Мишел Уелбек
Карта и територия (46)

IV

Шест месеца по-късно Жед реши да се премести да живее в някогашната къща на баба си и дядо си в Крьоз. Измъчваше го мисълта, че като постъпва по този начин, следва пътя, начертан отпреди пет години от Уелбек. За успокоение си повтаряше, че все пак са налице съществени разлики. Преди всичко Уелбек се беше преместил в Лоаре от Ирландия; за него истинският разрив беше настъпил преди това с напускането на Париж, социологически център на неговата дейност като писател и на приятелствата му, по всяка вероятност, за да заживее именно в Ирландия. Разривът, който преживяваше в този момент Жед с напускането на социологическия център на своята дейност като художник, беше от същото естество. В действителност, честно казано, този разрив за него в една или друга степен беше вече факт. През месеците, последвали спечелването на световна известност, той приемаше участия в биеналета, ходеше по вернисажи и даваше наляво и надясно интервюта — дори веднъж изнесе лекция, от която не беше запазил никакъв спомен. После започна все по-рядко да отговаря на покани и на имейли и след по-малко от две години изпадна в потискаща самота, която за него обаче беше необходима и съдържателна, подобна на нищото, „богато на безброй възможности“ от будистката философия. С тази разлика, че за момента нищото пораждаше единствено нищо и именно поради това той променяше местоживеенето си с надеждата да открие отново онзи странен импулс, който навремето го беше накарал да добави нови предмети, определяни като художествени, към вече съществуващите естествени или изработени от човешка ръка предмети. Не постъпваше като Уелбек, който се бе опитал да се завърне към състояние на някакво въображаемо детство. Впрочем той не беше прекарал детството си в Крьоз, с изключение на няколко летни ваканции, от които не бе съхранил никакви конкретни спомени, а единствено смътното и силно усещане за щастие.

Преди окончателно да се раздели с Париж, му оставаше още една неприятна задача, чието изпълнение той отлага до последния момент. Още преди няколко месеца беше сключил договор за продажба на къщата в Ренси с някой си Ален Семун, който имаше намерение да разположи в нея своята фирма. Беше забогатял благодарение на сайт в интернет за запис на съобщения и за уолпейпъри за мобилни телефони. Предметът на дейност не беше кой знае какъв и дори доста елементарен, но в тази област за няколко години човекът бе заел първо място в света. Беше сключил договор за изключителни права с много видни личности и благодарение на неговия сайт човек можеше да инсталира върху своя телефон образа и гласа на Парис Хилтън, Дебора Ченъл, Дмитрий Медведев, Пъф Пъф Деди и на мнозина други. Имаше намерение къщата да стане юридически адрес на фирмата — твърдеше, че библиотеката била „хипер класа“ — и да изгради модерни цехове в парка. Според него в Ренси имало натрупана „страхотна енергия“, която той смятал да канализира. Жед го подозираше, че преиграва с този свой интерес към проблемните предградия, но човекът очевидно беше от онези, които преиграват дори когато купуват стек минерална вода „Волвик“. Във всеки случай беше доста сладкодумен и беше успял да събере максимум субсидии на местно и национално равнище; за малко дори да мине Жед в продажната цена, но той се беше усетил навреме и в крайна сметка онзи предложи разумна сума. Жед, разбира се, нямаше нужда от тези пари, но смяташе за недостойно пред паметта на баща си да продаде за жълти стотинки мястото, където той се бе опитал да живее като всички останали; където се бе опитал поне за няколко години да изгради семеен живот.

Когато излезе на пътя за Ренси, духаше силен източен вятър. От десет години не беше стъпвал там. Входната врата изскърца, но се отвори без затруднение. Тополите и трепетликите размахваха клони на фона на мрачното, сиво небе. Алеята все още личеше сред прорасналата трева и туфите коприва и къпинак. С чувство на смътен ужас си помисли, че тук е прекарал първите години, дори първите месеци от живота си, сякаш покривалото на времето се спускаше над него с тихо шумолене; сети се, че все още е млад, че е преживял едва първата половина от своя залез.

По капаците на прозорците и външните щори нямаше следи от взлом, а бронираната ключалка на входната врата се отвори лесно, което го учуди. Явно из околността се беше разчуло, че в тази къща няма нищо за крадене, че не си струва усилието да прониква в нея човек. Истина беше, вътре нямаше нищо достойно за продан. Никаква съвременна електроника, само масивни мебели без стил. Малкото останали от майка му накити баща му бе взел със себе си в пансиона в Булон, а след това във Везине. След смъртта му Жед беше получил касетката; веднага я беше поставил най-отгоре в един шкаф, макар да знаеше, че по-добре би било да я депозира в „Креди Мюнисипал“, инак рано или късно щеше да попадне на нея и това щеше да го изпълни с печални мисли, защото ако животът на баща му не бе весел, какво би могло да се каже за живота на майка му?

Лесно се ориентира в подреждането на мебелите и разположението на стаите. Тази функционална съвкупност, представляваща човешко жилище, способно да поеме десет души, бе приютявало само трима, и то по времето на своя разцвет, след това — двама, после един и накрая никого. Запита се как действа отоплението. През детството никога не беше чувал да се споменава за отоплително котле; по време на кратките престои при баща си като младеж също не бе ставало въпрос за него. Може би баща му се беше сдобил с някакво изключително котле за отопление „с бронзови крака, чиито крайници са здрави като колоните на Йерусалимския храм“ според описанието на целомъдрената жена в свещената книга.

Сигурно в едно от тези дълбоки кожени кресла под прозорците с витражи като на катедрала, които го пазеха от жегата на летните следобеди, той бе чел приключенията на Спиру и Фантазио или поеми от Алфред дьо Мюсе. Тогава разбра, че трябва да свършва по-бързо, и се отправи към кабинета на баща си.

Откри папките с рисунки още в първия шкаф, който отвори. Имаше трийсетина подобни папки, 50 на 80 сантиметра, облепени с хартия на печални черни и зелени шарки, каквито често се използваха през миналия век. Бяха привързани с избелели черни ленти на път да се скъсат, а в тях имаше стотици листове формат А2, резултат от многогодишна работа. Взе четири от тях под мишница и слезе да ги остави в багажника на „Ауди“-то.

Правеше трети курс, когато забеляза, че от другата страна на улицата го наблюдава някакъв негър и говори по мобилния си телефон. Беше същински гардероб, с бръсната глава, висок над един и деветдесет и тежък стотина килограма, но имаше младежко лице и вероятно не беше на повече от шестнайсет години. Жед предположи, че Ален Семун е пратил човек да пази новата му инвестиция, и понечи да му се обади, сигурен, че външността на негъра лесно се поддава на описание. Вероятно случаят наистина беше такъв, защото човекът изобщо не се опита да му попречи, а продължи да го следи, докато приключи товаренето.

Мота се още няколко минути на горния етаж, без да изпитва някакво особено усещане, без да си спомня нещо конкретно, а при това знаеше, че никога вече кракът му няма да стъпи в тази къща, на която така или иначе й предстояха значителни промени, тъй като оня тъпак сигурно щеше да събаря вътрешни стени, да боядиса всичко в бяло, и въпреки това в ума му не се запечатваше нищо, просто се движеше сред ореол от неясна, лепкава тъга. На излизане грижливо заключи входната врата. Негърът си беше отишъл. Вятърът внезапно утихна, клоните на тополите стърчаха неподвижни, за момент настъпи пълна тишина. Той обърна колата, пое по улица „Егалите“ и лесно откри изхода към магистралата.

Жед нямаше опит с вертикалните проекции, със скиците и разрезите, чрез които архитектите представят спецификата на проектираните от тях сгради; ето защо първото художествено изображение, което откри на дъното на първата папка, направо го стъписа. То по нищо не напомняше жилищна сграда, а по-скоро мрежа от неврони, при която обитаемите клетки бяха отделени с дълги, виещи се закрити или открити проходи, разклоняващи се във формата на звезда. Самите клетки бяха различни по размери, най-често с кръгла или овална форма, което изненада Жед; беше убеден по-скоро, че баща му е привърженик на правите линии. Друга удивителна подробност беше пълното отсъствие на прозорци; в замяна на това покривите бяха прозрачни. По този начин, след като се приберат у дома, обитателите на този комплекс прекъсваха всякакъв визуален контакт с външния свят, с изключение на небето.

Втората папка съдържаше детайлни изображения на вътрешността на жилищата. Учудващо беше преди всичко почти пълното отсъствие на мебели, възможно благодарение на постоянното прибягване до разполагане на пода на няколко нива. Например секторите, предназначени за спане, представляваха правоъгълни вдлъбнатини с дълбочина от четирийсет сантиметра, така че човек не се качваше, а слизаше в леглото. За вани служеха кръгли басейни, чиито краища се намираха на равнището на пода. Жед се запита какви материали е имал намерение да използва баща му; стигна до заключението, че по всяка вероятност това са пластмаси, може би полистирени, на които чрез термична обработка може да се придава най-различна форма.

Към девет вечерта стопли в микровълновата фурна няколко парчета лазаня. Изяде ги бавно, като си наливаше от бутилка обикновено червено вино. Питаше се дали баща му е вярвал, че подобни проекти могат да намерят финансиране и въобще да стигнат до някаква реализация. Отначало без съмнение е вярвал и сама по себе си тази мисъл беше достатъчно печална, тъй като впоследствие беше станало ясно, че няма никакъв шанс. Във всеки случай изглежда той така и не бе стигнал до изработване на макети.

Допи бутилката вино и отново се задълбочи в проектите на своя баща с усещането, че това занимание ще става все по-потискащо. Действително, след поредицата неуспехи архитект Жан-Пиер Мартен несъмнено беше намерил убежище в света на въображаемото, умножавайки нивата, разклоненията, предизвикателствата към гравитацията, следвайки изцяло въображението си, без да го е грижа повече за осъществимостта на тези кристални и неправдоподобни цитадели, нито за нужния за това бюджет.

Към седем сутринта Жед се зае със съдържанието на последната папка. Над площад „Алп“ започваше да се развиделява; очертаваше се времето да бъде облачно, мрачно и вероятно щеше да остане такова чак до вечерта. Последните чертежи на баща му нямаха нищо общо с годни за обитаване сгради, във всеки случай не и от хора. Спираловидни стълбища се извисяваха главоломно към небето, свързваха се с тесни, прозрачни надлези между ослепително бели сгради с неправилна, издължена форма, които на моменти напомняха на перести облаци. Всъщност, помисли си тъжно Жед, докато затваряше папката, баща му така и не се бе отказал от намерението да строи къщички за лястовици.