Мишел Уелбек
Карта и територия (29)

I

Още щом отвори вратата на „Сафрана“, Жаслен разбра, че му предстои да преживее един от най-неприятните моменти в своята кариера. Седнал на тревата, на няколко крачки от оградата, лейтенант Фербер се намираше в състояние на пълно вцепенение. За пръв път виждаше колегата си в подобно състояние — с времето всички от криминалната полиция закоравяваха поне външно и свикваха да контролират емоционалните си реакции или просто напускаха, а Фербер беше на служба повече от десет години. Няколко метра по-нататък тримата униформени от жандармерията в Монтаржи бяха застинали като статуи: двама от тях седяха на колене с празен поглед, а третият — вероятно старшият, който според нашивките Жаслен определи като ефрейтор, се клатушкаше и сякаш всеки момент щеше да изгуби съзнание. Откъм къщата идваше воня, разнасяна от лекия ветрец, който люлееше маргаритките, поникнали сред яркозелената трева. Никой от четиримата не обърна внимание на пристигането на колата.

Той пристъпи към Фербер, който изглеждаше напълно съсипан. С бледо лице, светлосини очи и средно дълга черна коса, трийсет и две годишният Кристиан Фербер беше меланхоличен красавец, при това твърде чувствителен, което беше необичайно за полицията. В същото време беше добър професионалист, упорит при изпълнението на задачите, един от онези, с които Жаслен предпочиташе да работи.

— Кристиан… — повика го най-напред внимателно Жаслен, а после повтори името му още няколко пъти по-силно.

Бавно, като наказано дете, Фербер вдигна очи и го погледна сякаш с горчиво чувство на вина.

— Толкова ли е зле? — запита тихо Жаслен.

— Много, много по-зле, отколкото можеш да си представиш. Който е извършил това… не би трябвало да съществува. Би трябвало да бъде изтрит от лицето на земята.

— Ще го хванем, Кристиан. Винаги ги хващаме.

Фербер поклати глава и се разплака. Положението ставаше твърде необичайно.

 

 

След известно време, което му се стори цяла вечност, Фербер се изправи все още неуверено и отведе Жаслен при жандармеристите.

— Прекият ми началник комисар Жаслен… — представи го едва чуто той.

Точно в този момент единият от двамата млади жандармеристи се преви и дълго повръща, поемаше си въздух и отново започваше да бълва на земята, без да обръща внимание на никого. Това също изглеждаше необичайно за жандармерист.

— Ефрейтор Бегодо… — машинално се представи неговият командир, без да престане да се люшка безсмислено, което означаваше, че на жандармерията от Монтаржи изобщо не можеше да се разчита.

— Ще бъдат отстранени от случая — обобщи положението Фербер. — Ние започнахме разследването, имал е среща в Париж, на която не се явил, и оттам ни се обадиха. Понеже живее тук, ги накарах да проверят, така че те са го открили.

— След като те са открили трупа, могат да поискат случаят да бъде поверен на тях.

— Не ми се вярва да го направят.

— Защо мислиш така?

— Смятам, че ще се съгласиш с мен, когато видиш… състоянието на жертвата.

Той млъкна, отново се сгърчи, но нямаше вече какво да повърне, освен малко стомашен сок.

Жаслен погледна към широко отворената входна врата на къщата. Край нея се беше събрал рояк мухи, които бръмчаха наоколо, сякаш очакваха да дойде техният ред. От гледна точка на мухата един човешки труп представлява месо, нищо повече от месо: до тях достигна нова вълна от смрад, която вече ставаше непоносима. Постепенно си даваше сметка, че след като трябва да изтърпи огледа на местопрестъплението, най-добре щеше да бъде за няколко минути да възприеме гледната точка на мухата; забележителната обективност на мухата, Musca domestica. Всяка женска Musca domestica може да снесе до петстотин и дори до хиляда яйца. Те са бели и дължината им е приблизително 1.2 мм. Само след един ден от тях излизат ларви (личинки); те живеят и се хранят от органичната материя (обикновено мъртва в състояние на напреднало разложение, като например труп, отпадъци, екскременти). Личинките са белезникави, с дължина от 3 до 9 мм. Нямат крачка и са по-тънки откъм устното отверстие. Към края на третата фаза личинките пропълзяват към хладен и сух участък и се превръщат в какавида с червеникав цвят.

В свободно състояние възрастните мухи живеят от две седмици до един месец и по-дълго при лабораторни условия. След излизането от какавидата растежът на мухите се прекратява. Малките мухи не са млади, а такива, които не са разполагали с достатъчно храна в стадия на ларва.

Около трийсет и шест часа след излизането от какавидата женската муха е готова за копулация. Мъжката ляга върху гърба й, за да впръска спермата си. Обикновено женската се чифтосва само веднъж, съхранявайки спермата за няколко последователни яйце снасяния. Мъжките обитават определена територия, като я бранят срещу проникването на други мъжки и се опитват да се сношат с всяка женска, попаднала на нея.

— При това убитият е известна личност… — добави Фербер.

— Кой е той?

— Мишел Уелбек.

Тъй като началникът му не реагира, добави:

— Писател. Е, бил е писател. Много прочут.

И така, прочутият писател в този момент служеше за хранителна основа на голям брой личинки, помисли си Жаслен в отчаян опит да постигне mind control.

— Смяташ ли, че се налага да влизам? — запита накрая той своя подчинен. — Да влизам вътре?

Фербер дълго се колеба, преди да отговори. Водещият на едно разследване непременно трябва лично да направи оглед на местопрестъплението. Жаслен винаги обръщаше внимание на това изискване по време на лекциите в Института за подготовка на полицейски комисари в Сен Сир о Мон д’Ор. Едно престъпление, особено когато не е извършено от користни подбуди или в състояние на афект, е деяние от интимен характер, в което убиецът неизбежно влага част от собствената си личност, от отношението си към жертвата. Ето защо на местопрестъплението винаги е налице нещо индивидуално и уникално, нещо като подпис на престъпника; добавяше още, че това с особена сила важи за престъпленията, извършени с особена жестокост, и за ритуалните убийства, които естествено сочат, че трябва да се търси психопат.

— Ако бях на твое място, щях да изчакам оперативната група — отвърна накрая Фербер. — Те имат стерилни маски; така ще можеш да понесеш поне миризмата.

Жаслен реши, че това би бил добър компромис.

— Кога пристигат?

— След два часа.

Ефрейтор Бегодо продължаваше да се люшка на място вече с постоянен ритъм и едва ли беше в състояние да извърши нещо нередно, така че спокойно можеше да си легне в болничното отделение или дори у дома, но след като предварително вземе достатъчна доза успокоителни. Двамата му подчинени все още бяха на колене недалеч от него, но започваха да клатят глави и бавно да се люлеят по примера на своя началник. Те все пак са жандармеристи от селски район, помисли със снизхождение Жаслен. Свикнали са да глобяват за превишена скорост, да се занимават с дребни измами с кредитни карти.

— Ако нямаш нищо против, докато чакам, ще пообикаля из селото — обърна се той към Фербер. — Просто да се запозная с обстановката.

— Върви, върви… Ти си шефът… — усмихна се уморено Фербер. — Докато те няма, ще се погрижа за всичко, за посрещането на поканените.

Той отново се отпусна на тревата, подсмъркна няколко пъти и извади от джоба си книга джобен формат. Жаслен обърна внимание, че това беше „Орелия“ от Жерар дьо Нервал. Сетне се обърна и тръгна към селото, което беше съвсем малко, няколко къщи, които дремеха скупчени в покрайнината на гората.