Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Carte et le Territoire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
aisle(2016)
Разпознаване и начална корекция
aisle(2016)
Корекция и форматиране
ventcis(2016)

Издание:

Автор: Мишел Уелбек

Заглавие: Карта и територия

Преводач: Красимир Петров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Френски

Издание: първо

Издател: Факел експрес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: Френска

Редактор: Георги Борисов

Художник: Яна Левиева

Коректор: Венедикта Милчева

ISBN: 978-954-9772-77-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/227

История

  1. —Добавяне

V

Жед се препъна в една детска количка и в последния момент се хвана за рамката на порталния детектор за метал, после отстъпи, за да заеме мястото си на опашката. С изключение на него имаше само семейства, всяко с по две-три деца. Отпред някакво русоляво хлапе на около четири години мрънкаше неизвестно за какво, а по едно време внезапно се тръшна на пода и се разпищя, като цялото трепереше от ярост; майката изтощено погледна към бащата, който се опита да вдигне зловредната дребна гадина. Предната вечер Уелбек беше споделил, че е невъзможно да се напише роман поради същата причина, поради която е невъзможно и да се живее, и тя се крие в натрупването на тежести. Всички теории за свободата, от Жид до Сартр, са основани върху иморализми, формулирани от освободени от каквато и да било отговорност ергени. Такива като мен, беше добавил той, докато начеваше третата бутилка чилийско вино.

В самолета нямаше запазени места и в подножието на стълбата той се опита да се присъедини към група младежи, но го спряха, защото ръчният му багаж бил прекалено обемист; наложи се да се обърне към екипа на пилотите и в крайна сметка седна до централната пътека между петгодишно момиченце, което непрекъснато се въртеше и искаше бонбони, и дебела жена с безцветни коси и с бебе на коленете, което ревна веднага след излитането; половин час по-късно се наложи да му сменят памперса.

 

 

На излизане от летище „Бове-Тийе“ той спря, остави чантата и пое дълбоко въздух, за да се съвземе. Натоварени с колички и деца, семействата се качваха в автобуса за „Порт Майо“. Редом с него беше спрял бял микробус с големи прозорци с емблемата на „Градски транспорт Бовези“. Жед се приближи и разбра от шофьора, че заминава за Бове, а пътят струва две евро. Купи си билет; беше единственият пътник.

— Да ви оставя ли на гарата? — запита го по едно време шофьорът.

— Не, ще сляза в центъра.

Онзи го погледна учудено; очевидно туризмът в Бове не печелеше кой знае колко от пътниците, пристигащи на летището. Все пак в това отношение бяха положени известни усилия: също както в центровете на повечето френски градове и тук имаше пешеходни зони с табели за историческите и културните забележителности. Първите следи от човешко присъствие в Бове датират от 65000 години преди новата ера. По време на римското владичество на това място има укрепен лагер, наречен първоначално Цезаромагус, а по-късно Беловакум, който през 275 г. е разрушен в резултат от варварските нашествия.

Разположен на търговски кръстопът сред изключително плодородни, засети с житни култури земи, през XI в. Бове преживява значителен разцвет, основан върху производството на платове, които намират пазар чак във Византия. През 1225 г. епископът граф Милон дьо Нантьой предлага проект за строителството на катедралата „Сен Пиер“ (три звезди в справочника „Мишлен“, струва си да се види), която въпреки че остава недовършена, се отличава с най-високите готически сводове в Европа. Залезът на Бове, съпътстван от упадък на текстилната промишленост, започва в началото на XVIII век и продължава до наши дни, така че Жед без мъка намери свободна стая в хотел „Кириад“. До часа за вечеря си мислеше дори, че е единственият гост. Тъкмо начеваше телешкото фрикасе, ястие на деня, когато влезе самотен японец на около трийсет години, който се озърташе смутено и накрая се настани на съседната маса.

Предложението да вземе телешко фрикасе видимо хвърли в тревога японеца; той избра порция телешко филе, която получи няколко минути по-късно, и колебливо забоде вилицата в месото. Жед заподозря, че съседът му иска да го заговори, и той направи именно това, на английски, след като предварително схруска съсредоточено няколко пържени картофа. Оказа се, че клетникът е служител в „Комацу“, машиностроителна компания, която беше успяла да продаде автоматичен стан от най-ново поколение на последното оцеляло текстилно предприятие в департамента. Програмното устройство на машината се оказало неизправно и той пристигнал, за да се опита да го пусне в действие. Оплака се, че навремето за подобен проблем фирмата командировала трима-четирима техници или най-малко двама, но бюджетните икономии били ужасни и той се озовал сам в Бове, пред разярения клиент и дефектната машина с програмно управление.

Жед се съгласи, че той действително се намира в отвратително положение. Но не би ли могъл все пак да получи помощ по телефона? „Time difference…“, обясни печално японецът. Възможно било може би да се свърже с някого в Япония към един след полунощ, когато започвал работният ден, но така или иначе до този момент бил сам и кабелната телевизия в хотелската му стая дори нямала японски програми. По едно време той се загледа в ножа за месо на масата, сякаш имаше намерение да си направи импровизирано сепуку, но в крайна сметка реши да се заеме с порцията си.

 

 

Докато гледаше в стаята си предаването „Таласа“ без звук, Жед включи мобилния си телефон. Франц му беше изпратил три съобщения. Обади му се и онзи отговори още след първото позвъняване.

— Е? Как мина?

— Добре. Кажи-речи, добре. Смятам само, че ще позакъснее с текста.

— А, не, това е невъзможно. Трябва ми най-късно до края на март, инак няма да мога да отпечатам каталога.

— Казах му… — Жед се поколеба. — Казах му, че няма значение, че разполага с толкова време, колкото му е необходимо.

Франц изръмжа недоверчиво, после млъкна за момент, сетне отново заговори, този път с напрегнат до крайност глас:

— Чуй ме, трябва да се видим и да обсъдим положението. Можеш ли още сега да наминеш към галерията?

— Не мога, работата е там, че се намирам в Бове.

— В Бове? Но какво по дяволите правиш в Бове?

— Осмислям нещата. Бове е подходящо място за осмисляне на нещата.

 

 

Влакът за Париж потегляше в осем и четирийсет и седем и пристигаше в „Гар дю Нор“ за малко повече от час. В единайсет Жед вече беше в галерията пред изпадналия в отчаяние Франц.

— Сам знаеш, че не си единственият ми художник — каза му с укор той. — Ако изложбата не се състои през май, ще бъда принуден да измествам назад всичко чак до декември.

Пристигането на Мерилин десетина минути по-късно поразведри атмосферата.

— Мен декември напълно ме устройва — заяви веднага тя, като добави с присъщата й хищна жизнерадост: — Това ще ми даде възможност да поработя с английските списания; тях човек трябва да ги подхване отрано.

— Добре тогава, значи остава за декември… — мрачно призна поражението си Франц.

— Аз съм… — подхвана Жед, като повдигна ръце, но веднага млъкна.

За малко да каже „Аз съм художник“ или нещо подобно с донякъде неуместен патос, но размисли и добави само:

— Трябва ми, освен това време, за да направя портрета на Уелбек. Искам наистина да стане добра картина. Да бъде моята най-добра картина.