Мишел Уелбек
Карта и територия (34)

VI

Това се случи на следващия ден. Заглавието, с което излезе „Дьо Паризиен“, беше „Жестокото убийство на писателя Уелбек“. Вестникът посвещаваше на събитието половин колона, в която впрочем се съдържаше твърде малко информация. Останалите вестници му отреждаха почти толкова място, без да добавят повече подробности, като се ограничаваха до възпроизвеждане на комюникето, предоставено от прокурора в Монтаржи. По всичко личеше, че никой от тях не е изпратил репортер на място. Малко по-късно бяха публикувани изявленията на различни официални лица, сред които министърът на културата: всички те бяха „потресени“ или най-малко „дълбоко опечалени“, като отдаваха дължимото на „светлата памет на един велик творец, който завинаги ще остане в нашите сърца“, общо взето, всичко беше в обичайните рамки, съпътстващи смъртта на всяка известна личност, предъвкване в един глас на общоприетите за подобни случаи глупотевини, от които не можеше да се извлече никаква полезна информация.

Мишел Кури се завърна разочарован след срещите си с Тереза Кремизи и Фредерик Бегбеде. Според него скръбта им била напълно искрена. Жаслен открай време се удивляваше на увереността, с която Кури прави подобни твърдения, когато според самия него ставаше въпрос за сложни и твърде неясни аспекти на човешката психология. Той заявяваше „Тя действително го е обичала“ или пък „Скръбта им беше напълно искрена“, сякаш ставаше въпрос за напълно реални и поддаващи се на наблюдение факти; и най-странно от всичко беше, че впоследствие разследването обикновено доказваше неговата правота. Веднъж дори му беше казал „Познавам хората“ така, както би казал „Познавам котките“ или „Познавам компютрите“.

От двамата свидетели не беше научил почти нищо, което да им бъде полезно. И двамата повторили, че Уелбек имал много врагове, че към него се отнасяли неоправдано жестоко и агресивно; след като помолил за конкретен списък на лица, Тереза свила нервно рамене и му предложила да му изпрати папка с изрезки от публикации. Ала на въпроса дали някой от неговите врагове би могъл да го убие, и двамата категорично дали отрицателен отговор. Обяснявайки излишно подробно, все едно че има пред себе си умствено изостанал, Тереза Кремизи уточнила, че става въпрос за литературни врагове, които дават израз на омразата си по интернет, чрез статии във вестниците или списанията, в най-лошия случай чрез цели книги, но според нея никой от тях не бил способен да стигне до физическо убийство. Не толкова от морални съображения, уточнила с огорчение тя, колкото от липса на достатъчно кураж. В заключение споделила, че извършителят не бива да се търси (сякаш била готова да добави „за съжаление“) в литературните среди.

Бегбеде повторил почти същите неща. Най-напред заявил „Отнасям се с пълно доверие в родната полиция…“, след което прихнал, сякаш казаното било връх на остроумието, но Кури изобщо не се разсърдил, тъй като писателят видимо бил напрегнат, объркан, напълно изваден от равновесие в резултат от тази неочаквана смърт. След това дал да се разбере, че врагове на Уелбек били „почти всички задници, които човек може да срещне в Париж“. По настояване на Кури споменал журналистите от сайта nouvelobs.com, добавяйки, че макар всички те да се радват на неговата кончина, никой от тях не бил способен да изложи на какъвто и да било риск собствената си личност. „Нима можете да си представите Дидие Жакоб да мине на червено? Не би се осмелил да го направи дори на велосипед“ — заключил видимо отвратен авторът на „Един френски роман“.

Общо взето, обобщи Жаслен, докато прибираше показанията на двамата в жълта папка, нормална професионална среда с присъщата й завист и съперничество. След това постави папката най-отдолу в класьора „Показания“ със съзнанието, че по този начин приключва с раздела литературни среди от разследването и че без съмнение никога повече няма да има повод да влиза в досег с въпросните литературни среди. Измъчваше го, освен това мисълта, че самото разследване не е напреднало нито на крачка. Току-що бяха пристигнали заключенията на техническия отдел: човекът и кучето са били убити с пистолет „Зиг Зауер М-45“, и в двата случая с един куршум, изстрелян от упор в сърцето; оръжието е било снабдено със заглушител. Преди това са били зашеметени с удар от тъп предмет с издължена форма, например бейзболна бухалка. Прецизно изпълнено престъпление, без излишна жестокост. Разчленяването и нарязването на труповете е било направено впоследствие. Бяха направили бърза възстановка и заключението беше, че това е отнело малко повече от седем часа. Смъртта бе настъпила три дни преди откриването на труповете; следователно убийството беше извършено в събота, по всяка вероятност около обяд.

Прослушването на телефонните разговори на жертвата, съхранявани съгласно закона от мобилния оператор за срок от една година, не беше дало никакъв резултат. Всъщност през този период Уелбек се беше обаждал твърде рядко, всичко деветдесет и три разговора и нито един от тях от лично естество.