Мишел Уелбек
Карта и територия (3)

III

След ремонта отоплението бе издържало една година и това беше първият признак на слабост от негова страна. Картината „Архитект Жан-Пиер Мартен напуска създадената от него фирма“ отдавна беше завършена и прибрана в склада на галериста на Жед в очакване на самостоятелната изложба, чието организиране все се бавеше. Самият Жан-Пиер Мартен — за огромна изненада на сина му, който отдавна се беше отказал да говори с него по въпроса — най-после се беше решил да напусне къщата в Ренси и да се настани в старчески дом с медицинско обслужване в Булон. Този път ежегодната им вечеря заедно трябваше да се състои в една бирария на авеню „Боске“, чието название беше „При папа“. Жед я беше открил в справочника „Парископ“, където в рекламата се изтъкваше качество на обслужването в духа на някогашната традиция и общо взето действителността отговаряше на обещаното. Полупразният салон беше украсен с изображения на Дядо Коледа и окичени с гирлянди елхи, посетителите бяха възрастни и дори стари хора, които седяха край масите на малки групи, заети да дъвчат добросъвестно и едва ли не ожесточено традиционните ястия. Имаше месо от дива свиня, от прасенце сукалче, от пуйка; за десерт заведението, естествено, предлагаше коледно пънче по стара рецепта, а любезните и дискретни сервитьори действаха безшумно като в отделение за тежки изгаряния. Жед се улавяше, че през повечето време говори глупости, но си беше дал сметка, че ще стане точно така, още когато покани баща си на тази вечеря. Този безстрастен, сериозен мъж с дълго сурово лице никога не беше проявявал склонност към кулинарните наслади и в редките случаи, когато се бе налагало да обядват заедно, баща му беше избирал неизменно все същия суши ресторант недалеч от работното място. Твърде сантиментално и претенциозно беше от страна на Жед да се опитва да постигне онази задушевност около трапезата, която баща му отдавна беше забравил, а вероятно изобщо не познаваше, тъй като покойната му съпруга мразеше да готви. Но нима можеше другояче, нали все пак беше Коледа? Баща му открай време проявяваше безразличие към облеклото, а сега четеше все по-малко и изглежда вече почти от нищо не се интересуваше. По думите на директорката на старческия дом той „разумно се вписвал“ в обстановката, което по всяка вероятност означаваше, че почти не разговаря с околните. В момента беше зает да дъвче старателно месото от прасенце сукалче с изражение, все едно че дъвче гума и нямаше никакво намерение да нарушава проточилото се мълчание, а Жед трескаво (не биваше да пие гевюрцтраминер със стридите, беше си дал сметка за това веднага след като направи поръчката, защото бялото вино винаги му размътваше главата) и отчаяно се опитваше да открие нещо, което би могло да послужи като тема за разговор. Ако беше женен, ако имаше приятелка, въобще каква да е жена, всичко щеше да бъде съвсем различно — жените далеч по-добре от мъжете се оправят със семейните връзки, поначало това си е техен специалитет, дори да нямат деца, присъствието им крие потенциал в това отношение и може да бъде тема за разговор, а както е известно, старците се интересуват от внуци, свързват ги с природните цикли или с нещо друго, но така или иначе те пораждат в главите им някакви емоции, известно е, че синът е смърт за бащата, но внукът е гаранция за възраждане или за реванш, а това е напълно достатъчно да запълни поне една вечеря срещу Коледа. Понякога Жед си мислеше, че не би било зле да си осигури ескорт за тези вечери срещу Коледа, да измисли някаква невинна история, достатъчно би било да инструктира момичето два часа предварително, баща му не се интересуваше особено от подробности за живота на другите, което впрочем важи за мъжете въобще.

В романоезичните страни политиката е напълно достатъчна да задоволи нуждите на един разговор между мъжки индивиди на средна и над средна възраст; ниските класи понякога я заместват със спорта. При хората, изпаднали под влиянието на англосаксонските ценности, на мястото на политиката идват икономиката и финансите; допълваща роля може да играе литературата. В случая обаче нито Жед, нито баща му се интересуваха от икономика, а още по-малко от политика. Жан-Пиер Мартен като цяло одобряваше начина, по който се управлява страната, а синът му нямаше особено мнение по въпроса; все пак, като минаваха от министерство на министерство, успяха да стигнат до момента, когато им сервираха сирената.

Докато опитваха сирената, бащата на Жед се пооживи и заразпитва сина си какви са художествените му проекти. За нещастие този път имаше опасност Жед да стане причина за зацикляне на разговора, защото беше изпуснал нишката в работата над последната си картина „Деймиън Хърст и Джеф Куунс си поделят пазара на изкуството“, тъпчеше на място, от година-две някаква сила го носеше и той беше пред прага на пълно изтощение, на пълно изчерпване, но за какво да споделя това с баща си, който не би могъл с нищо да му помогне, впрочем никой не би могъл да му помогне, при подобно признание хората биха могли в най-добрия случай да проявят леко съчувствие, в крайна сметка връзките между хората не струват кой знае колко.

— Подготвям самостоятелна изложба за пролетта — заяви все пак той. — Работата се проточи малко. Моят галерист Франц търси писател за подготовката на каталога. Има намерение да покани Уелбек.

— Мишел Уелбек ли?

— Познаваш ли го? — запита учудено Жед. Никога не си беше представял, че баща му може да се интересува от каквато и да било културна продукция.

— В старческия дом има малка библиотека; прочетох два негови романа. Добър автор е, струва ми се. Приятен е за четене, има точен поглед върху обществото. Получи ли отговор от него?

— Още не…

Сега мислите на Жед потекоха по-бързо. След като такъв закостенял и отчаяно до смърт вкопчен в рутината човек, който безвъзвратно е поел по мрачната пътека, по Алеята на сенките към смъртта, какъвто бе баща му, е забелязал съществуването на Уелбек, това означаваше, че у този автор действително има нещо. Спомни си, че е забравил да се свърже с Уелбек по електронната поща, макар че Франц му бе напомнял няколко пъти. При това нямаше време. Предвид датите, когато се откриваха „Арт Базел“ и „Фрийз Арт Феър“, изложбата трябваше да се организира през април или в краен случай през май, а трудно биха могли да накарат Уелбек да напише текста към каталога само за две седмици, все пак той беше известен писател, дори световноизвестен, поне според Франц.

Оживлението на баща му беше отминало, той дъвчеше парчето „сеннектер“ със същото безразличие, както преди това свинското. Без съмнение хората от чисто съчувствие смятат, че възрастните са чревоугодници, защото по този начин се опитват да си внушат, че им е останало поне това удоволствие, докато в действителност вкусовите усещания гаснат безвъзвратно, както всички останали. Остават само храносмилателните проблеми и ракът на простатата.

На няколко метра вляво от тях три жени около осемдесетте съзерцаваха купите с плодова салата — може би в памет на починалите си съпрузи. Една от тях протегна ръка към чашата с шампанско, сетне я отпусна на масата; гърдите й мъчително се повдигаха. След няколко секунди поднови опита, ръката й трепереше ужасно, лицето й се беше свило от усилието, което полагаше. Жед понечи да й помогне, но намесата му би била напълно неуместна. Дори сервитьорът, застанал на няколко метра встрани, следеше загрижено действията й, но също смяташе, че не е време да се намесва; тази жена вече беше в пряк досег с Бога. Вероятно беше по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте.

За да бъде всичко както му е редът, накрая им поднесоха и десерта. Бащата на Жед с примирение се захвана с традиционното коледно пънче. Сега вече срещата им отиваше към края си. Странно протичаше времето, когато бяха заедно: те почти не си говореха и мълчанието на тяхната маса би трябвало да изглежда непреодолимо тягостно, а сякаш секундите и дори минутите летяха с мълниеносна бързина. Половин час по-късно, без нито една определена мисъл да е споходила ума му, Жед придружи баща си до пиацата за таксита. Беше само десет вечерта, но Жед знаеше, че останалите обитатели на старческия дом ще смятат баща му за привилегирован само защото на Коледа е прекарал два-три часа с някого. Вече няколко пъти му бяха повтаряли: „Имате добър син…“. След постъпването си в старчески дом с медицинско обслужване бившият старейшина безвъзвратно се превръща в старец и положението му донякъде е като на дете в пансион. Понякога има свиждане и в такива случаи го спохожда щастието да открие света, да яде сладкиши „Пепито“ и да се запознае с клоуна Роналд Макдоналд. Най-често обаче това не се случва и той е обречен да броди покрай игрището за хандбал по асфалтирания двор на пансиона в очакване да получи свободата си и да отлети надалеч.

Когато се завърна в ателието, Жед установи, че отоплението все още работи, температурата беше нормална и дори беше горещо. Той се разсъблече, изтегна се върху матрака и веднага заспа с абсолютно празна глава.