Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Carte et le Territoire, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Красимир Петров, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Философски роман
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- aisle(2016)
- Разпознаване и начална корекция
- aisle(2016)
- Корекция и форматиране
- ventcis(2016)
Издание:
Автор: Мишел Уелбек
Заглавие: Карта и територия
Преводач: Красимир Петров
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: Френски
Издание: първо
Издател: Факел експрес
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: Френска
Редактор: Георги Борисов
Художник: Яна Левиева
Коректор: Венедикта Милчева
ISBN: 978-954-9772-77-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/227
История
- —Добавяне
IX
На следващия ден веднага се заеха да проучат единайсетте имена, които фигурираха в адресите за лични контакти. Като се изключат Тереза Кремизи и Фредерик Бегбеде, които вече бяха разпитали, останалите девет имена бяха на жени.
Есемесите се съхраняват от операторите за срок само от една година, но за имейлите такова ограничение няма, особено когато потребителят, в случая Уелбек, е решил да ги съхранява не в персоналния си компютър, а в предоставено от доставчика дисково пространство; при това положение дори при смяна на техниката писмата се запазват. В сървъра „me.com“ Уелбек бе разполагал с капацитет за лична информация от четирийсет гигаоктета; предвид темпа на кореспонденцията му биха му трябвали седем хиляди години, за да го запълни.
Съществува пълна юридическа неяснота относно статута на имейлите, дали те се отнасят към личната кореспонденция, или не. Жаслен незабавно мобилизира целия екип за изчитане на имейлите на Уелбек, тъй като предстоеше минаване през съдебна комисия, назначаване на съдия-следовател и ако прокурорите и техните заместници по принцип са сговорчиви, то съдии следователите нерядко са същински досадници дори когато става въпрос за разследване на убийство.
Хората му работиха почти по двайсет часа на денонощие — кореспонденцията на Уелбек непосредствено преди смъртта му се оказа доста оскъдна, но през други периоди беше далеч по-активна, особено преди излизането от печат на негова книга имаше средно по трийсет имейла на ден, така че идентифицирането на деветте жени стана едва в четвъртък. Географското разнообразие беше просто удивително: имаше една испанка, една рускиня, китайка, чехкиня, две германки и все пак три французойки. Тогава Жаслен си спомни, че има работа с писател, превеждан по целия свят.
— Подобна професия си има и добри страни… — сподели той с Лартиг, който тъкмо беше съставил списъка.
Каза това по-скоро за успокоение на съвестта, като някаква обичайна шега; в действителност изобщо не завиждаше на писателя. Всичките му любовници бяха от минало време, съдържанието на имейлите не оставяше никакво съмнение по въпроса, понякога дори любовници от много-много отдавна, връзката с някои датираше отпреди повече от трийсет години.
Връзката с тези жени се оказа лесна: с всички тях той е продължавал до последния момент да разменя имейли, невинни и приятелски, в които са си споделяли взаимно ежедневните грижи, а понякога и щастливите моменти.
Трите французойки веднага се съгласиха да дойдат на „Ке дез-Орфевр“ — при това едната живееше в Перпинян, другата в Бордо, а третата в Орлеан. Чужденките също нямаха нищо против, само че им трябваше известно време, за да се организират.
Жаслен и Фербер се срещнаха с тях поотделно, за да могат след това да съпоставят впечатленията си; впрочем впечатленията им удивително си схождаха. Всички тези жени продължаваха да изпитват нежни чувства към Уелбек. „Доста често си пишехме имейли…“, заявяваха те и Жаслен премълчаваше, че вече ги е чел. Нито за момент в плановете им не бе влизала нова среща, но при удобен случай не биха имали нищо против. Това е ужасно, мислеше си той, направо е ужасно: жените никога не забравят своите бивши, това беше очевиден факт. Дори Елен си имаше бивши, макар да беше съвсем млада, когато се запозна с нея; какво би станало, ако отново попадне на някого от тях? Едно от неудобствата на полицейските разследвания се състои в това, че в процеса на работата човек неизбежно се натъква на неприятни лични проблеми. Що се отнася до разкриването на убиеца обаче, от всички тези подробности нямаше никаква полза. Въпросните жени бяха познавали Уелбек, бяха го познавали дори отблизо, но Жаслен чувстваше, че няма да научи нищо повече от тях — очакваше го, жените са дискретни по подобни въпроси, дори когато не обичат да си спомнят за минала любовна връзка, тя съхранява за тях своята ценност — във всеки случай отдавна не бяха се срещали с писателя, някои от десетки години, и самата мисъл, че една от тях ще си науми да го убива или че познава човек, способен да извърши подобно нещо, беше напълно нелепа.
Ревнив съпруг или любовник, след като са минали толкова години? Нито за момент не вярваше на подобна версия. Когато стане ясно, че жената е имала бивши и за нещастие това се превърне в повод за ревност, мъжът съзнава в същото време, че няма никаква полза от тяхното убийство — че това дори още повече ще разчовърка раната. Смяташе все пак да възложи на някой от хората си да проучи нещата — без да си дава много зор, когато му остане време. Не вярваше, но в същото време знаеше, че понякога човек се мами. Тъкмо тогава Фербер постави въпроса: „Трябва ли да се занимаваме с чужденките? Ясно е, че това ще струва пари, трябва да изпращаме хора на място, но имаме основание за подобно искане, все пак става въпрос за убийство“, на който той без колебание отвърна, че не трябва, че няма никакъв смисъл. По това време се намираше в своя кабинет и опипваше наслуки, както бе постъпвал десетки пъти през последните две седмици, снимки на местопрестъплението — червени и черни струйки по пода, които се кръстосваха и преплитаха, снимки на присъствалите на погребението на писателя — технически безупречни едри планове на хора с опечалени лица.
— Виждаш ми се угрижен, Жан-Пиер… — отбеляза Фербер.
— Така е, имам чувството, че тъпчем на място и не зная какво трябва да се предприеме. Сядай, Кристиан.
Фербер погледна за момент началника си, който продължаваше да рови машинално из снимките, без да обръща внимание на подробностите, като че бяха карти за игра.
— Какво всъщност искаш да откриеш в тези снимки?
— Нямам представа. Чувствам, че има нещо в тях, но не съм в състояние да кажа какво.
— Защо да не се посъветваме с Лорен?
— Той не е ли в пенсия?
— Донякъде, така и не мога да разбера точно какъв му е статутът; прекарва тук по няколко часа седмично. Във всеки случай на негово място няма назначен човек.
Гийом Лорен беше само главен сержант, но притежаваше необикновена, направо фотографска зрителна памет: достатъчно беше да види някого на снимка във вестника, за да го познае двайсет години по-късно. До въвеждането на компютърната програма „Visio“, позволяваща моментално сравнение с наличната картотека на криминално проявените, непрекъснато прибягваха до неговите услуги; при това дарбата му не се отнасяше единствено до престъпниците, а за всеки, когото при някакви обстоятелства е могъл да види на снимка.
В петък отидоха да се срещнат с него на работното му място. Посрещна ги нисък, набит мъж с посивели коси. Беше сдържан, улегнал и оставяше впечатлението, че е прекарал службата си в канцелария — което впрочем до голяма степен беше вярно: щом откриха необичайните му способности, началниците незабавно го зачислиха към Криминална полиция и го освободиха от всякакви други задължения.
Жаслен му обясни какво очакват от него. Той веднага се хвана за работа и започна да разглежда една по една направените по време на погребението снимки. Едни от тях поглеждаше само набързо, други изследваше внимателно и подробно, отделяйки им почти по една минута, след което ги оставяше встрани. Концентрацията му беше страховита: как ли работеше в този момент мозъкът му? Странно беше да го гледа човек.
След двайсетина минути вдигна една снимка и започна да се клати напред-назад.
— Този съм го виждал… Виждал съм го някъде… — промълви едва чуто той.
Жаслен трепна нервно, но не го прекъсна. Лорен продължи да се поклаща още известно време, което се стори безкрайно на комисаря, и продължаваше да повтаря „Виждал съм го… Виждал съм го…“, като че това беше някаква негова си мантра, след което изведнъж спря и подаде на Жаслен снимката, на която се виждаше мъж на около четирийсет години с нежни черти, светло лице и черни коси със средна дължина.
— Кой е този? — запита Жаслен.
— Жед Мартен. Сигурен съм, че така се казва. Не мога да гарантирам на сто процента къде съм виждал снимката му, но беше, струва ми се, в „Льо Паризиен“ по повод откриването на някаква изложба. Вероятно този човек е свързан по един или друг начин с артистичните среди.