Мишел Уелбек
Карта и територия (18)

III

На обяд Жед трябваше да освободи стаята в хотела, а полетът му за Париж беше чак в деветнайсет и десет. Макар че беше неделя, търговският център в съседство беше отворен и той купи бутилка местно уиски, касиерката се казваше Магда и го попита дали няма клиентска карта „Дънс стор“. Той се шля известно време по чистите до блясък алеи, като се разминаваше с тълпи младежи, които отиваха от заведение за бързо хранене към зала за видео игри. След като изпи един сок от портокал, киви и ягода в „Рониз Рокет“, реши, че достатъчно добре познава „Скайкорт шопинг сентър“, и поръча такси за летището; минаваше тринайсет часът.

Кафенето „Естюъри“ се отличаваше със същата простота и размери, които вече беше забелязал в останалата част на сградата: правоъгълните маси от тъмно дърво бяха разположени на значително разстояние една от друга, много по-голямо, отколкото в съвременен луксозен ресторант; бяха достатъчно големи, за да могат шест души спокойно да се разположат край тях. Жед си спомни, че петдесетте години бяха също така времето на бейби бум.

Поръча лека салата колслоу и пиле корма, след което се настани до една от масите, поливайки обяда с няколко глътки уиски, и започна да наблюдава таблото за заминаващи самолети на летище „Шенън“. До нито една европейска столица нямаше директен полет, с изключение на Париж и Лондон, обслужвани съответно от „Ер Франс“ и „Бритиш еъруейз“. В замяна на това имаше не по-малко от шест линии до Испания и Канарските острови: Аликанте, Херона, Фуертевентура, Малага, Реус и Тенерифе. Всички те бяха обслужвани от „Райънеър“. Нискотарифната компания имаше, освен това шест линии до Полша: Краков, Гданск, Катовице, Лодз, Варшава и Вроцлав. Предната вечер Уелбек му беше споменал, че тук има огромен брой полски имигранти, че те предпочитат Ирландия пред която и да било друга страна, без съмнение заради доста пресилената й репутация на убежище на католицизма. По този начин либерализмът прекрояваше картата на света в зависимост от намеренията на клиентите, от това дали пътуват като туристи или в търсене на работа. Плоската, изометрична карта на света биваше изместена от една анормална топография, където Шенън се оказваше по-близо до Катовице, отколкото до Брюксел, по-близо до Фуертевентура, отколкото до Мадрид. Що се отнася до Франция, двете линии на „Райънеър“ бяха до Бове и до Каркасон. Дали това се дължеше на особено голям туристически поток по тези направления? Или пък този поток беше резултат от избора на „Райънеър“? Докато размишляваше върху властта и топологията на света, Жед се унесе в лека дрямка.

Намираше се посред някакво бяло, на пръв поглед безгранично пространство. Линията на хоризонта беше неразличима, земята беше матовобяла и в далечината се сливаше с еднообразно бяло небе. По повърхността на земята се открояваха безредно разпръснати блокове с изписан върху тях с черни букви текст, които леко изпъкваха; върху всеки от блоковете се побираха около петдесетина думи. В този момент Жед осъзна, че се намира в книга, и се запита дали тя не описва историята на неговия живот. Докато се навеждаше пътьом над тях, първоначално си помисли, че това наистина е така: различи имена като Олга, Жьоневиев; беше невъзможно обаче да се извлече каквато и да било информация, тъй като повечето думи бяха изтрити или гневно задраскани, нечетливи, а се появяваха нови имена, които не му говореха абсолютно нищо. Невъзможно беше и да се определи някаква времева посока: докато напредваше по права линия, на няколко пъти попадна на името Жьоневиев, което се появяваше след това на Олга — а той беше убеден, напълно убеден, че никога повече няма да му се отдаде случай да срещне Жьоневиев и че може би все пак има вероятност Олга да бъде част от бъдещето му.

 

 

Събудиха го говорителите с повикване на пътниците за Париж. Когато се прибра на булевард „Опитал“, телефонира на Уелбек, който отново вдигна почти незабавно.

— Ето какво — каза той, — размислих. Вместо да ви подарявам картина, бих искал да ви направя портрет, който след това да ви подаря.

После зачака; от другата страна Уелбек мълчеше. Примигна; осветлението в ателието беше прекалено силно. На пода, по средата на помещението, все още се валяха разпилените останки от „Деймиън Хърст и Джеф Куунс си поделят пазара на изкуството“. Тъй като мълчанието продължаваше, Жед добави:

— Това не поставя под въпрос заплащането, а е добавка към десетте хиляди евро. Наистина имам желание да ви направя портрет. Никога не съм рисувал писател и чувствам, че трябва да го направя.

Уелбек продължаваше да мълчи и Жед започна да се тревожи; накрая, след още поне три минути мълчание, писателят отговори с ужасно дрезгав от алкохола глас:

— Не знам. Струва ми се, че не съм в състояние да позирам часове наред.

— О, но това няма никакво значение! В наши дни с позирането окончателно е свършено, вече никой не постъпва така, всички са претрупани с работа или си въобразяват, или пък може би се преструват, че е така, не знам, но не познавам никого, който би се съгласил да стои неподвижен в продължение на един час. Няма такова нещо, ако се уговорим за портрет, отново ще ви посетя и ще направя снимки. Много снимки: общ план, но също така на мястото, където работите, на работните ви инструменти. Също така детайлни снимки на ръцете ви, на порите на кожата ви. Останалото е моя работа.

— Добре… — отвърна без всякакъв възторг Уелбек. — Съгласен.

— Можете ли да ми посочите ден, седмица, когато сте свободен?

— Май че не. Повечето време не правя нищо. Обадете се, когато решите да дойдете. Приятна вечер.

Рано на другата сутрин Жед позвъни на Франц, който възторжено посрещна новината и му предложи незабавно да се видят в галерията. Ликуваше и буквално потриваше ръце, Жед рядко го беше виждал толкова възбуден.

— Сега вече наистина ще направим удар… Гарантирам ти, че ще се вдигне шум. Можем предварително да изберем пресаташе. Сетих се за Мерилин Прижан.

— Мерилин?

— Познаваш ли я?

— Да, именно тя организира последната ми изложба, много добре си я спомням.

Странно, но с годините Мерилин сякаш изглеждаше по-добре. Беше поотслабнала, носеше много къса прическа — по думите й с безцветна и гладка коса като нейната това било единственото, което можело да се направи, така че в края на краищата се решила да последва съветите от женските списания, — беше с прилепнал панталон и тясно яке, като цяло приличаше на лесбийка интелектуалка, която евентуално може да съблазни по-скоро пасивни по темперамент мъже. В действителност донякъде напомняше Кристин Анго^[1], но все пак по-симпатична от нея. Ала преди всичко беше успяла да се отърве от постоянното подсмърчане, което се беше превърнало едва ли не в нейна отличителна черта.

— Отне ми години — заяви тя. — По време на отпуските обикалях всички възможни балнеосанаториуми и в края на краищата открих подходящото лечение. Веднъж седмично си правя серни инхалации и наистина действа; е, поне за момента.

Дори гласът й беше станал по-силен, по-ясен и тя говореше за сексуалния си живот с такава липса на свян, че Жед се смути. Когато Франц й направи комплимент за бронзовия тен, тя отвърна, че наскоро се била завърнала от зимна почивка в Ямайка, като добави:

— Отчуках си на воля. Тамошните пичове нямат грешка.

Той вдигна вежди от удивление, но тя веднага смени темата и измъкна от чантата си — вече съвсем изискана, марка „Хермес“, от жълто-червена кожа — голяма тетрадка със синя спирала.

— Не, в това отношение промяна няма — обърна се усмихнато тя към Жед. — Още нямам джобен компютър, но все пак донякъде съм се модернизирала. — После извади от джоба на якето си флашка. — Вътре са сканирани всички статии за твоята изложба в „Мишлен“. Ще ни свърши много работа.

Франц, макар и впечатлен, поклати глава и я погледна недоверчиво.

Мерилин се облегна на стола и се протегна.

— Опитвах се да следя работата ти — каза тя на Жед. Сега вече му говореше на ти, което също беше нещо ново. — Смятам, че постъпи добре, като не организира по-рано изложба, тъй като повечето критици трудно биха преглътнали подобна рязка промяна на посоката — дори не говоря за Пепита Бургиньон, която така и не разбра нищо от творчеството ти.

Тя запали пурета — още една новост — и едва след това продължи:

— След като не си излагал, те не са имали възможност да кажат мнението си. Така че ако сега дадат положителни отзиви, няма да останат с впечатлението, че са променили мнението си. От друга страна, съм напълно съгласна с вас, че трябва да се насочим незабавно към англосаксонските списания; именно там името на Уелбек може да ни бъде от полза. Какъв тираж сте предвидили за каталога?

— Петстотин екземпляра — отговори Франц.

— Малко са; изкарай хиляда. Ще ми трябват триста само за пресслужбата. Ще разрешим препечатването на откъси, дори големи по обем, и то навсякъде; налага се да поговорим за това с Уелбек или с неговия агент Самюелсон, за да не ни създадат проблеми. Франц ми спомена за портрета на Уелбек. Наистина отлична идея. Освен това при откриването на изложбата той ще бъде твоята най-нова творба; чудесно, сигурна съм, че ще се вдигне допълнителен шум.

— Страхотна е… — отбеляза Франц, когато тя си тръгна. — Слушал бях за нея, но никога не сме работили заедно.

— Доста се е променила — каза Жед. — Имам предвид в личен план. От професионална гледна точка обаче — ни най-малко. Направо е чудно как хората могат да поставят толкова рязка граница между два етапа от живота си, без всякакъв преход, така че предишният да не оказва никакво влияние върху следващия. Поразително е как успяват да го направят.

— Вярно е, че ти си се занимавал отблизо с труда… с професиите на хората — подхвана Франц, когато двамата седнаха в кафене „При Клод“. — Много повече от всички художници, които познавам.

— Какво определя човека? Кой е първият въпрос, който задаваме на някого, ако искаме да разберем що за човек е? В някои общества го питат дали е женен, има ли деца; в нашите общества най-напред се осведомяват за професията му. За западния човек решаващо е мястото в процеса на производство, а не репродуктивният статут.

Франц замислено допи на малки глътки чашата вино.

— Надявам се Уелбек да напише добър текст… — обади се накрая той. — Даваш си сметка колко е важно това, с което сме се захванали. Трудно може да бъде възприета толкова рязка промяна у един художник, каквато ти преживя. При това смятам, че в това отношение най-облагодетелствани са пластичните изкуства. В литературата, в музиката е направо невъзможно да смениш посоката, без да те линчуват. От друга страна, ако правиш дълго време едно и също, започват да те обвиняват, да ти повтарят, че залязваш, ако пък се промениш, те упрекват, че ти липсва последователност и задълбоченост. Съзнавам, че при теб завръщането към живописта е свързано с намерението ти да изобразяваш човека. Не съм в състояние да определя каква точно е връзката, нито пък ти, предполагам; само знам, че не е случайно. Това си е чиста интуиция, а тя не е достатъчна за написване на статия, необходима е и що-годе теоретична обосновка. Подобно нещо е извън моите способности, а и извън твоите.

 

 

През следващите дни те се опитваха да определят подредбата, мястото на всяка от картините и в крайна сметка стигнаха до съгласие за чисто хронологично представяне. Така последната картина беше „Бил Гейтс и Стив Джобс обсъждат бъдещето на информатиката“, а едно място беше оставено свободно за бъдещия портрет на Уелбек. В края на седмицата Жед се опита да се свърже с писателя, но този път той не вдигна телефона, а телефонен секретар нямаше. След няколко опита в различни часове на деня той му изпрати имейл; след това втори, а няколко дни по-късно и трети, но отговор така и не получи.

Минаха две седмици и Жед започна сериозно да се безпокои, удвои броя на есемесите и имейлите. Най-накрая Уелбек сам се обади. Гласът му беше безизразен, почти безжизнен.

— Много съжалявам — каза той. — В момента имам някои лични проблеми. Така или иначе можете да дойдете и да снимате.