Мишел Уелбек
Карта и територия (23)

VIII

След известни колебания вернисажът беше определен за 11 декември, който се падаше в сряда — идеален ден според Мерилин. Каталозите бяха възложени по спешност на една италианска печатница и пристигнаха тъкмо навреме. Бяха елегантни, дори луксозни — пак Мерилин беше заявила, че за такива неща не бива да се правят икономии, а Франц ставаше все по-зависим от нея и беше твърде любопитно да го гледа човек как я следва навсякъде, от помещение в помещение като някое кученце, без да се отделя дори когато тя говори по телефона.

След като поставиха куп каталози до входа и провериха окачването на платната, не им оставаше нищо друго, освен да очакват откриването, предвидено за деветнайсет часа, но галеристът започна да проявява видими признаци на нервност; беше облечен в странна бродирана блуза на словашка селянка, спусната свободно над черните му джинси марка „Дизел“. Мерилин невъзмутимо проверяваше някои подробности по мобилния телефон, обикаляйки от картина на картина с Франц по петите. It’s a game, it’s a million dollar game.

Към осемнайсет и трийсет Жед започна да се изморява от непрекъснатото сноване на двамата партньори и заяви, че излиза да се разтъпче.

— Просто ще изляза за малко да се поразходя из улиците, не се тревожете, ще ми се отрази добре.

В думите му се съдържаше пресилен оптимизъм и той си даде сметка за това още щом се озова на булевард „Венсан Ориол“. Бързо преминаващите коли хвърляха по него пръски вода, беше студено и валеше като из ведро, това беше всичко, което тази вечер булевард „Венсан Ориол“ би могъл да му предложи. Хипермаркетът „Казино“ и бензиностанцията „Шел“ бяха единствените осезаеми източници на енергия, единствените обществени средоточия, способни да предизвикат желание, щастие, радост. Жед отдавна познаваше тези центрове на оживление: години наред беше редовен клиент на хипермаркета „Казино“, преди да се насочи към „Франпри“ на булевард „Опитал“. До болка позната му беше и бензиностанцията „Шел“: често в неделя се беше запасявал оттам с „Прингълс“ и минерална вода „Епар“, но тази вечер не се нуждаеше от нищо, защото, естествено, беше предвиден коктейл, възложен на фирма за кетъринг.

Въпреки всичко влезе в големия магазин заедно с десетина клиенти и незабавно установи известни подобрения. Недалеч от отдела за книги имаше щанд, който предлагаше голям избор от ежедневници и списания. Имаше и по-голям избор от прясна италианска паста, изглежда нищо не беше в състояние да спре настъплението на прясната италианска паста; особен напредък се наблюдаваше в отделението за бързо хранене, където беше отворил врати чудесен салат-бар на самообслужване, предлагащ петнайсетина разновидности, някои от които изглеждаха доста апетитно. Ето заради такива неща на човек му се ще да дойде пак, дяволски да му се прище да дойде пак, както би се изразил Уелбек, и Жед изпита болезнено желание писателят да бъде до него точно в този момент, пред салат-бара, където няколко жени на средна възраст изчисляваха с недоверие калорийната стойност на предлаганите блюда. Знаеше, че той споделя неговото влечение по големите търговски центрове, центровете на истинската търговия, както обичаше да казва, че също като него мечтае в едно повече или по-малко утопично бъдеще различните вериги магазини да се слеят в тотален хипермаркет, задоволяващ всички човешки потребности. Колко приятно би било двамата да посетят заедно този изцяло обновен хипермаркет „Казино“, да се побутват с лакът, докато си сочат един на друг новопоявили се гами продукти или нови опаковки на хранителни стоки с особено изчерпателна и понятна информация!…

Дали пък не беше на път да започне да изпитва приятелски чувства към Уелбек? Подобен израз би бил преувеличен и във всеки случай Жед не смяташе, че е в състояние да изпитва чувства от такова естество: беше минал през юношеството и първата младост, без да завърже особено близки приятелства, а именно тези периоди от живота се смятат като особено благоприятни за тяхното разцъфтяване; малко вероятно беше сега, на стари години, у него да се зароди подобно чувство. В крайна сметка обаче беше останал с отлични впечатления от срещата с писателя, а особено му беше харесал изпратеният от него текст, в който откриваше прояви на необикновена проницателност предвид очевидната липса на познания у автора относно изобразителното изкуство. Беше го поканил, разбира се, на вернисажа, а отговорът на Уелбек бе, че „ще се опита да намине“, което означаваше, че вероятността да дойде е почти равна на нула. По време на последния им разговор по телефона разбра, че той много се вълнува около обзавеждането на новия си дом: когато два месеца преди това предприел сантиментално пътуване до селото, където бил прекарал детството, открил, че родната му къща се продава. Решил, че този факт е „същинско чудо“, знак на съдбата, и незабавно я купил, без дори да се пазари за цената, след което пренесъл там вещите си, повечето от които в действителност изобщо не били вадени от кашоните, така че в този момент бил зает с мебелировката. Всъщност беше говорил единствено за това и изглежда картината на Жед беше последната му грижа; все пак Жед беше обещал да му я занесе, след като мине вернисажът и първите няколко дни от изложбата, когато обикновено я посещават някои позакъснели журналисти.

Беше около деветнайсет и двайсет, когато Жед се завърна пред залата и видя през широките прозорци петдесетина гости, които сновяха от платно на платно. Хората бяха дошли навреме, което по всяка вероятност беше добър знак. Мерилин го зърна отдалече и размаха юмрук в знак на победа.

— Имаме сериозни посетители… — съобщи му тя, когато се присъедини към нея. — Много сериозни.

И наистина, само на няколко метра забеляза Франц да разговаря с Франсоа Пино, а до него възхитителна млада жена, на вид италианка, която му помагаше в ръководството на художествената фондация. Галеристът имаше измъчен вид, размахваше някак объркано ръце и Жед понечи да му се притече на помощ, но се сети за нещо, което открай време знаеше и което няколко дни преди това му беше припомнила Мерилин: най-добрата негова позиция винаги е било мълчанието.

— И продължават да пристигат… — обади се пресаташето. — Виждаш ли онзи там, със сивия костюм?

Тя сочеше млад мъж на трийсетина години, с умно лице, облечен изключително изискано и чиито костюм, вратовръзка и риза съчетаваха деликатни нюанси на светлосивото. Беше се спрял пред „Журналистът Жан-Пиер Перно води заседание на редакцията“, относително стара картина на Жед, първата, на която беше изобразил своя обект в обществото на негови колеги. Помнеше колко трудно беше успял да завърши това платно, тъй като бе посветил почти шест месеца на трудно изразимата и необичайна смесица от почит и отвращение, с която сътрудниците на Жан-Пиер Перно слушаха указанията на своя харизматичен началник. Ала веднага след приключването Жед се бе заел с „Архитект Жан-Пиер Мартен напуска основаната от него фирма“ и в действителност бе продължил цялата поредица големи композиции, посветени на трудовата среда.

— Той е агентът по покупките на Роман Абрамович — поясни Мерилин. — Виждала съм го в Лондон, в Берлин, но никога в Париж; във всеки случай никога в галерия за съвременно изкуство.

— Никак не е зле да се появи конкуренция за картините ти още от вернисажа — продължи тя. — Това е един тесен кръг, в който всички се познават, ще започнат да пресмятат, да определят цени. За това, естествено, трябват поне двама души. А тук… — тя се усмихна очарователно и закачливо и за огромно удивление на Жед внезапно заприлича на момиченце. — А тук виждам цели трима… Погледни човека пред картината на „Бугати“ — тя посочи възрастен мъж с уморено и леко подпухнало лице, с малки сиви мустачки и зле скроен черен костюм. — Това е Карлос Слим Хелу, мексиканец от албански произход. Зная, че на вид е нищо и никакъв, но спечели огромни пари в телекомуникациите: според някои оценки заема трето или четвърто място в света по богатство. При това е колекционер…

Платното, което Мерилин беше нарекла картината на Бугати, в действителност носеше названието „Инженер Фердинанд Пийх посещава производствените цехове на завода в Молсхайм“, където в действителност се монтираше „Бугати Вейрон 16.4“, най-бързата и най-скъпа кола в света. Благодарение на своя шестнайсетцилиндров веобразен двигател с мощност от 1001 конски сили, допълнен с четири турбокомпресора, тя достигаше ускорение от нула до сто километра в час за 2.5 секунди и имаше максимална скорост от 407 км в час. Нямаше гуми измежду предлаганите на пазара, които да издържат на подобно натоварване, така че се беше наложило „Мишлен“ да разработи специален образец.

Слим Хелу стоя пред картината поне пет минути почти неподвижно, като се помръдваше встрани или отстъпваше само на няколко сантиметра. Жед отбеляза, че е избрал идеалната дистанция за наблюдение с оглед размерите на платното; нямаше никакво съмнение, че е истински колекционер.

После мексиканският милиардер се обърна и се отправи към изхода; не беше поздравил или разговарял с когото и да било. Докато минаваше, Франсоа Пино отправи към него остър поглед; всъщност бретонският бизнесмен не би могъл да се мери с подобен конкурент. Слим Хелу не отвърна на погледа му и се настани на задната седалка на черна лимузина „Мерцедес“, която го очакваше пред входа на галерията.

Пратеникът на Роман Абрамович на свой ред се приближи до картината на Бугати. Творбата действително беше твърде любопитна. Няколко седмици преди да се заеме с нея Жед беше купил от вехтошарския пазар в Монтрьой на смешна цена, не по-висока от тази на отпадъчна хартия, кашони със стари броеве на „Пекен-Информасион“ и „Ла Шин ан Констрюксион“, така че картината създаваше впечатлението за простор и въздушност, присъщи на социалистическия реализъм по китайски образец. По време на посещението си в цеховете Фердинанд Пийх беше придружен от неколцина инженери и техници, които го следваха на група във формата на широка буква V, която, както отбелязва по-късно един особено борбен и ерудиран историк на изкуството, напомня разположението на инженерите агрономи и надвилите нищетата селяни, вървящи по стъпките на председателя Мао Дзедун на акварела, чиято репродукция беше отпечатана в брой 122 на „Ла Шин Ан Констрюксион“ със заглавието „Напред към отглеждането на поливен ориз в провинция Хенан!“. Както отдавна бяха обърнали внимание други историци на изкуството, това беше единственият опит от страна на Жед за прилагане на техниката на акварела. Инженер Фердинанд Пийх се намираше на два метра пред останалите и по-скоро плуваше, отколкото вървеше, сякаш левитираше на няколко сантиметра над покрития с епоксидна смола под. Виждаха се три работни места, където се намираха шасита на „Бугати Вейрон“ в различен стадий на монтаж; на заден план през изцяло остъклените стени се откриваше панорама към Вогезите. По силата на странно съвпадение, отбелязана от Уелбек в текста към каталога, самото село Молсхайм и планинските околности вече присъстваха сред фотографиите на карти „Мишлен“ и спътниковите снимки, които десет години преди това Жед бе избрал да представи на своята първа самостоятелна изложба.

Тази обикновена бележка, с която рационалният и дори тесногръд Уелбек бе обърнал внимание върху един любопитен, но незначителен сам по себе си факт, бе накарала Патрик Кешишан да напише пламенна и изпълнена повече от всякога с мистика статия: след като ни бил показал един Бог, съпричастен на човека в сътворението на света, пишеше той, художникът бил извървял пътя до превъплъщението, показвайки ни този път Бог, слязъл сред хората. Далеч от хармонията на небесните селения, Бог бил дошъл „да изцапа ръцете си със смазочно масло“, за да отдаде чрез своето присъствие дължимото на святото достойнство на човешкия труд. Самият той, същински човек и същински Бог, бил пристигнал да поднесе в дар на усърдното човечество своята гореща любов. Нима позата на механика отляво, който напуска работното си място, за да последва инженер Фердинанд Пийх — обръщаше внимание той, — не напомня тази на Петър, който оставя своите мрежи в отговор на поканата на Христос: „Върви след мене и аз ще те направя ловец на човеци“? Накрая стигаше дотам, че в отсъствието от картината на „Бугати Вейрон 16.4“ в завършен вид виждаше препратка към Новия Йерусалим.

Статията беше отхвърлена от вестник „Монд“, след като водещата тази рубрика Пепита Бургиньон бе заявила, че ще подаде оставка, ако бъде публикувана подобна „псевдонабожна дрисня“, но се бе появила месец по-късно в „Ар Прес“.

— На този етап пресата не ни е чак толкова притрябвала. Тя, кажи-речи, вече няма решаващ глас — обобщи Мерилин към края на вечерта, докато Жед се притесняваше от поредното отсъствие на Пепита Бургиньон.

 

 

Към двайсет и два часа си заминаха и последните гости, сервитьорите от кетъринга започнаха да сгъват покривките, а Франц се стовари изтощено на един пластмасов стол близо до входа на галерията.

— Мамка му, капнал съм… — изпъшка той. — Напълно съм капнал.

Беше се раздавал безрезервно, проследявайки неуморно пред всички заинтересовани творческия път на Жед или пък историята на галерията, беше говорил непрестанно през цялата вечер; Жед от своя страна само беше кимал от време на време с глава.

— Ще ми донесеш ли една бира, ако обичаш? От хладилника в склада.

Жед се завърна със стек „Стела Артоа“. Франц изпи първата на един дъх направо от кутията и едва тогава отново се обади:

— Добре, сега остава да чакаме предложенията за покупка… — обобщи той положението. — След седмица ще направим равносметка.