установи, че му остава достатъчно, за да живее в охолство до края на дните си дори ако се окажеше дълголетник. Най-големият му разход беше данък богатство. Данък доход обаче нямаше да плаща. Нямаше никакви доходи и изобщо не възнамеряваше да създава произведения на изкуството, предназначени за продан.

Както се казва, минаха години.