Мишел Уелбек
Карта и територия (40)

XII

Макар изобщо да не познаваше живота, Жед все пак се учуди, когато видя Жаслен да пристига зад волана на „Мерцедес“ А класа. Тази кола е идеална за двойка без деца, която обитава града или крайградската зона, но не пропуска възможността от време на време да си позволи отдих в някой малък, прелестен извънградски хотел; подходяща е, освен това за млади семейства с консервативни възгледи и в такива случаи се явява първата им кола от тази марка. Моделът е пръв по рода си за фирмата със звездата и е леко атипичен; „Мерцедес“ седан С класа и „Мерцедес“ седан Е класа са по-традиционни. Общо взето, „Мерцедес“ е кола за хора, които не се интересуват особено от коли, които предпочитат сигурността и удобството пред усещанията на кормуването, а също така за хора, които, естествено, притежават достатъчно големи финансови възможности. От петдесет години насам — въпреки впечатляващия търговски натиск на „Тойота“ и войнственото присъствие на „Ауди“ — буржоазията по света като цяло остава вярна на „Мерцедес“.

Движението по Южната магистрала беше рехаво и двамата пазеха мълчание. След половин час Жаслен реши, че е време да бъдат разтопени ледовете, свидетелят трябваше да бъде предразположен, самият той често повтаряше тази истина по време на своите лекции в Сен Сир о Мон д’Ор. Жед изглеждаше напълно отнесен, потънал в мисли — освен ако чисто и просто не беше на път да задреме. Този човек го интригуваше и донякъде му внушаваше уважение. Трябваше да признае пред себе си, че като полицай се беше срещал единствено с елементарни и зли хора, неспособни на каквато и да било нова мисъл и въобще на каквато и да било мисъл, с изродени твари, които за доброто на хората, а и за тяхно собствено добро би трябвало да бъдат унищожавани веднага след залавянето им, поне самият той споделяше — все по-често — това мнение. Така или иначе проблемът не беше негов, а на съдиите. Работата му се състоеше в това да тръгне по дирите на дивеча, след което да го донесе и положи в нозете на съдиите, а в по-общ смисъл в нозете на френския народ (те действаха от негово име, поне такъв беше общоприетият израз). Що се отнася до лова, положеният в нозете на ловеца дивеч най-често е мъртъв — животът му е приключил по време на залавянето, изстрелян от подходяща позиция куршум е сложил край на жизнените му функции, а понякога зъбите на кучетата са довършили работата. Що се отнася до полицейското разследване, виновният бива положен в нозете на съдиите в общи линии жив — което осигурява добра позиция на Франция в проучванията относно правата на човека, редовно публикувани от Амнести интернешънъл. Съдията — подчинен на френския народ, чийто представител се явява и чиято воля трябва да следва пряко при тежки престъпления, предполагащи участието на съдебни заседатели, а такива бяха почти всички случаи, с които се занимаваше Жаслен, — е този, който след това решава съдбата му. По силата на редица международни конвенции той няма право (дори ако френският народ поиска това) да го наказва със смърт.

Когато минаха пункта за пътна такса при Сент Арну Ан Ивлин, той предложи на Жед да спрат за по едно кафе. Отбивката на магистралата остави у Жаслен смесено впечатление. В някои отношения ясно напомняше околностите на Париж: имаше голям избор от списания и национални ежедневници — той щеше да се съкращава пропорционално на отдалечаването от столицата, — а основните сувенири, предлагани на пътниците, бяха Айфелови кули и църкви „Сакре Кьор“ под най-различна форма. От друга страна, трудно би могло да се каже, че се намират в предградие: бариерата на пункта за пътна такса символично бележеше края на предградията и началото на областите; впрочем първите регионални продукти (мед от Гатине, заешки пръжки) вече бяха налице. С други думи, тази отбивка отказваше да заеме позиция, а това не се харесваше на Жаслен. Все пак той взе към кафето едно брауни с шоколад, след което двамата избраха място измежду стотината свободни маси.

 

 

Нужно беше някакво въведение към темата; Жаслен се прокашля няколко пъти.

— Знаете ли… — реши се накрая той, — признателен съм ви, че се съгласихте да дойдете с мен. Изобщо не бяхте длъжен.

— Смятам за напълно нормално да помогна на полицията — отвърна съвсем сериозно Жед.

— Добре, в такъв случай… — Жаслен се усмихна, което накара неговия събеседник да стори същото. — Радвам се, естествено, но не всички наши съграждани разсъждават като вас…

— Вярвам в съществуването на злото — продължи все така сериозно Жед. — Вярвам във вината и в наказанието.

Жаслен остана с отворена уста; изобщо не беше предполагал, че разговорът ще поеме подобна насока.

— Може би вярвате в назидателния характер на наказанията? — подсказа му насърчително той.

Възрастната сервитьорка, която бършеше пода между масите, се приближаваше до тях и им хвърляше от време на време подозрителни погледи. Изглеждаше не само изморена и отчаяна, но освен това пълна със злоба към целия свят, изстискваше парцала в кофата така, сякаш за нея светът се свеждаше именно до това; съмнителна повърхност, покрита с най-различни нечистотии.

— Не съм сигурен — отвърна след известна пауза Жед. — Всъщност никога не съм си задавал въпроса. Според мен наказанията са справедливи, защото са нормални и необходими, защото е нормално виновният да понесе наказание и така равновесието да бъде възстановено, защото злото трябва да бъде наказвано. Защо? Вие самият не вярвате ли? — продължи той малко по-настъпателно, може би подразнен от мълчанието на своя събеседник. — Та нали това ви е професията?…

Жаслен успя да се овладее и да отговори, че това не е вярно, че това е работа на съдията, подпомаган от съдебните заседатели. От съдебен заседател като този тук милост не може да се очаква, помисли си той. После обърна внимание върху разделението на властите, залегнало в конституцията. Жед побърза да кимне в знак, че е разбрал, но всичко това за него явно бяха подробности. Без конкретна причина Жаслен реши да подхване темата за смъртното наказание, просто за удоволствието от разговора, но после се отказа; трудно му беше да разбере що за човек има пред себе си. Между двамата отново се възцари мълчание.

— Съгласих се да дойда с вас и по други, лични причини — продължи Жед. — Искам убиецът на Уелбек да бъде открит и да получи наказанието, което му се полага. За мен това е много важно.

— Все пак не сте били толкова близки…

Жед простена сякаш от болка и Жаслен разбра, че без да иска е попаднал на чувствителното място. На няколко метра от тях мина много дебел мъж с чиния пържени картофи в ръка. Приличаше на технико-търговски представител и изглежда беше на края на силите си. Преди да седне, притисна с ръка гърдите си и остана така известно време, сякаш очакваше всеки момент да получи сърдечна криза.

— Светът е посредствен — обади се накрая Жед. — А извършилият това убийство го е направил още по-посредствен.