Мишел Уелбек
Карта и територия (33)

V

На другия ден отиде на работа пеша, зави по улица „Фосе Сен Бернар“, а после се разходи покрай кейовете. Застоя се доста при моста „Аршевеше“, тъй като смяташе, че на това място е най-красивият изглед към „Нотр Дам“. Октомврийското утро беше прекрасно, въздухът — чист и прозрачен. Спря на площад „Йоан XXIII“, за да погледа туристите и гейовете, които се разхождаха наоколо, обикновено по двойки, и се целуваха или се държаха за ръце.

 

 

Фербер дойде на работа почти едновременно с него и го настигна на пропуска за третия етаж. С примирение си помисли, че на „Ке дез-Орфевр“ никога няма да прекарат асансьор; забеляза, че Фербер забави крачка, за да върви редом с него през последния етап от изкачването.

Пръв в помещението на оперативната група пристигна Лартиг. По принцип беше весел младеж, но сега никак не беше във форма, гладкото му мургаво лице на южняк беше напрегнато; Фербер му беше възложил да събира свидетелски показания.

— Ударих на камък — бяха първите му думи. — Нищо, за което да се хване човек. Никой нищо не е чул, не е видял. Дори не е забелязвана чужда кола в селото от седмици насам.

Няколко минути по-късно пристигна и Месие, който поздрави и свали раницата, която висеше на дясното му рамо. Беше двайсет и три годишен; работеше в Криминалната полиция само от шест месеца и беше най-младият от групата, Фербер го харесваше и му прощаваше небрежното облекло, което най-често се състоеше от долнище на анцуг, суитчър и брезентово яке и някак трудно се връзваше с ъгловатото му, сурово лице, върху което рядко се появяваше усмивка; ако на моменти му правеше забележка да облече по-свестни дрехи, тонът му беше по-скоро приятелски. Той отиде първо до автомата да си вземе една кока-кола лайт и едва след това се зае да докладва за резултата от разследването. Чертите му бяха дори по-изопнати от обикновено, сякаш изобщо не беше спал.

— С мобилния телефон нямаше никакви проблеми… — обяви той. — Дори липсваше пин код. Но и от това не излезе нищо. Разговори с издателката, с доставчика на мазут за отопление, с още някакъв, който трябвало да постави двойни стъкла… Все разговори от професионално и чисто практическо естество. Човекът сякаш е нямал никакъв личен живот.

Учудването на Месие в известен смисъл беше неуместно: едно извлечение от неговия собствен телефон би дал сходни резултати. Вярно беше, че той нямаше никакво намерение да се остави да го убият; винаги е налице предположението, че в живота на убития непременно има някакво основание, обяснение за деянието, че с него се случва или се е случило, макар и в някакъв отколешен момент от живота му, нещо интересно.

— Виж, при компютъра беше различно — продължи той. — Най-напред имаше две последователни пароли за вход, при това доста сложни, с малки букви и редки препинателни знаци… При това всички файлове бяха кодирани, и то с не какъв да е код, а със SSL Дабъл лейър, 128 бита. С една дума, нищо не можах да направя и го изпратих в Службата за компютърни престъпления. Що за тип е този, параноя ли го гони?

— Писател… — отвърна Фербер. — Може би е искал да предпази своите текстове от кражба.

— Ами… — Месие никак не изглеждаше убеден. — Такова ниво на защита отива по-скоро на някой, който обменя педофилски клипове.

— Едното не изключва другото — отбеляза съвсем уместно Жаслен.

Тази съвсем невинна забележка, направена без зла умисъл, окончателно помрачи атмосферата на оперативката и извади на преден план абсолютната неопределеност, която витаеше около това убийство. Със съжаление трябваше да признаят, че всъщност не разполагат с нищо: никакъв очевиден мотив, никакви свидетелства, никаква следа. Имаше опасност случаят да се окаже от онези, при които въпреки всички положени усилия папката остава празна и трябва да минат понякога години, докато бъдат разрешени, ако изобщо се стигне до това, и то поради чиста случайност: убиец рецидивист, арестуван за друго престъпление, по време на разпитите признава някое допълнително убийство.

 

 

Настроението се поразведри с идването на Орели. Беше хубавко къдрокосо момиче с луничаво лице. Жаслен я смяташе за недотам стриктна и последователна, на нея не можеше да се разчита на сто процента при изпълнението на задача, която изисква точност, но от друга страна, беше енергична и винаги в добро настроение, а това е ценно качество при работа в екип. Беше получила първите резултати от техническия отдел. Най-напред подаде на Жаслен една дебела папка:

— Снимките, които поръча…

Вътре имаше петдесетина разпечатки върху гланцова хартия формат А4. Върху всяко от тях се виждаше правоъгълен участък от всекидневната, където беше извършено убийството, с размер около един квадратен метър. Снимките бяха ясни и добре проявени, без сенки, направени по вертикала и съвпадаха почти напълно, така че като цяло даваха вярно изображение на пода на помещението. Освен това беше получила предварително заключение относно оръжието, с което бяха обезглавени човекът и кучето — нещо, което, както всички вече знаеха, беше извършено изключително чисто и точно: почти липсваха пръски от кръв, след като както креслото, така и пространството наоколо, би трябвало да са подгизнали. Убиецът беше използвал някакъв особен инструмент, лазерен нож, нещо като тел за рязане на масло, само че на мястото на стоманената жица действаше аргонов лазерен лъч, който реже плътта и едновременно прогаря раната. Подобни прибори струваха няколко десетки хиляди евро и с тях разполагаха единствено хирургическите отделения в болниците, където се прилагаха при тежки ампутации. Предвид точността и чистотата на срезовете при разчленяването на тялото на жертвата вероятно за това бяха използвани професионални хирургически инструменти.

Тези сведения бяха посрещнати с одобрителен шепот.

— Това ще рече, че убиецът принадлежи към медицинските среди? — предположи Лартиг.

— Може би — съгласи се Фербер. — При всички случаи трябва да извършим проверка дали от болниците не е изчезнал подобен уред; макар че всъщност убиецът би могъл да го заеме само за няколко дни.

— От кои болници? — запита Орели.

— Като начало от всички болници във Франция. Също и от клиниките, разбира се. Освен това да се направи справка при производителя дали през последните години не е имал необичаен клиент, частно лице. Предполагам, че няма кой знае колко производители на подобни прибори?

— Само един. Един-единствен за целия свят. Датска фирма.

 

 

Поставиха в течение пристигналия междувременно Кури. Той беше от ливански произход и на възрастта на Фербер. Пълничък и суетен, физически той нямаше нищо общо с него, но притежаваше рядкото за полицай качество да вдъхва доверие и беше в състояние да изтръгне признания от най-интимен характер. От сутринта беше зает с призоваването и разпита на близките на жертвата.

— Близки, доколкото изобщо е имал такива… — уточни той. — Със сигурност може да се твърди, че е бил доста самотен. Развеждал се е два пъти и има дете, с което не се вижда. Повече от десет години не се е свързвал с никого от семейството си. Няма и любовни връзки. Може и да се натъкнем на нещо, когато прегледаме телефонните му разговори, но засега съм попаднал само на две имена: Тереза Кремизи, негова издателка, и Фредерик Бегбеде, също писател. Освен това тази сутрин говорих по телефона с Бегбеде, стори ми се искрено съкрушен, но спомена, че не са се виждали от десет години. Странно, той и издателката му повториха едно и също нещо: имал много врагове. Имам среща с тях днес следобед и може би ще науча нещо повече.

— Много врагове… — обади се замислено Жаслен. — Чудна работа, обикновено жертвите изобщо нямат врагове, човек би казал, че се радват на всеобща любов… Трябва да отидем на погребението му. Зная, че вече не го правим често, но понякога се случва човек да научи това-онова. На погребението отиват приятелите, но понякога и враговете, сякаш намират удоволствие в това.

— Всъщност… — обади се Фербер. — Ясно ли е от какво е умрял? Какво точно е причинило смъртта?

— Не — отвърна Орели. — Трябва да изчакаме аутопсията на… парчетата.

— Дали обезглавяването е било извършено, докато е бил жив?

— Със сигурност не. Това е бавна процедура, която може да отнеме цял час — тя потрепера и тръсна глава.

 

 

Веднага след това се разделиха и всеки тръгна по задачите. Фербер и Жаслен останаха сами. Краят на оперативката се оказа по-добър от началото: всеки от екипа знаеше точно какво има да върши; макар да нямаха все още същинска следа, поне разполагаха с няколко посоки на разследване.

— Във вестниците още няма нищо — отбеляза Фербер. — Никой не е в течение.

— Не — потвърди Жаслен, докато следеше през прозореца един шлеп, който се спускаше по Сена. — Странно, мислех си, че веднага ще се разчуе.