Мишел Уелбек
Карта и територия (25)

X

Както обикновено, но не съвсем, мислеше си Жед, докато крачеше към площад „Жана д’Арк“. По телефона му се беше сторило, че баща му е напълно изнемощял и дори беше предложил да отменят ежегодната вечеря. „Не искам да бъда в тежест на никого…“. Заради рака на правото черво състоянието му внезапно се било влошило, той с мазохистична наслада му беше съобщил, че вече се изпускал и се налагало да му поставят изкуствен анус. По настояване на Жед се беше съгласил все пак да се видят, при условие че това стане в апартамента на сина му. „Вече не мога да понасям мутрите на хората…“.

Пред вратите на „Нотр Дам дьо ла Гар“ се поколеба за момент, след което влезе. Отначало му се стори, че в църквата няма никого, но когато пристъпи към олтара, съзря чернокожо момиче на не повече от деветнайсет години, коленичило със сключени ръце пред статуята на Богородица, което едва чуто шептеше. Погълната от молитвата, девойката не му обръщаше никакво внимание. От позата, която беше заела, белият панталон се беше впил в задните й части и Жед неволно се загледа във формите, които се очертаваха под тънката материя. Дали се молеше за изкупление на грехове? Или имаше болни близки? Може би и двете. Вярата й изглеждаше непоклатима. Вероятно упованието в Бога все пак имаше и чисто практична страна: когато човек не може да направи вече нищо за другите — в живота това често се случва и дори почти винаги е така, както при рака на баща му — остава единствено да се моли за тях.

Той излезе в мрачно настроение. Нощта се спускаше над улица „Жана д’Арк“, задните светлини на колите бавно се отдалечаваха по посока на булевард „Венсан Ориол“. Над тях куполът на Пантеона беше облян в странно зеленикаво сияние, сякаш кълбовидни извънземни се канеха да осъществят масирано нападение срещу Париж. Нямаше никакво съмнение, че тъкмо в този момент на различни места в града умираха хора.

 

 

Въпреки всичко на другия ден той палеше празничните свещи и подреждаше върху плота в ателието рулца от сьомга, а през това време мракът се спускаше над площад „Алп“. Баща му беше обещал да дойде в осемнайсет часа.

Той позвъни отдолу в осемнайсет и една минута. Жед му отвори по домофона и няколко пъти бавно, дълбоко си пое въздух, докато чакаше пристигането на асансьора.

Докосна набързо с устни грапавите бузи на баща си, който се спря неподвижно по средата на помещението.

— Сядай, сядай… — подкани го той.

Баща му веднага се подчини и приседна на крайчеца на един стол, като се огледа плахо наоколо. Никога не е идвал тук, даде си сметка Жед, никога не е идвал в моя апартамент. Трябваше да му кажа също да си свали палтото. Баща му се мъчеше да се усмихне, като човек, който мъжествено посреща последиците от ампутация. Жед реши да отвори шампанското, ръцете му трепереха леко и той едва не изпусна бутилката бяло вино, което беше извадил от фризера; беше плувнал в пот. Баща му продължаваше да се усмихва някак сковано. Това е човек, който динамично и понякога сурово е управлявал фирма с петдесетина служители, вероятно е уволнявал, назначавал; човек, който е водил преговори за десетки, понякога за стотици милиони евро. Приближаването на смъртта налага смирение, а на него сякаш много му се искаше тази вечер всичко да мине възможно най-добре, искаше му се да не причинява никакви неприятности и изглежда това беше едничката му амбиция на този свят. Жед успя да отвори шампанското и се поотпусна.

— Чух за твоя успех… — каза баща му, вдигайки чашата. — Да пием за твоя успех.

Това е възможна тема или поне отправна точка за разговор, помисли си Жед и започна да говори за картините си, за начинанието, с което се беше захванал преди десетина години, за стремежа да изобрази със средствата на живописта различните механизми, които осигуряват функционирането на обществото. Говори с лекота в продължение на близо час, без да пропусне да пълни чашите с шампанско, а след това с вино, докато опитваха от доставените предишната вечер готови ястия, и едва на другия ден си даде сметка, че онова, което говореше в този момент, не бе споделял с никого. Баща му го слушаше внимателно, от време на време задаваше въпрос, а върху лицето му беше изписано детинско удивление и любопитство, така че всичко вървеше добре, докато дойде време за сиренето, когато Жед започна да се изчерпва, а баща му, сякаш смазан от невидима тежест, изпадна в болезнено униние. Същевременно вечерята донякъде го беше поразвеселила и той без кой знае какво съжаление, недоверчиво клатейки глава, каза полугласно: „Мамка му… Изкуствен анус…“.

— Знаеш ли? — каза той и по гласа му пролича, че виното леко го е хванало. — Донякъде съм доволен, че майка ти я няма. Тя беше толкова изтънчена, толкова изискана… Не би могла да понесе физическия упадък.

Жед замръзна. Това е, каза си той. Това е, случи се, след толкова години най-сетне ще проговори. Баща му обаче забеляза промяната в изражението му.

— Нямам намерение тази вечер да ти обяснявам защо майка ти се самоуби! — заяви рязко и почти сърдито той. — Няма да ти обяснявам, защото самият аз не знам.

Почти веднага се успокои и се затвори в себе си. Жед продължаваше да се поти. Може би в стаята беше прекалено горещо, почти не беше в състояние да регулира отоплението, боеше се да не се повреди отново, сега вече имаше пари и със сигурност щеше да се премести, нали именно това правят хората, когато забогатеят, опитват се да подобрят жизнената си среда, само че къде да се мести? Нямаше особени предпочитания към жилището. Може би щеше да си остане тук, да направи ремонт и със сигурност да смени котлето на отоплението. Той стана и отиде да опита по някакъв начин да регулира температурата. През това време баща му поклащаше глава и тихо говореше нещо. Жед се върна при него. Може би трябваше да улови ръцете му, да го докосне по рамото или нещо такова, но как? Никога досега не го беше правил. „Изкуствен анус…“ — промърмори отново баща му някак унесено.

— Зная, че не беше удовлетворена от живота, който водехме — продължи той, — но това достатъчна причина ли е да умре? Самият аз не бях удовлетворен от живота си, признавам, че разчитах кариерата ми на архитект да стигне по-далеч от строителството на нищо и никакви балнеосанаториуми за тъпи туристи под контрола на нечестни по природа и безкрайно посредствени предприемачи; в края на краищата такава ми беше професията, рутината… Вероятно просто не е обичала живота. Най-много ме порази разказът на съседката, която я беше срещнала малко преди това да се случи. Връщала се от покупки, вероятно тогава си е набавила отровата — така и не стана ясно по какъв начин. Жената ми обясни, че изглеждала щастлива, необикновено въодушевена и щастлива. По думите й сякаш се канела да замине на почивка. От цианкалия е умряла почти мигновено; напълно сигурен съм, че не е страдала.

Той млъкна и настъпи продължителна тишина. Жед усети, че леко се унася. Видя безкрайни ливади с полюшвана от вятъра трева, облени от светлината на вечна пролет. Пробуди се изведнъж, баща му продължаваше да клати глава, все още в плен на мъчителна вътрешна борба. Жед се поколеба, беше предвидил и десерт: в хладилника имаше еклери с шоколад. Дали да ги поднесе? Може би трябваше да изчака, за да научи нещо повече за самоубийството на майка си? Всъщност не беше съхранил почти никакъв спомен за своята майка. Вероятно това беше важно преди всичко за баща му. Все пак реши да изчака малко с еклерите.

— Не съм имал връзка с нито една друга жена… — призна баща му с безжизнен глас. — Абсолютно нито една. Дори не съм имал и желание.

Сетне отново започна да мърмори сам на себе си, поклащайки глава. В крайна сметка Жед реши да поднесе еклерите. Баща му ги изгледа с удивление, като че за пръв път виждаше подобни неща, за чието съществуване никога в живота си не е подозирал. Взе един, повъртя го между пръстите си, разглеждайки го така сякаш това беше кучешко изпражнение, но в крайна сметка го постави в устата си.

Последваха няколко минути, през които те яростно грабеха еклерите един по един от украсената картонена опаковка, в която ги беше подредил сладкарят, и незабавно и лакомо ги поглъщаха. След това положението се поуспокои и Жед предложи кафе. Баща му веднага прие.

— Ще ми се да запаля една цигара… — обади се той. — Имаш ли?

— Не пуша, но мога да прескоча да купя — Жед скочи от стола. — На площад „Итали“ има павилион за цигари, който е отворен до късно. Освен това… — той погледна с удивление часовника си — още няма осем часа.

— Смяташ ли, че ще е отворен на Бъдни вечер?

— Мога да проверя.

Той навлече палтото си. На входа виелицата го зашлеви по лицето; в студения въздух се рееха снежинки, вероятно беше най-малко десет градуса под нулата. На площад „Итали“ тъкмо затваряха заведението. Собственикът мърморейки се върна обратно зад бара.

— Какво желаете?

— Цигари.

— Каква марка?

— Нямам представа. Хубави цигари.

Онзи го погледна с отегчение.

— „Дънхил“! „Дънхил“ и „Житан“! И една запалка!…

 

 

Баща му изобщо не беше помръднал, седеше отпуснато на стола и не реагира дори когато чу да се отваря входната врата. Все пак извади една цигара от кутията „Житан“ и я погледна любопитно, преди да я запали.

— От двайсет години не съм пушил… — отбеляза той. — Сега обаче има ли някакво значение? — Дръпна веднъж, после още веднъж. — Силни са. Харесват ми. Когато бях млад, всички пушеха. По време на работните заседания и на разговорите в някое кафене, пушехме през цялото време. Чудно как се променят нещата…

Отпи от чашата коняк, която синът му беше поставил пред него, и отново млъкна. В настъпилата тишина Жед дочуваше свиренето на вятъра, който продължаваше да се усилва. Надзърна през прозореца: снежинките се виеха на гъст рояк. Навън се разразяваше истинска буря.

— Струва ми се, винаги съм искал да бъда архитект… — продължи баща му. — Когато бях малък, както може би на всяко дете, ми бяха интересни животните и когато ме питаха какъв искам да стана, отвръщах — ветеринар, но ми се струва, че още тогава ме влечеше архитектурата. Помня, че на десет години се опитах да направя гнездо за лястовиците, които живееха през лятото под навеса. Бях открил в една енциклопедия описание на начина, по който лястовиците строят гнездата си, от пръст и слюнка, след което седмици наред… — гласът му лека затрепери и той отново замълча.

Жед го погледна разтревожено, но баща му отпи голяма глътка от коняка и продължи:

— Те обаче така и не използваха моето гнездо. Нито веднъж. Дори престанаха да мътят под навеса… — старецът внезапно се разплака, сълзите се стичаха по лицето му, беше покъртително.

— Тате… — обади се Жед, напълно объркан, — тате…

Той обаче продължаваше да хълца.

— Лястовиците никога не използват гнезда, направени от човек — обясни припряно Жед. — Това просто не е възможно. Достатъчно е дори някой да докосне гнездото им и те го напускат, за да си изградят друго.

— Откъде знаеш?

— Преди няколко години четох изследване върху поведението на животните, трябваше ми за една картина.

Това изобщо не беше вярно, нищо подобно не беше чел, но баща му моментално изпита облекчение и постепенно се успокои. Като си представя, че това му е тежало на сърцето цели шейсет години! — помисли Жед. Вероятно тази мисъл не го е напуснала през цялата му кариера на архитект!…

— След зрелостния изпит се записах в Школата за изящни изкуства в Париж. Майка ми малко се тревожеше, искаше й се да следвам инженерство, но дядо ти беше на моя страна. Мисля си, че като фотограф е имал амбиции на художник, макар цял живот да беше снимал само сватби и първи причастия…

Жед познаваше баща си като човек неизменно зает с технически, а напоследък все по-често с финансови проблеми; мисълта, че баща му също беше следвал изящни изкуства, че архитектурата принадлежеше към художествените дейности, за него беше нова и някак неприемлива.

— Така е, аз също исках да стана художник… — горчиво, почти с озлобление призна баща му. — Ала така и не успях. Докато бях млад, господстващо течение беше функционализмът, който всъщност беше взел връх от няколко десетилетия и след Льо Корбюзие и Ван дер Рое в областта на архитектурата не беше се случило нищо съществено. Всички нови градове, кварталите в предградията, построени през петдесетте и шейсетте години, бяха белязани от тази тенденция. В Изящните изкуства бяхме неколцина, които имахме желание да сътворим нещо ново. Никой от нас не отхвърляше напълно функционалността, нито понятието „машина за обитаване“; онова, което поставяхме под въпрос, беше свързано с факта, че човек трябва да обитава известно пространство. Подобно на марксистите и либералите, Льо Корбюзие беше продуктивист. Онова, което предлагаше на човека, бяха квадратни, утилитарни служебни сгради, без каквато и да било украса; също така почти идентични жилищни сгради с няколко допълнителни функции — детска градина, физкултурен салон, басейн; между тях — скоростни пътища. В предназначената за обитаване клетка човек би трябвало да разполага с чист въздух и светлина, които според него имаха изключително значение; свободното пространство между работните и жилищните структури беше отредено на дивата природа: гори, реки — и мисля, че в неговото въображение семействата би трябвало да могат да се разхождат там в неделя, но така или иначе намерението му е било това пространство да бъде съхранено, налице е екологично мислене преди появата на самата екология, според него човечеството би трябвало да се ограничи в рамките на строго определени обитаеми пространства сред природата, но самата тя не бива по никакъв начин да бъде променяна. Като си помисли човек, това е страхотно примитивно, ужасяващ регрес по отношение на който и да било селски пейзаж — тънко, сложно, еволютивно съчетание от ливади, нивя, гори, села. Това е виждане на един брутален, тоталитарен ум, ярко проявление на вкус към грозното; именно това виждане беше водещо през целия двайсети век. Ние самите бяхме повлияни по-скоро от Шарл Фурие… — той се усмихна, като видя изумлението на сина си. — За нас се оказаха водещи сексуалните теории на Фурие, а истината е, че те са доста екстравагантни. При първо четене Фурие е непонятен с неговите приказки за вихри, факирки и феи от Рейнската армия, направо е чудно, че е намерил последователи, хора, които са го вземали на сериозно и са имали намерение действително да изградят нов модел на обществото върху основата на книгите. Направо не разбирам как някои се опитват да видят в негово лице мислител, пръв по рода си, и както при всички преуспели гуру, успехът му се дължи не на интелектуалното приобщаване към някаква теория, а на всеобщото неразбиране, съчетано с неизчерпаем оптимизъм, особено в сексуален план, хората до невероятна степен се нуждаят от сексуален оптимизъм. А действителната тема у Фурие, онази, която го занимава преди всичко, не е сексът, а организацията на производството. Основният въпрос, който изниква, е защо човек се труди? Каква е причината той да заема определено място в обществената организация, което приема като свое, и се съгласява да изпълнява определени задължения? На този въпрос либералите отговарят, че това се дължи чисто и просто на притегателната сила на печалбата; ние смятахме подобен отговор за непълен. Що се отнася до марксистите, те не отговарят нищо, проблемът изобщо не ги интересува и между другото именно там се крие причината за провала на комунизма: след премахването на финансовия остен хората престанаха да работят, започнаха да саботират задълженията си, безпричинните отсъствия от работа нараснаха до огромни размери; комунизмът никога не е бил в състояние да обезпечи най-елементарното производство и разпределение на благата, Фурие познава Стария режим и съзнава, че далеч преди появата на капитализма е имало научни изследвания, технически напредък и че хората са работели здраво, понякога много здраво, без да бъдат подтиквани от примамката на печалбата, а от нещо друго, което в очите на съвременния човек е твърде неясно: любовта към Бога при монасите или просто за честта на занаята.

Бащата на Жед млъкна, забеляза, че синът му сега го слуша много по-внимателно.

— Вярно… — отбеляза той, — налице е несъмнена връзка с това, което си се опитал да изразиш чрез твоите картини. У Фурие има много безсмислици и като цяло почти не става за четене; и може би все пак има какво да се научи от него. Поне така си мислехме навремето…

Той отново замълча и потъна в спомени. Поривите на вятъра бяха затихнали, навън цареше тиха звездна нощ; дебел сняг беше затрупал покривите.

— Бях млад… — обади се накрая той, сякаш без да вярва на собствените си думи. — Може би не си даваш напълно сметка, защото си роден във вече заможно семейство. Само че аз бях млад, готвех се да стана архитект, живеех в Париж и всичко ми изглеждаше възможно. И това не се отнася само за мен. Навремето Париж беше весел град, струваше ни се, че можем да построим света отново. Именно тогава срещнах майка ти, тя следваше в Консерваторията, свиреше на цигулка. Бяхме същинска банда художници. В крайна сметка всичко приключи с четири-пет статии в архитектурно списание, подписани от авторски колектив. Повечето бяха с политическо съдържание. Защитавахме идеята, че едно комплексно, разклонено общество, с множество равнища на организация, подобно на предлаганото от Фурие, върви редом с комплексна, разклонена, многолика архитектура, която предоставя възможност за индивидуално творчество. Нападахме яростно Ван дер Рое, който предлагаше празни, модулни структури, същите, които щяха да послужат за образец на open space на предприятията, и особено Льо Корбюзие, който неуморно строеше концентрационни пространства, разделени на еднотипни клетки, подходящи, както пишехме ние, единствено за образцов затвор. Тези статии вдигнаха известен шум, мисля, че Дельоз споменава за тях; ала все пак се налагаше и ние на свой ред да се хванем за работа, постъпихме в големи архитектурни бюра и животът веднага ни се стори не чак толкова забавен. Много скоро финансовото ми положение се подобри, по онова време имаше много поръчки, Франция се преустрояваше с ускорени темпове. Купих къщата в Ренси, смятах, че правя добра сделка, тогава градът беше приятно място. Освен това се сдобих с нея на приемлива цена, посочи ми я един клиент, строителен предприемач. Собственикът беше старец, очевидно интелектуалец, който винаги ходеше с костюм и жилетка, неизменно с цвете на бутониерата, което беше различно всеки път, когато го видех. Изглеждаше така, сякаш идваше от времето отпреди Първата световна война или в краен случай от трийсетте години и аз изобщо не можех да го свържа със средата, която обитаваше. Човек би могъл да си го представи например… на кея „Волтер“, но в никакъв случай в Ренси. Беше бивш университетски преподавател, специалист по езотеризма и по история на религиите, помня, че познаваше великолепно Кабалата и гностицизма, интересите му бяха насочени именно там, но например изпитваше презрение към Рьоне Генон. Непрекъснато повтаряше „този глупак Генон“ и ми се струва, че беше написал няколко студии, пълни с яростна критика срещу неговите книги. Никога не се беше женил и, както се казва, беше живял за своите трудове. Прочетох голяма негова статия в едно хуманитарно списание, където правеше доста любопитни разсъждения върху Съдбата, върху възможността за развитие на нова религия, основана върху принципа на синхроничността. Само библиотеката му струваше колкото къщата, мисля, че съдържаше повече от пет хиляди тома на френски, английски и немски. Тъкмо там открих трудовете на Уилям Морис.

Той спря и се взря в изражението на Жед.

— Познаваш ли Уилям Морис?

— Не, тате. Но и аз съм живял в тази къща и си спомням библиотеката… — Той въздъхна и се поколеба. После добави: — Не разбирам защо след толкова години едва сега ми говориш за тези неща.

— Струва ми се, защото скоро ще умра — отвърна просто баща му. — Е, не веднага, не вдругиден, но очевидно не ми остава много време… — Той се огледа и се усмихна едва ли не весело. — Може ли да си сипя още коняк?

Жед веднага му наля. Той запали още една цигара от пакета „Житан“ и с наслада вдиша дима.

— После майка ти забременя с теб. Краят на бременността мина тежко, наложи се цезарово сечение. Лекарят й съобщи, че няма да може да има повече деца, а освен това й останаха доста грозни белези. За нея това беше тежко, знаеш, беше хубава жена… Не може да се каже, че сме били нещастни, между нас никога не е имало сериозни разпри, но е вярно, че не разговарях достатъчно с нея. Освен това си мисля, че не биваше да се отказва от цигулката. Помня, една вечер се връщах от работа с мерцедеса и макар да беше към девет часа, при „Порт Баньоле“ още имаше задръствания, та тогава не знам какво ми стана, може би съм работел върху някакъв според мен скучен и грозен проект, но когато се озовах с колата на един от подходите към главния път, точно пред онези отвратителни сгради, изведнъж си казах, че така повече не бива да продължавам. Наближавах четирийсетте, професионалната ми кариера беше успешна, но така повече не биваше да продължавам. Само след няколко минути вече бях решил да основа собствено предприятие, за да правя такава архитектура, каквато намеря за добре. Знаех, че няма да бъде лесно, но не ми са искаше да си отида от живота, без да съм опитал. Подирих бивши колеги от Изящните изкуства, но всички те също като мен си бяха уредили живота и не им се искаше да рискуват. Тогава започнах сам. Свързах се отново с Бернар Ламарш-Вадел; бяхме се запознали няколко години преди това и би могло да се каже, че се бяхме почти сприятелили. Той ме запозна с представители на свободната фигуративност: Комба, Ди Роза… Не зная дали съм ти споменавал за Уилям Морис?

— Да, тате, преди пет минути.

— А? — той млъкна за момент и върху лицето му се изписа объркване. — Ще си взема една „Дънхил“ — той дръпна няколко пъти. — И тия са добри; различни са от „Житан“, но са добри. Не зная защо изведнъж всички оставиха пушенето.

Мълча, докато не изпуши докрай цигарата с наслада. Навън, някъде в далечината клаксон се опитваше да изпълни мелодията на „Роди се син Божи“, бъркаше нотите, започваше отново, после настъпи тишина, така и не се получи концерт от клаксони. Парижките покриви вече бяха покрити с дебел, плътен сняг; в тази тишина има нещо окончателно, помисли си Жед.

— Уилям Морис е близък до прерафаелитите — подхвана отново баща му. — Отначало до Габриел Данте Росети, а впоследствие до Бърн-Джоунс. Основната идея на прерафаелитите е, че упадъкът на изкуството започва още от края на Средните векове, че с началото на Ренесанса то скъсва с каквато и да било духовност, каквато и да било автентичност, превръщайки се в чисто промишлено и търговско занятие, и че така наречените велики майстори на Ренесанса, такива като Ботичели, Рембранд или Леонардо да Винчи, в действителност действат като директори на предприятия; точно както в наши дни Джеф Куунс или Деймиън Хърст така наречените велики майстори на Ренесанса ръководят с желязна ръка ателиета с по петдесет и дори до сто помощници, които произвеждат на конвейер картини, скулптури, стенописи. Самите те дават само общи насоки и подписват готовата творба, но преди всичко са заети да създават обществени връзки с меценатите в дадения момент — владетели и папи. Според прерафаелитите, както и според Уилям Морис, трябва да бъде премахната границата между изкуството и занаятчийството, между концепцията и изпълнението: всеки човек на своето равнище може да бъде създател на красота, независимо дали се отнася за картина, облекло или мебел; и всеки човек има право в своето ежедневие да живее в обкръжението на красиви вещи. Тези свои убеждения той свързва с дейността си на социалист, която все повече го ангажира в борбата за освобождение на пролетариата; стремежът му е просто да сложи край на промишленото производство.

Твърде странно е, че с основаването на „Баухаус“ Гропиус следва съвсем същата линия, може би не толкова в политически, колкото в духовен смисъл, макар самият той да е също социалист. В „Манифеста на Баухаус“ от 1919 г. той обявява, че се стреми да преодолее противопоставянето между изкуство и занаятчийство, прокламира правото на красота за всички: точно както програмата на Уилям Морис. Ала в процеса на сближаване на „Баухаус“ с промишлеността той все повече се превръща във функционалист и продуктивист; в самата група на преподавателите Кандински и Клее постепенно са маргинализирани и в момента, когато Гьоринг затваря института, той вече окончателно е преминал в служба на капиталистическото производство.

Самите ние не бяхме политизирани в същинския смисъл на думата; мисълта на Уилям Морис обаче ни помогна да се отърсим от забраната, която Льо Корбюзие беше наложил върху всякаква форма на орнаментика. Помня, че в началото Комба беше доста сдържан — прерафаелитите не бяха дотам част от неговия свят, ала трябваше все пак да признае, че мотивите за тапети на Уилям Морис бяха много красиви и когато окончателно осъзна за какво става въпрос, беше обзет от искрено въодушевление. За него нямаше по-голямо удоволствие от това да рисува мотиви за мебелни дамаски, за тапети или за външни фризове, възпроизвеждани върху цели поредици сгради. По онова време представителите на свободната фигуративност бяха доста самотни, минимализмът продължаваше да господства, а изкуството графити все още не съществуваше или поне не се говореше за него. Тогава събрахме сведения за всички проекти, за които се провеждаше конкурс, и зачакахме…

Баща му отново замълча сякаш потънал в спомени, после се сви, смали се някак, изтъня и тогава Жед си даде сметка за всичката разпаленост и въодушевление, с които той беше говорил през последните минути. Никога преди, още от дете не го бе чувал да говори по този начин — и веднага се сети, че никога повече няма да го чуе да говори така, преживявайки отново, за последен път надеждата и неуспеха, белязали историята на неговия живот. В действителност, общо взето, един човешки живот не представлява кой знае какво и би могъл да бъде сведен до ограничен брой събития, и този път Жед наистина разбра огорчението по пропуснатите години, рака и стреса, а също така и самоубийството на своята майка.

— Функционалистите доминираха във всички журита… — заключи меко баща му. — Ударих на камък; всички удариха на камък. Комба и Ди Роза не се отказаха веднага, години след това ми се обаждаха по телефона, за да разберат дали някъде не е потръгнало… После, като видяха, че нищо няма да се промени, се съсредоточиха върху творчеството си на художници. Аз пък трябваше да приема една нормална поръчка. Първо беше Пор Амбарес, а след това започнаха да валят поръчки за проектиране на балнеосанаториуми. Прибрах моите проекти в кашони и ги закарах в Ренси, където можеш да ги видиш… — Той се въздържа да добави „когато умра“, но Жед чудесно разбра мисълта му.

— Стана късно — каза той и се надигна от стола.

Жед погледна часовника: четири сутринта. Баща му стана, мина през тоалетната, сетне отиде да си облече палтото. През тези две-три минути Жед имаше беглото, алтернативно усещане, че в отношенията между двамата е започнал нов етап или че напротив, повече никога няма да се видят. Когато най-сетне баща му застана пред него и зачака, той каза:

— Ще повикам такси.