Мишел Уелбек
Карта и територия (19)

IV

Цената на билета за полета от Бове до Шенън за следващия ден, в тринайсет и двайсет и пет, обявена на сайта Ryanair.com, беше 4.99 евро и първоначално Жед помисли, че има някаква грешка. Ала като прегледа страницата с резервациите, установи, че има допълнителни разходи и такси, така че окончателната цена достигаше 28.01 евро, което пак беше изключително евтино.

Автобусът до летището в Бове потегляше от „Порт Майо“. Докато се качваше, забеляза, че повечето пътници са младежи, вероятно студенти, които отиваха или се връщаха от екскурзия — февруарската ваканция още не беше приключила. Имаше също така пенсионери и неколцина арабски жени с малки деца. Всъщност имаше какви ли не хора, с изключение на активни, продуктивни членове на обществото. Жед установи също така, че в този автобус се чувства някак на мястото си, имаше усещането, че заминава на почивка, докато последния път, по време на полета с „Ер Франс“, му се струваше, че пътува в командировка.

Автобусът прекоси проблемните или богати предградия северно от Париж и се устреми по почти пустата магистрала, сред поля, засети с жито и цвекло. Едри самотни гарвани прелитаха в сивото небе. Около него всички мълчаха, дори децата мируваха и постепенно Жед се зарази от царящото наоколо спокойствие.

Бяха минали десет години, мислеше си той, десет дълги години, които той бе посветил на никому неизвестен и самотен труд. Беше работил сам, без да покаже творбите си на никого — с изключение на Франц, за когото знаеше, че от своя страна дискретно ги представя в тесен кръг, без да го уведомява за резултата, а през това време не беше посетил нито един вернисаж, нито едно обсъждане и почти не беше влизал в изложбена зала. Така през последните години Жед постепенно бе изгубил статута на професионален художник. В очите на хората и донякъде в собствените си очи се бе превърнал в неделен художник. Тази изложба с един удар щеше да го върне обратно в собствената му среда, в неговия кръг и той се запита дали в действителност желае това. Сигурно не повече, отколкото застанал на бретонския бряг човек изпитва желание да се хвърли в студеното бушуващо море, защото знае, че само след няколко загребвания ще се озове в гальовната и живителна прегръдка на вълните.

 

 

Докато чакаше своя полет на малкото летище, Жед седна на една пейка и разтвори упътването за фотоапарата, който беше купил предишната вечер от магазина „ФНАК“. „Никон“-ът D3x, който обикновено използваше за предварителните снимки, предназначени за портретите, му се беше сторил прекалено внушителен и професионален. Уелбек беше известен с неприкритата си омраза към фотографите; затова бе решил, че подходящ за случая е един обикновен, по-скоро любителски апарат.

Най-напред фирмата „Самсунг“ го поздравяваше, не без известна приповдигнатост, за сполучливия избор на модела ZRT-AV2. Нито „Сони“, нито „Никон“ биха се сетили да му отправят поздравление: тези фирми бяха прекалено самонадеяни, прекалено уверени в своя професионализъм; или може би ставаше въпрос за присъща на японците самонадеяност; при всички случаи поведението на тези утвърдени японски фирми беше доста дразнещо. В своите упътвания германците се стремяха да създадат впечатлението за разумен избор, за вярност към марката и прочитът на упътването за един „Мерцедес“ си оставаше същинско удоволствие; ала що се отнася до мечтаното съотношение качество-цена, социалдемократическите убеждения на гремлините очевидно ги отклоняваха от правия път. Оставаха швейцарците с тяхната политика на максимално високи цени, която би могла да привлече някои клиенти. При известни обстоятелства Жед също бе имал намерение да купи швейцарски фотоапарат, по-скоро от марката „Алпа“, а при друг случай часовник; в крайна сметка обаче отклонението 5 към 1 по отношение на цената на нормален уред го беше разубедило да го стори. Без съмнение през първото десетилетие на XXI век най-добрият начин един потребител да изпита удоволствие от пазаруването бе да се насочи към корейските стоки: при автомобилите — марките „Киа“ или „Хюндай“, при електрониката — „LG“ и „Самсунг“.

Според уводната част на упътването моделът „Самсунг“ ZRT-AV2 съчетавал последните технологични иновации, като автоматичното откриване на усмивките, с легендарната лесна употреба, отличителна черта на марката.

След това лирическо въведение следваше фактическата част, която Жед прелисти набързо в търсене на съществената информация. Очевидно концепцията на въпросния продукт беше основана върху разумен, всеобхватен и сплотяващ оптимизъм. Макар често срещана в произведенията на съвременната технология, тази тенденция не беше задължителна. Така например предлаганите програми за неподвижни обекти „ФОЙЕРВЕРКИ“, „ПЛАЖ“, „БЕБЕ 1“, „БЕБЕ 2“, които предлагаше апаратът, спокойно биха могли да бъдат заменени с „ПОГРЕБЕНИЕ“, „ДЪЖДОВЕН ДЕН“, „СТАРЕЦ 1“ и „СТАРЕЦ 2“.

Защо „БЕБЕ 1“ и „БЕБЕ 2“?, запита се Жед. Прехвърляйки се на 37-а страница, откри, че тази функция позволява настройка на датите на раждане на две различни бебета, за да бъде въведена възрастта им в електронните параметри към снимките. На страница 38 имаше още сведения: там се твърдеше, че апаратът притежава програми, предназначени да придават „здрав и свеж“ тен на бебетата. По всяка вероятност родителите биха били разочаровани, ако на снимката за рождения ден БЕБЕ 1 и БЕБЕ 2 излязат със сбръчкани и жълтеникави личица; самият Жед не беше имал вземане-даване с бебета; не би имал случай да прибегне също така до програмата „ДОМАШЕН ЛЮБИМЕЦ“, малко вероятно до „ПРАЗНИК“; в крайна сметка този апарат може би не беше предназначен за него.

 

 

Над Шенън валеше монотонен дъжд, а шофьорът на таксито се оказа злобен глупак.

— Gone for holidays? — запита той сякаш предварително се радваше на огорчението на своя пътник.

— No, working — отвърна Жед, който нямаше намерение да му доставя тази радост, но онзи очевидно не повярва.

— What kind of job you re doing? — продължи той, като по тона му беше ясно, че не може да си представи каква работа би могла да бъде поверена на човек като него.

— Photography — отвърна Жед.

Онзи подсмръкна, признавайки поражението си.

Наложи се да чука поне две минути на вратата под проливния дъжд, докато Уелбек най-сетне дойде да му отвори. Авторът на „Елементарните частици“ беше облечен със сива пижама на райета, в която смътно напомняше на каторжник от телевизионен сериал; косата му беше разчорлена и мръсна, по зачервеното му лице бяха започнали да избиват по-тъмни петна и от него се носеше лека воня. Неспособността за поддържане на тоалета е един от характерните белези на депресивното състояние, спомни си Жед.

— Съжалявам, че идвам да ви досаждам, зная, че не се чувствате добре, но нямам търпение да се захвана с вашия портрет… — извини се той и изобрази на лицето си усмивка, за която се надяваше да бъде обезоръжаваща.

Изразът „обезоръжаваща усмивка“ все още се среща в някои романи и все пак би трябвало да съответства на някаква реалност. Самият Жед обаче за съжаление не се чувстваше достатъчно наивен, за да може да бъде обезоръжен от някаква си усмивка; подозираше, че същото се отнася и за Уелбек. Авторът на „Смисълът на борбата“ обаче отстъпи с един метър, точно толкова, колкото да се прикрие от дъжда, но в действителност не го допусна до вътрешността на къщата.

— Донесох бутилка вино. Добро вино!… — възкликна Жед с малко пресилено въодушевление, едва ли не както се предлагат бонбони на деца, и измъкна бутилката от чантата си. Беше „Шато Озон“, реколта 1986 година, за което беше платил все пак цели 400 евро — дузина полети от Париж до Шенън с компания „Райънеър“.

— Само една ли? — запита авторът на „Преследване на щастието“, като проточи врат към етикета. От него действително вонеше, но не чак колкото от труп; в крайна сметка нещата биха могли да бъдат и по-зле. После, без да добави нищо, сграбчи бутилката и обърна гръб на Жед, който реши, че това е покана и го последва.

Доколкото си спомняше, предишния път основното помещение, дневната, беше празна; сега в нея имаше легло и телевизор.

— Така е — обясни Уелбек. — След вашето идване си дадох сметка, че вие сте първият посетител на тази къща и по всяка вероятност ще бъдете последният. Ето защо реших, че няма смисъл да поддържам илюзията за някаква гостна. Защо да не я превърна направо в спалня? Така или иначе прекарвам по-голямата част от деня легнал; най-често ям в леглото, докато гледам анимационни филми по „Фокс TV“; това не е като да организираш вечери.

По зацапаните с вино и прогорени на места чаршафи наистина се виждаха парчета сухар и резени мортадела.

— Нека все пак да отидем в кухнята… — предложи авторът на „Възраждане“.

— Дойдох да направя снимките.

— Да не би апаратът ви да не може са снима в кухня?

 

 

— Отново пропаднах… Отново пропаднах на равнището на колбасите — продължи мрачно Уелбек. Масата наистина беше покрита с обелки от чоризо, от мортадела, от селски пастет. Той подаде на Жед тирбушона и когато бутилката беше отворена, изпи на един дъх първата чаша, без да си даде труда дори да се престори, че дегустира виното. Жед снима няколко общи плана, като се стараеше да сменя ъглите.

— Бих искал да ви направя снимки във вашия кабинет… където работите.

Писателят изръмжа без каквото и да било въодушевление, но стана и го поведе по коридора. Кашоните край стените се редяха все така неотворени. След последното им виждане беше пуснал корем, но вратът и ръцете му бяха все така мършави; приличаше на стара болна костенурка.

Кабинетът представляваше просторно правоъгълно помещение с голи стени, почти без мебели, с изключение на три градински маси от тъмнозелена пластмаса, наредени покрай една от стените. Върху средната имаше двайсет и четири инчов настолен компютър „iMac“ и лазерен принтер „Самсунг“; по другите маси бяха натрупани изписани на ръка или разпечатани листове хартия. Единственият предмет на разкош беше директорски стол от черна кожа на колелца с висока облегалка.

Жед направи няколко общи снимки на стаята. Когато приближи до масите, Уелбек нервно подскочи.

— Не се тревожете, няма да гледам ръкописите ви, знам, че мразите това. Все пак… — той се замисли за момент — бих искал да покажа как изглеждат вашите бележки, поправките ви.

— Предпочитам да не го правите.

— Ни най-малко няма да обръщам внимание на съдържанието. Само да дам представа за геометрията на цялото, обещавам ви, че на картината никой няма да може да прочете нито дума.

Уелбек неохотно измъкна няколко листа. Имаше много малко задрасквания, но голям брой звездички със стрелки към други фрагменти на текста, едни в полето, други — на отделни листове. Вътре в самите фрагменти с приблизително правоъгълна форма имаше други звездички, които препращаха към нови фрагменти, и всичко това оформяше сложна система от разклонения. Почеркът беше наклонен, почти нечетлив. През цялото време, докато Жед правеше снимките, Уелбек не снемаше очи от него и въздъхна с неприкрито облекчение, когато той се отдалечи от масата. На излизане внимателно затвори вратата.

— Не е вашият текст, него още не съм го започнал — обясни той, докато се връщаха в кухнята. — Това е предговор към ново издание на Жан-Луи Кюртис в „Омнибюс“, скоро трябва да го предам. Искате ли чаша вино?

Сега говореше с престорена веселост, без съмнение, за да заличи впечатлението от хладното посрещане. Бутилката „Шато Озон“ беше почти празна. С широк жест той отвори шкафа, където имаше четирийсетина бутилки.

— Аржентинско или чилийско?

— Чилийско, за разнообразие.

— В наши дни Жан-Луи Кюртис е напълно забравен. Написал е около петнайсет романа, новели, сборник великолепни пастиши… Според мен „Франция ме изтощава“ съдържа най-сполучливите пастиши във френската литература: неговите подражания на Сен Симон, на Шатобриан са съвършени; доста добре се справя и със Стендал и Балзак. И въпреки това днес никой не си спомня за него, никой не го чете. Несправедливо е, той без съмнение е добър автор, донякъде консервативен, донякъде класически, но се е старал да си върши съвестно работата или поне онова, което е смятал за своя работа. Смятам, че „Четирийсетте“ е много сполучлива книга. В нея има искрена носталгия, усещане за загуба при прехода на традиционна Франция към модерния свят, като я чете човек, наистина може отново да преживее този момент; авторът рядко прибягва до карикатурност, с изключение на някои персонажи на свещеници с леви убеждения. Освен това „Младоженци“ е удивителна творба. В нея той подхваща съвършено същата тема като Жорж Перек във „Вещите“ и съумява да издържи на сравнението, което само по себе си е огромно постижение. Очевидно не притежава виртуозността на Перек, но пък кой ли друг се е доближил до нея по онова време? Чудно е също така, че взема страната на младежта, на ордите хипита, които през онези години са странствали из Европа с раница на гърба, отхвърляйки „потребителското общество“, както са се изразявали тогава; при това той отхвърля потребителското общество не по-малко решително от самите тях, като се опира на далеч по-здрави основи от техните, както стана ясно впоследствие. За разлика от него Жорж Перек приема потребителското общество, напълно справедливо смята, че то е единствената възможна перспектива, разсъжденията му за щастието в Орли според мен са напълно убедителни. Напълно неоснователно на Кюртис е лепнат етикетът реакционер, той е просто един добър, малко печален автор, убеден, че човечеството трудно може да се промени в каквато и да била насока. Влюбен е в Италия и в пълна мяра съзнава жестокостта на латинския поглед върху света. Впрочем не зная защо ви говоря всичко това, на вас не ви пука за Жан-Луи Кюртис, но имайте предвид, че грешите, сигурно ще ви бъде интересен, у вас също откривам известна носталгия, но по модерния свят, по времето, когато Франция е била индустриална държава, или се лъжа?

Той извади от хладилника чоризо, салам, селски хляб.

— Вярно е — отговори Жед, след като дълго размишлява. — Винаги са ми харесвали промишлените изделия. Никога не бих се сетил да фотографирам… салам например.

Той посочи с ръка към масата, но веднага се извини:

— Наистина е много добър, не исках да кажа това, с удоволствие мога да ям от него… Но не и да го фотографирам. Налице са неправилности от органичен произход, различните кръгчета мазнина във всеки резен. Това е донякъде… обезсърчаващо.

Уелбек поклати глава и разпери ръце, сякаш изпадаше в тантрически транс — по всяка вероятност беше пиян и се опитваше да запази равновесие върху кухненската табуретка, на която се беше отпуснал. Когато отново се обади, гласът му беше мек, дълбок, пълен с простодушно вълнение.

— В моето битие на потребител съм се докоснал до три съвършени продукта: обущата „Парабут Марш“, комбинацията преносим компютър принтер „Канон Либрис“ и канадката „Кемъл Леджънд“. Привързан бях страстно към тези продукти, бих прекарал живота си в тяхно присъствие, бих ги купувал отново и отново, след като поредният от тях се износи. Между тях и мен се беше установила съвършена връзка, която ме превърна в щастлив потребител. Не бях напълно щастлив от всяка житейска гледна точка, но поне от тази бях: имах възможност на равни интервали да купувам чифт от моите любими обуща. Не е кой знае какво, но е от голямо значение, когато човек има оскъден личен живот. И ето че тази радост, тази толкова обикновена радост ми беше отнета. Само след няколко години моите любими продукти изчезнаха от щандовете, производството им чисто и просто беше прекратено, а що се отнася до моята клета канадка „Кемъл Леджънд“, без съмнение най-прекрасната канадка, която някога е била изработвана, тя издържа само един сезон… — Той кротко заплака с едри сълзи, после отново си наля вино. — Това е жестоко, разбирате ли, това е ужасно жестоко. Докато животинските видове изчезват след хиляди, понякога след милиони години, промишлените продукти биват заличавани от лицето на земята само за няколко дни, без да им се даде втора възможност, те са напълно безпомощни пред безотговорния, фашистки диктат на серийното производство, което по-добре от всеки друг знае какво желае потребителят, което претендира, че умее да улавя неговото очакване за нещо ново и което в действителност превръща живота му в изтощително и отчаяно търсене, в безконечно странстване между постоянно променящи своя облик щандове.

— Разбирам какво искате да кажете — обади се Жед, — познавам доста хора, които бяха направо съсипани, когато беше прекратено производството на „Ролайфлекс“ с двоен обектив. В такъв случай… Може би трябва човек да повери своето доверие и любов на изключително скъпи продукти, които имат статута на митове. Не мога да си представя например „Ролекс“ да спре производството на „Ойстър Перпечуъл Дей-Дейт“.

— Млад сте… Ужасно сте млад… И „Ролекс“ ще постъпи като всички останали. — Той взе три резенчета чоризо, подреди ги върху парче хляб и го лапна наведнъж, после отново си наля вино. — Споменахте, че сте купили нов фотоапарат… Покажете ми упътването.

Той преглежда в продължение на няколко минути упътването за „Самсунг“ ZRT-AV2, поклащайки глава, сякаш всеки ред потвърждаваше мрачните му предсказания.

— Ами да… — каза накрая той, като му го върна. — Добър, модерен продукт; можете да се влюбите в него. Само че бъдете сигурен, след една или най-много две години ще бъде заместен с друг, който уж притежава по-добри характеристики.

— Ние също сме продукти… — продължи той, — културни продукти. Ние също сме подложени на морално остаряване. Механизмът на действие е същият — с тази разлика, че общо взето не са налице възможности за технически и функционални подобрения: остава единствено изискването за обновление в чист вид. — После с безгрижен тон добави: — Само че това няма значение, няма никакво значение.

Внезапно млъкна и запя гръмогласно:

— „Да обичаме, да се смеем и да пеем!…“ — и с широк жест помете бутилката вино, която се строши върху застлания с плочки под.

— Ще почистя — обади се Жед и скочи.

— Не, оставете, няма страшно.

— Напротив, можем да се нарежем на стъклата. Имате ли бърсалка?

Той се огледа наоколо, но Уелбек клатеше глава, без да отговори. Забеляза в ъгъла четка за под и пластмасова лопатка.

— Ще отворя друга бутилка… — заяви писателят, после стана, прекоси на зигзаг кухнята, заобикаляйки парчетата стъкло, които Жед се опитваше да събере.

— Мисля, че пихме достатъчно… А и аз направих всички снимки, от които ще имам нужда.

— Хайде! Да не вземете сега да си тръгнете! Тъкмо започва да става весело!… „Да обичаме, да се смеем и да пеем!…“ — подхвана отново той и изпи на един дъх чашата чилийско вино. После добави натъртено: — „Фукра булду! Бистрой! Бистрой!“

От известно време прочутият писател беше обзет от манията да използва странни, остарели или въобще несъществуващи думи, сред които и детски неологизми, по подражание на капитан Хадок^[1]. Малцината останали му приятели и издателите му прощаваха тази слабост, както се прощава всичко на един стар, уморен декадент.

— Вижте какво, тази ваша идея да ми правите портрет ми звучи доста претенциозно… Ама наистина!

— Наистина ли? — зачуди се Жед. Той събра от пода последните парчета стъкло, изсипа ги в торба за строителни отпадъци (очевидно Уелбек нямаше други), седна до масата и си взе парче салам.

— Имайте предвид… — продължи той, без да се смути, — смятам тази моя картина да бъде сполучлива. През последните десет години се опитах да изобразя представители на всички слоеве от обществото, като се почне от търговеца на конско месо и се стигне до генералния директор на международна компания. Провалих се единствено в опита си да представя художник — по-точно Джеф Куунс, нямам представа поради каква причина. Не успях също така с един свещеник, защото не знаех как да подходя към темата, но при Джеф Куунс беше далеч по-лошо, започнах картината и накрая се принудих да я унищожа. Не ми се ще да приключа с неуспех и затова смятам, че с вас ще се получи. Има нещо в погледа ви, което не съм в състояние да определя, но съм сигурен, че ще съумея да го предам…

В ума на Жед ненадейно се мярна думата страст и той изведнъж се върна десет години назад, към последния уикенд, прекаран с Олга. Беше неделята на Петдесетница, двамата седяха на терасата на замъка Во дьо Люни. Под тях се простираше огромният парк, където ветрецът едва поклащаше клоните на дърветата. Мръкваше се и топлината беше гальовно мека. Олга изглежда беше потънала в съзерцание на порцията месо от омар и не беше промълвила нищо от десет минути, когато изведнъж вдигна глава, погледна го право в очите и го запита:

— Знаеш ли всъщност защо жените те харесват?

В отговор той промърмори нещо неясно.

— Защото жените наистина те харесват — настоя Олга, — предполагам си имал възможност да се убедиш в това. Наистина си миловиден, но работата не е в това, красотата е само подробност. Има нещо друго…

— Кажи ми какво.

— Много ясно: ти просто имаш силен поглед. Страстен поглед. А жените ценят преди всичко това. За тях един мъж е привлекателен, ако успеят да открият в погледа му енергия.

Тя го остави да размишлява върху чутото, като отпи глътка „Мьорсо“ и се зае с ордьовъра.

— Естествено… — добави след малко Олга с лека печал, — те не са в състояние да осъзнаят, че понякога тази страст е насочена не към тях, а към някаква художествена творба… поне в началото.

Десет години по-късно Жед наблюдаваше Уелбек и си даваше сметка, че в неговия поглед също има страст, дори нещо налудничаво. Вероятно беше пробуждал любовни страсти, при това силни. Доколкото познаваше жените, твърде вероятно беше някои от тях да са се влюбвали в измъчената човешка останка, която в този момент люшкаше глава пред него, дъвчейки парчета селски салам, очевидно напълно безразлична към всичко, което би могло да има нещо общо с любовна връзка, а по всяка вероятност и с каквато и да било човешка връзка.

 

 

— Вярно е, че не изпитвам почти никаква съпричастност към човешкия род… — промълви Уелбек, сякаш беше отгатнал мислите му. — Бих казал, че моето чувство за принадлежност към него отслабва с всеки изминал ден. Въпреки това харесвам последните ви картини, макар че те представят човешки същества. В тях има нещо… бих казал, всеобхватно, което минава отвъд конкретната тема. Все пак не бих искал да се изказвам, преди да съм написал текста, инак няма да напиша нищо. Между другото нали няма да попреча на плановете ви, ако не успея да приключа преди края на март. В този момент наистина не се чувствам във форма.

— Ни най-малко. Ще отложим изложбата; ще изчакаме колкото е необходимо. Имайте предвид, че вече сте много важен за мен, а освен това всичко стана твърде бързо и досега нито едно човешко същество не ми е правило толкова силно впечатление! — възкликна Жед, внезапно изпаднал в необикновена възбуда.

— Знаете ли… — продължи вече по-спокойно той, — странното в случая е, че по принцип от един портретист се очаква да изтъкне на преден план особеното у своя модел, онова, което го прави уникално човешко същество. Аз самият постъпвам по същия начин, но от друга гледна точка, имам чувството, че хората си приличат много повече, отколкото обикновено се смята; особено когато се занимавам със страните и челото, с извивките на челюстите, ми се струва, че подреждам елементите на все един и същ пъзел. Зная, че хората са основен предмет на романа, на great occidental novel, и са един от основните обекти също така на живописта, но не мога да се отърся от мисълта, че хората са далеч по-малко различни едни от други, отколкото самите те си въобразяват. Че в обществото има прекалено много усложнености, прекалено много разграничения, категории…

— Вярно, всичко това е доста византийско… — съгласи се авторът на „Платформата“. — Ала от друга страна, не мога да ви възприема като портретист. Що за творба е портретът на Дора Маар от Пикасо? Впрочем у Пикасо всичко е грозно, той рисува един уродлив и деформиран свят, защото душата му е уродлива и това е всичко, което може да се каже за Пикасо, няма никаква причина картините му да бъдат чак толкова показвани, у него няма никакъв принос, нищо ново в организацията на цветовете и формите, нищо, което да си струва да бъде отбелязано, с изключение на една крайна тъпота и изпълнена с приапизъм цапаница, способна да съблазни известен брой индивиди над шейсетте със солидни банкови сметки. Виж, портретът на Еди-кой си от Гилдията на търговците от Ван Дайк е друго нещо, защото Ван Дайк се интересува не от Еди-кой си, а от Гилдията на търговците. Поне така разбирам аз вашите картини, но може би изобщо не съм прав, така или иначе, ако моят текст не ви хареса, спокойно можете да го хвърлите в коша. Прощавайте, ставам агресивен, но това е от гъбичките…

Под изумения поглед на Жед той започна ожесточено да чеше ходилата си, докато под ноктите му не избиха капки кръв.

— Имам гъбички, бактериална инфекция, атопична екзема в напреднал стадий, същинска зараза, гния, както си седя, и на никого не му пука за мен, бях позорно изоставен от медицината, така че какво ми остава? Да се дръгна, да се дръгна непрекъснато, това е днешният ми живот: безконечен сеанс по дръгнене…

 

 

След като почувства известно облекчение, той се надигна и добави:

— Сега съм малко изморен, надявам се, ще ми позволите да отдъхна.

— Разбира се! — Жед стана припряно. — Много съм ви признателен, че ми отделихте толкова време — каза на сбогуване той с усещането, че се е справил не зле.

Уелбек го придружи до вратата. В последния момент, когато Жед се канеше да си тръгне в нощта, той му каза:

— Трябва да знаете, че аз си давам сметка колко важно е това, с което се захващате, последиците предварително са ми известни. Вие сте добър художник, без да влизам в подробности, със сигурност мога да го потвърдя. Работата е там, че съм бил сниман хиляди пъти, но ако нещо остане от мен за бъдните векове, това ще бъде вашата картина.

Върху лицето му ненадейно се появи младежка усмивка, която този път наистина беше обезоръжаваща.

— Както виждате, гледам на живописта съвършено сериозно — бяха последните му думи, след което той затвори вратата.