Мишел Уелбек
Карта и територия (2)

II

Преди година, приблизително по същото време, котлето беше изщракало по същия начин и накрая окончателно беше спряло да работи. Само след няколко часа температурата в ателието беше спаднала до 3°С. Успял бе да поспи малко или по-скоро да подремне на пресекулки. Към шест сутринта бе източил последните литри топла вода, за да направи криво-ляво тоалета си, после си бе приготвил кафе и бе зачакал техника от „ВиК услуги всякакви“, откъдето бяха обещали да изпратят човек рано сутринта.

На своя уебсайт „ВиК услуги всякакви“ твърдяха, че имат амбицията „да вкарат ВиК услугите в третото хилядолетие“; като начало обаче биха могли да изпълняват уговорките си с клиентите, промърмори към единайсет часа Жед, докато сновеше из ателието в напразен опит да се постопли. По онова време работеше върху портрет на своя баща, който трябваше да носи названието „Архитект Жан-Пиер Мартен напуска създадената от него фирма“; поради ниската температура последният слой положени бои неизбежно щеше да съхне по-бавно. Както всяка година, беше приел поканата на баща си да прекарат заедно Бъдни вечер и се надяваше да приключи през оставащите две седмици, но ако водопроводчикът не дойдеше навреме, вероятно нямаше да успее. Всъщност това не беше чак толкова важно, защото не смяташе да подарява портрета на баща си, а само да му го покаже, защо тогава изведнъж започна да му придава такова значение? Явно в този момент беше крайно изнервен, прекалено много работеше, започнал беше едновременно шест платна и от няколко месеца насам изобщо не се беше спрял, което никак не беше разумно.

Към три следобед реши отново да се обади на „ВиК услуги всякакви“; непрекъснато даваше заето. Успя да се свърже едва към пет; служителката за връзка с клиентите се оправда, че с настъпването на студовете са претрупани с поръчки, но обеща на следващата сутрин на всяка цена да изпрати човек. Жед затвори, след което запази стая в хотел „Меркюр“ на булевард „Огюст Бланки“.

На другия ден отново чака през целия ден човек от „ВиК услуги всякакви“, но също така от „ВиК чиста работа“, към които междувременно се беше обърнал. От „ВиК чиста работа“ пък твърдяха, че са съхранили традициите на „някогашните майстори“, но и те не бяха в състояние да спазват уговорките с клиентите…

 

 

На портрета, който Жед довършваше, баща му беше изобразен прав върху подиум, заобиколен от петдесетината служители на фирмата, с вдигната чаша в ръка и болезнена усмивка. Прощалният коктейл беше организиран в работната зала на архитектите, просторно помещение с бели стени, двайсет на трийсет метра, осветено от широки прозорци, където редом с работните места с компютри имаше стативи с триизмерни макети на текущите проекти. Повечето служители бяха млади, с вид на нърдове^[1] — специалистите по 3D моделиране. В подножието на подиума, близо до баща му, стояха трима около четирийсетгодишни архитекти. Изражението им беше заел от малко известна картина на Лоренцо Лото, като всеки от тях грижливо отбягваше погледа на другите двама и се стараеше да улови погледа на баща му; веднага ставаше ясно колко силно всеки се надява да го наследи начело на фирмата. Баща му обаче беше вперил поглед високо над главите на присъстващите и в него се четеше желание за сетен път да събере около себе си своите хора, умерено упование в бъдещето, но преди всичко дълбока печал. Печал поради това, че напуска фирмата, на която беше отдал всичките си сили, печал пред невъзвратимото: с една дума, имаше вид на свършен човек.

В средата на следобеда напразно опита десетина пъти да се свърже с „Викай ВиК“, които като музика за изчакване пускаха „Скайрок“, докато от „ВиК чиста работа“ използваха предаването „Смях и песни“.

Към пет часа се прибра в хотел „Меркюр“. В страничната алея неколцина от БПА^[2] бяха запалили огън.

Следващите дни протекоха почти по същия начин, той непрестанно звънеше на фирми за ВиК услуги, непрестанно го пренасочваха към музика за изчакване, чакаше, зъзнейки във все по-студеното ателие, край портрета, който така и не искаше да изсъхне.

На 24 декември сутринта се очерта решение в лицето на занаятчия хърватин, който живееше недалеч, на авеню „Стефен-Пеншон“ — Жед беше попаднал на него съвсем случайно на връщане от хотел „Меркюр“. Бил на разположение, да, още сега. Беше нисък, чернокос, блед, с тънки правилни черти и мустачки „бел епок“; Всъщност донякъде приличаше на Жед, без мустачките.

Още щом влезе в апартамента, той прегледа котлето, разглоби командното табло и дълго опипва с тънките си пръсти сложната плетеница от тръби. Спомена за някакви вентили и сифони. Като цяло имаше вид на препатил човек, който познава живота.

След продължил четвърт час оглед диагнозата му беше следната: можел да го поправи, ами да, бил в състояние да пристъпи към нещо като ремонт, щяло да излезе петдесет евро, не повече. Всъщност обаче ставало въпрос за временно решение, за няколко месеца или в най-добрия случай за няколко години, но не можел да гарантира в дългосрочен план; като цяло струвало му се нечестно да се обзаложи за бъдещето на това котле в дългосрочен план.

Жед въздъхна, после призна, че очаквал нещо подобно. Добре помнеше деня, когато преди девет години взе решение да купи този апартамент; не беше забравил как ниският, набит и самодоволен брокер хвалеше изключителното осветление, без да крие нуждата от известно „освежаване“. Тогава си беше казал, че човек като него би могъл да бъде само брокер на недвижими имоти или гинеколог.

Набитият брокер първоначално беше просто приветлив, но направо изпадна в лирично настроение, когато научи, че Жед е художник. Възкликна, че за пръв път му се удавал случай да продаде ателие на художник на художник! За момент Жед се изплаши да не би той да започне да брани истинските художници срещу разни празноглавци и еснафи, които само вдигат цените на ателиетата и по този начин ги правят недостъпни за художниците, но какво да се прави, не мога да се боря с реалностите на пазара, нали така; слава Богу, това не се случи и набитият брокер направо му предложи да смъкне цената с 10%, което вероятно вече беше решил да стори, за да приключи сделката без много пазарлъци.

Както можеше да се очаква, „ателието“ представляваше таван с остъклен покрив, действително доста добре осветен, и няколко мрачни сервизни помещения, които едва задоволяваха скромните хигиенни нужди на човек като Жед. А и гледката наистина беше разкошна: оттатък площад „Алп“ погледът стигаше чак до булевард „Венсан Ориол“ и до надземното метро, а в далечината се открояваха масивните правоъгълници на сградите, издигнати през седемдесетте години в абсолютен контраст с естетически издържания парижки пейзаж, които според Жед в архитектурно отношение бяха далеч за предпочитане пред типичното строителство в Париж.

 

 

Хърватинът приключи ремонта и прибра петдесетте евро. Не предложи фактура, но и Жед не очакваше подобно нещо. Тъкмо го беше изпратил, когато онзи отново почука тихо на вратата. Жед открехна.

— Всъщност, господине, исках само да ви пожелая честита Коледа. Честита Коледа!

— Вярно — отвърна смутено Жед. — Честита Коледа и на вас.

Едва тогава се сети, че трудно ще намери такси. Както можеше да се очаква, от фирмата „Пълна газ“ направо отказаха да го откарат до Ренси, а от „Спийдтакс“ приеха да го оставят на гарата, в краен случай пред кметството, но в никакъв случай близо до квартала „Сигал“. „От съображения за сигурност, господине…“, добави служителят с лек укор в гласа. „Обслужваме само сигурните райони, господине“, отбеляза на свой ред безстрастно и назидателно дежурният от „Коли Фернан Гарсен“. Постепенно започна да изпитва вина за това, че желае да прекара Бъдни вечер в един толкова неподходящ район като квартала „Сигал“, и както всяка година упрекна баща си, че упорито отказва да напусне голямата къща с градина, която в резултат от движението на населението постепенно се бе озовала в центъра на една все по-опасна зона, напоследък попаднала под пълния контрол на гангстерските банди.

Най-напред се беше наложило да укрепят стената към вътрешния двор, после да добавят решетка с високо напрежение, а накрая инсталираха и видеокамери, свързани с полицейския участък, само и само баща му да може спокойно да се шляе самотен в дванайсетте стаи, където никой друг не стъпваше, с изключение на Жед — веднъж годишно на Бъдни вечер. Кварталните магазини отдавна бяха изчезнали от околността и беше направо невъзможно човек да излезе пеша из околните улици; не бяха редки дори случаите на нападения срещу коли по светофарите. От кметството в Ренси му бяха изпратили домашна помощница — заядлива и дори злобна сенегалка на име Фати, която го беше намразила от самото начало, сменяше чаршафите му веднъж месечно и твърде вероятно го мамеше в сметките за покупките.

 

 

Така или иначе температурата в помещението постепенно започна да се повишава. Жед направи снимка на картината такава, каквато беше в момента, за да има какво да покаже на баща си. Свали панталона и пуловера, след което се настани по турски на пода, където спеше, и се уви с одеялото. Малко по малко забави дишането и се съсредоточи върху вълните, които преминаваха пред очите му в полумрака. Опита се да успокои мислите си; започна да се подготвя вътрешно според силите си за Бъдни вечер, която за пореден път щеше да прекара заедно с баща си.

Душевната подготовка даде резултат и вечерята премина гладко и дори донякъде сърдечно; той отдавна се беше отказал да разчита на нещо повече.

На другата сутрин, към седем часа, с надеждата, че и гангстерите са карали Бъдни Вечер, Жед се отправи пеша към гарата в Ренси и без произшествия стигна до „Гар дьо л’Ест“.