Мишел Уелбек
Карта и територия (17)

II

Суши барът „Уорхаус“ на „Роаси“ 2Е предлагаше изключителен избор от норвежки минерални води. Жед се спря на „Хускварна“, леко газирана минерална вода от Централна Норвегия. Беше изключително чиста, макар в действителност не по-чиста от коя да е друга. Всички тези минерални води се отличаваха само по степента на газираност и едва доловимия привкус; нито една от тях не съдържаше осезаемо количество соли или желязо; общото при норвежките минерални води определено беше тяхната умереност. Изтънчени хедонисти са тези норвежци, каза си Жед, докато плащаше своята „Хускварна“; приятна му беше мисълта, че могат да съществуват толкова различни форми на чистота.

 

 

Самолетът много бързо се издигна над облачния слой и от този момент нататък пътуването заприлича на всяко друго. По средата на разстоянието за момент зърна безбрежната морска повърхност, напомняща кожата на старец в терминален стадий.

В замяна на това летище „Шенън“ очарова Жед със своите прави и ясни очертания, високите тавани и удивителната ширина на коридорите — то не работеше с пълен капацитет и обслужваше преди всичко нискотарифни компании и превоза на подразделения от американската армия, но очевидно беше предвидено за поне пет пъти по-голям трафик. Със своята структура от метални пилони и гладкия мокет то по всяка вероятност беше проектирано през шейсетте или в края на петдесетте години. Дори в по голяма степен от „Орли“ това летище въплъщаваше онзи период на технологичен възторг, когато въздушният транспорт се е смятал за изключително новаторско и престижно постижение. След началото на седемдесетте с първите палестински атентати и по-късно, когато Ал Кайда беше поела щафетата далеч по-мащабно и професионално, пътуването по въздух се беше превърнало във вдетиняващо и ограничаващо до крайна степен личната свобода изпитание за пасажерите, на които не оставаше нищо друго, освен да се молят то да приключи колкото се може по-скоро. Ала навремето, мислеше си Жед, докато чакаше куфара си в грамадния салон „Пристигащи“, където масивните метални колички за багаж по всяка вероятност бяха на възрастта на самото летище, навремето, през славните трийсетте години, въздушното пътешествие, символ на модерното технологично приключение, е било съвсем друго нещо. Поначало приоритет на инженерните и ръководните кадри, на строителите на утрешния свят, с тържеството на социалдемокрацията то постепенно и някак естествено беше станало достъпно за народните маси редом с увеличаването на покупателната им способност и на свободното им време (с тази разлика, че това бе постигнато благодарение на временно господство на ултралиберализма, чийто адекватен символ бяха нискотарифните компании, както и с цената на някогашния престиж на въздушния транспорт).

 

 

Само няколко минути по-късно Жед получи потвърждение на своята хипотеза за възрастта на летището. Дългият коридор към изхода беше украсен с фотографии на видните личности, които го бяха почели с посещението си — предимно американски президенти и папи. Йоан-Павел II, Джими Картър, Йоан XXIII, Джордж Буш старши и младши, Павел VI, Роналд Рейгън… всички бяха налице. В края на коридора Жед с удивление установи, че първият от тези прочути посетители е увековечен не със снимка, а с истински портрет.

Прав, посред пистата за рулиране, Джон Фицджералд Кенеди предхождаше малобройната група официални лица, сред които се открояваха двама духовници; на заден план се виждаха мъже с костюми, които по всяка вероятност принадлежаха към американските служби за сигурност. Вдигнал ръка напред и нагоре — както би могло да се предположи, към тълпата посрещачи отвъд загражденията — Кенеди се усмихваше с онзи глупаво възторжен оптимизъм, на който никой неамериканец не би могъл да подражава. При това лицето му сякаш беше инжектирано с ботокс. Жед се върна назад и още веднъж внимателно огледа изображенията на видните личности. Бил Клинтън също беше заоблен и загладен, подобно на своя славен предшественик; трябваше да признае, че американските президенти демократи, общо взето, напомняха инжектирани с ботокс сладострастници.

Ала когато се завърна при портрета на Кенеди, Жед стигна до заключение от съвсем друго естество. По онова време ботоксът все още не е съществувал и премахването на подпухналите от подкожна мазнина участъци и бръчките беше дело на услужливата четка на художника. Това означаваше, че в края на петдесетте и началото на шейсетте години на миналия век все още е било напълно в реда на нещата увековечаването и прославата на забележителните моменти от едно царуване да бъдат поверявани на художниците или поне на най-посредствените измежду тях. Очевидно ставаше въпрос за цапаница, достатъчно беше да се сравни изобразяването на небето с онова, което биха направили Търнър или Констабъл, дори второразредните английски акварелисти биха се справили по-добре. Въпреки това в картината се съдържаше особена символична човешка правдивост по отношение на Джон Фицджералд Кенеди, до която не можеше да се доближи нито една фотография от тази галерия — дори тази на Йоан-Павел II, който при това изглеждаше в чудесна форма, уловен в момент, когато от стълбичката на самолета разтваря ръце за поздрав към една от последните католически нации в Европа.

 

 

Украсата на хотел „Оукууд армс“ също беше посветена на първите стъпки на гражданската авиация: стари реклами на „Ер Франс“ и „Луфтханза“, черно-бели снимки на „Дъглас DC-8“ и „Каравела“, порещи бистрото небе, пилоти с парадна униформа, гордо позиращи пред командната кабина. От интернет Жед беше научил, че град Шенън дължи появата си на летището. Бил е изграден през шейсетте години на миналия век на място, където преди това не е имало никакво население, дори село. Доколкото бе могъл да установи, ирландската архитектура нямаше свой специфичен облик: представляваше смесица от червени тухлени къщички, подобни на онези, които могат да се видят във всяко английско предградие, и бели бунгала с асфалтова ивица наоколо, по средата на затревена площ по американски образец.

Донякъде се надяваше, че ще може да изпрати поне съобщение по гласовата поща на Уелбек, тъй като до този момент беше разменял с него само имейли, а последния път есемес, но след няколко позвънявания той се обади.

— Лесно ще познаете къщата по най-зле поддържаната морава в цялата околност — беше му обяснил Уелбек. — А може би и в цяла Ирландия.

Първоначално беше помислил, че писателят преувеличава, но растителността действително достигаше феноменални размери. Жед мина по застланата с плочи пътека, която се виеше в продължение на десетина метра между туфи магарешки бодили и къпини, и стигна до асфалтиран насип, където беше спрян джип „Лексъс 350“. Както можеше да се очаква, Уелбек беше избрал да живее в бунгало: голяма бяла сграда, нова, с плочест покрив — всъщност съвсем обикновена къща, като се изключи отвратителното състояние на моравата.

Той позвъни, изчака трийсетина секунди и авторът на „Елементарните частици“ му отвори, по пантофи, с панталон от рипсено кадифе и удобно домашно сако от небелена вълна. Той дълго и замислено се взира в Жед, след това обърна поглед към моравата, потънал в мрачни мисли, каквото изглежда беше обичайното му състояние.

— Не умея да си служа с косачка — заключи Уелбек. — Боя се да не си отрежа пръстите с остриетата, а това май ми се случва доста често. Бих могъл да си купя овца, но не обичам овце. Няма по-глупаво животно от овцата.

Жед го последва през застланите с теракота стаи, в които нямаше никакви мебели, само тук-там кашони, останали от пренасянето. Тапетите по стените бяха с цвят слонова кост без каквито и да било шарки; подът беше покрит с тънък слой прах. Къщата беше просторна и имаше най-малко шест спални; беше доста хладно, температурата не надвишаваше шестнайсет градуса; Жед се досети, че всички стаи, с изключение на тази, където Уелбек спи, са празни.

— Наскоро ли се настанихте тук?

— Да. Впрочем преди три години.

Най-сетне стигнаха до донякъде по-добре отоплена стая, подобна на малка квадратна оранжерия поради трите остъклени стени, от онези, които англичаните наричат conservatory. Мебелировката се състоеше от канапе, ниска маса и фотьойл; на пода беше постлан купен от разпродажба персийски килим. Жед беше донесъл две папки формат А3; първата съдържаше четирийсетина снимки, проследяващи минали периоди от творчеството му — преди всичко подбрани от поредиците „железни предмети“ и „пътни карти“. Във втората имаше седемдесет и четири фотоса, представящи живописните му платна от „Фердинан Дерош, търговец на конско месо“ до „Бил Гейтс и Стив Джобс обсъждат бъдещето на информатиката“.

— Обичате ли колбаси? — запита писателят.

— Да… да речем, че нямам нищо против.

— Ще приготвя кафе.

Той се надигна пъргаво и се завърна след десетина минути с две чаши и италианска кафеварка.

— Нямам нито мляко, нито захар.

— Няма значение. Аз го пия чисто.

Кафето беше добро. В продължение на две-три минути се възцари пълно мълчание.

— Много обичах колбаси — обади се накрая Уелбек, — но реших, че мога да мина и без тях. Разбирате ли, човек не би трябвало да има право да отнема живота на свинете. Преди малко ви казах какво лошо мнение имам за овцете и продължавам да държа на него. Смятам, че дори кравата е доста прехвалена и в това отношение не споделям становището на моя приятел Беноа Дютьортр^[1]. Ала свинята е възхитително животно, интелигентно, чувствително, способно на истинска и необикновено дълбока привързаност към своя стопанин. Интелигентността й действително предизвиква удивление и нейните граници все още не са установени с точност. Знаете ли например, че свинята може да бъде приучена да извършва прости аритметични действия? Поне що се отнася до събиране и, струва ми се, до изваждане при някои особено надарени екземпляри. Има ли право човекът да принася в жертва животно, способно да усвои основите на аритметиката? Откровено казано, мисля, че няма право.

Без да дочака отговор, той се задълбочи в разглеждане на първата папка, донесена от Жед. След като набързо прехвърли снимките с болтове и гайки, отдели време, което се стори на Жед безкрайно, на изображенията на пътни карти; в определени моменти съвсем неочаквано обръщаше страницата. Жед крадешком погледна часовника си: от пристигането му беше минал повече от час. Цареше пълна тишина; после някъде далече глухо забръмча компресорът на хладилник.

— Това са стари неща — наслуки подхвърли Жед. — Донесох ги за обща представа на работата ми. Изложбата… е изцяло посветена на творбите от втората папка.

Уелбек вдигна към него безизразен поглед, сякаш беше забравил какво всъщност прави Жед в дома му, причината за посещението му, след което все пак отвори втората папка. Измина още половин час, преди да я затвори шумно, след което запали цигара. Жед обърна внимание, че през цялото това време, докато разглеждаше фотографиите, той не беше пушил.

 

 

— Смятам да приема — заяви Уелбек. — Знаете ли, никога не съм се занимавал с подобна работа, но бях сигурен, че рано или късно ще стигна и дотам. Ако се замислите, от векове насам мнозина писатели са писали за художници. Странно. Откакто прегледах работите ви, си задавам един въпрос: защо сте изоставили фотографията? Защо сте се завърнали към живописта?

Жед се замисли за момент, преди да отговори:

— Не съм много сигурен, че знам — призна накрая той, след което добави с известно колебание: — Проблемът при пластичните изкуства, струва ми се, е обилието от теми. Така например бих могъл да приема този радиатор като обект, достоен за изобразяване.

Уелбек рязко се обърна и погледна с подозрение към радиатора, сякаш очакваше той да подскочи от радост при мисълта, че ще го рисуват, ала нищо подобно не се случи.

— Ето вие, не зная дали вие бихте могли да направите нещо в литературен план от този радиатор — настоя Жед. — Впрочем възможно е, Роб-Грийе просто би го описал… Според мен обаче това не е толкова интересно…

Чувстваше, че се оплита и че може би е на път да сгафи, нямаше представа дали Уелбек харесва или не Роб-Грийе, но сам започваше да се пита с известна тревога защо всъщност се беше насочил към живописта, която години наред го изправяше пред неразрешими технически проблеми, докато, от друга страна, владееше до съвършенство принципите и техниките на фотографията.

— Да забравим Роб-Грийе — отсече за негово огромно облекчение събеседникът му. — А що се отнася до радиатора, мисля, че би могло да се направи нещо… Ето например, струва ми се, в биографията ви в интернет пише, че баща ви е бил архитект…

— Вярно е; дори го изобразих на една от моите картини в деня, когато се оттегли от ръководството на своята фирма.

— Хората рядко купуват сами подобни радиатори. Това правят обикновено строителните фирми, като тази, която е ръководил баща ви; купуват десетки и дори стотици бройки от тях. Възможно е да се напише трилър върху голяма покупка на радиатори за обзавеждане например на всички класни стаи в една страна — подкупи, политическа намеса, секси търговска представителка на румънска фирма за производство на радиатори. В подобен контекст е напълно възможно пространно описание, заемащо няколко страници, на въпросния радиатор и на конкурентните модели.

Сега той говореше бързо, палеше цигара от цигара, изглеждаше сякаш пуши, за да се успокои, за да забави функционирането на мозъка си. Жед за момент помисли, че предвид предмета на дейност на фирмата баща му сигурно е сключвал сделки за големи количества климатици; без съмнение го беше правил.

— Тези радиатори са от чугун — продължаваше оживено Уелбек, — вероятно от сив чугун, с високо съдържание на въглерод, опасността, от който неведнъж е била изтъквана в доклади на експерти. Би могло да се каже, че е скандално нова къща като тази да е обзаведена с толкова стар модел радиатори, купени, така да се каже, на безценица, и в случай на злополука, например експлозия на подобен радиатор, спокойно бих могъл да съдя строителите. Предполагам, че в такъв случай баща ви би трябвало да носи отговорност?

— Да, със сигурност.

— Ето ви един чудесен сюжет, при това дяволски интересен, неподправена човешка драма — възкликна възторжено авторът на „Платформата“. — По принцип чугунът леко напомня XIX век, работническата аристокрация, доменните пещи, с една дума, нещо напълно отживяло времето си и все пак чугун продължава да се произвежда, не във Франция, разбира се, а в страни като Полша или Малайзия. Днес спокойно може да се напише роман за пътя на желязната руда, редукцията на желязото при стапянето заедно с металургичния кокс, неговата обработка и най-сетне превръщането му в търговски продукт — всичко това може да бъде поставено в началото на книгата като родословно дърво на радиатора.

— Струва ми се, че при всички случаи имате нужда от персонажи…

— Така е. Макар основната тема да е промишленият процес, без персонажи няма да мога да мина.

— Мисля, че именно в това е съществената разлика. Докато се задоволявах с изобразяването на предмети, фотографията ми беше напълно достатъчна. Ала когато реших да избера за обекти човешки същества, почувствах, че се налага да се завърна към живописта; не бих могъл да ви кажа със сигурност защо. От друга страна, вече не изпитвам какъвто и да било интерес към натюрмортите: смятам, че след изобретяването на фотографията те са лишени от всякакъв смисъл. Поне по мое мнение… — заключи той с извинителен тон.

Свечеряваше се. От южния прозорец се виждаха ливади, които се спускаха полегато към устието на Шенън; в далечината над водата плуваше пелена от мъгла, която смътно отразяваше лъчите на залязващото слънце.

— Ето например този пейзаж — продължи Жед. — Зная, че импресионистите от XIX век са оставили прекрасни акварели, но ако трябваше да изобразявам днес този пейзаж, просто щях да го снимам. Ако обаче на фона имаше човешка фигура, пък било и някакъв селянин в далечината, който поправя ограда, бих се изкушил да прибягна до живописта. Зная, че звучи нелепо; някои биха ви казали, че темата няма никакво значение и че дори е смешно да се твърди, че използваните изобразителни средства зависят от предмета на изображение, че от значение е единствено начинът, по който картината или фотографията се разлага на фигури, линии и цветове.

— Така е от формалистична гледна точка… При писателите е същото; струва ми се дори, че подобен подход е по-разпространен в литературата, отколкото в пластичните изкуства.

Уелбек млъкна, сведе глава, а после вдигна поглед към Жед; горестни мисли сякаш изведнъж нахлуха в съзнанието му. Той стана и се отправи към кухнята; върна се няколко минути по-късно с бутилка аржентинско червено вино и две чаши.

— Нека вечеряме заедно, ако нямате нищо против. Ресторантът на „Оукууд Армс“ не е лош. Сервират традиционни ирландски ястия — пушена сьомга, задушено говеждо по ирландски, които всъщност са доста блудкави, но има също така кебап и тандури, защото готвачът им е пакистанец.

— Още няма шест часа — учуди се Жед.

— Вярно, струва ми се, че отварят в шест и половина. Имайте предвид, че в тази страна се вечеря рано; за мен обаче никога не е рано. Сега любимото ми годишно време е краят на декември; мръква се още в четири часа. Така спокойно мога да облека пижамата, да си взема приспивателните и да си легна с бутилка вино или някоя книга. От години живея така. Слънцето изгрява в девет часа; докато се измие човек и пие едно кафе, ето че е станало почти обед, остават ми още четири часа от деня, които трябва да изтърпя някак, и общо взето го правя без особени затруднения. Ала пролетта е непоносима, залезите са безкрайни и великолепни, напомнят декор от някоя гадна опера, непрекъснато се появяват нови цветове, нови светлини, опитах се да прекарам тук пролетта и лятото и щях да умра, всяка вечер бях на ръба на самоубийството, защото нощта все не идваше и не идваше. В началото на април заминавам за Тайланд и оставам там до края на август, денят започва в шест часа и приключва в шест часа, всичко е просто, екваториално, административно, жегата е непоносима, но климатиците работят добре, по това време няма туристи, бардаците действат на половин обороти, но са отворени и това напълно ме устройва, обслужването е или чудесно, или много добро.

— Струва ми се, че донякъде се вживявате в собствената си роля…

— Имате право — призна Уелбек с удивителна непосредственост, — вече почти не се интересувам от подобни неща. Така или иначе скоро прекратявам, имам намерение да се завърна в Лоаре; детството ми е преминало в Лоаре, правех си колиби в гората и мисля, че отново бих могъл да се захвана с нещо подобно. Може би лов на нутрии?

 

 

Караше своя „Лексус“ бързо, ловко и с видимо удоволствие.

— Правят свирка без презерватив, което никак не е лошо… — измърмори по едно време авторът на „Елементарните частици“, след което спря на паркинга пред хотела; двамата влязоха в просторния и добре осветен ресторант. За ордьовър той избра коктейл от скариди, а Жед се спря на пушена сьомга. Сервитьорът поляк сложи пред тях бутилка топло „Шабли“.

— Така и не се научиха… — изпъшка писателят. — Така и не се научиха да сервират бялото вино с подходяща температура.

— Интересувате ли се от вина?

— Така си придавам самочувствие, а и минава за типично френско. При всички случаи в този живот човек трябва да се интересува от нещо, смятам, че помага.

— Малко съм изненадан… — призна Жед. — Очаквах нашата среща да протече, как да кажа… някак по-трудно. За вас се говори, че сте склонен към депресия. Очаквах например да пиете много повече.

— Да… — писателят отново се беше задълбочил в изучаване на менюто. — Ако изберете агнешко бутче, ще трябва да поръчаме нещо друго, защо не отново аржентинско вино? Знаете ли, журналистите ми спечелиха славата на пияница; странно, но никой от тях така и не разбра, че в тяхно присъствие пия много само за да мога да ги изтърпя. Как би могъл човек да води разговор с педераст като Жан-Пиер Марсуен, ако не се напие до смърт? Как искате човек да се срещне с някого, който работи за „Мариан“ или за „Паризиен Либере“, без да му се прииска да се издрайфа незабавно? Та пресата е непоносимо тъпа и конформистка, не мислите ли така? — настоя той.

— Честно казано, нямам представа, просто не я чета.

— Никога ли не сте разтваряли вестник?

— Може и да се е случвало… — отвърна чистосърдечно Жед, — но нямам никакъв спомен. — Пред очите му изникна картината на ниска масичка, отрупана с броеве на „Фигаро магазин“, в чакалнята на зъболекаря; само че проблемите със зъбите му отдавна бяха решени. Във всеки случай никога не беше изпитвал желание да купи вестник. В Париж самата атмосфера беше претоварена с информация, човек ще не ще поглежда към реповете, заслушва се в разговорите на опашката в супермаркета. Докато беше в Крьоз за погребението на баба си, осъзна, че концентрацията на информация в атмосферата рязко и чувствително намалява с отдалечаването от столицата; а и въобще човешките дела губят своето значение и постепенно всичко изчезва, с изключение на растенията.

— Ще напиша каталога за вашата изложба — продължи Уелбек. — Само че сигурен ли сте, че това ще бъде добре за вас? Трябва да знаете, че френските медии ме ненавиждат страшно; не минава седмица някоя публикация да не ме изкара от кожата ми.

— Зная, преди да дойда прегледах интернет.

— Не ви ли е страх, че ако се свържете с мен, ще изгърмите?

— Разговарях с моя галерист; той смята, че това няма значение. Тази изложба е предназначена не толкова за френския пазар. Така или иначе в последно време почти не се намират френски купувачи за произведенията на съвременното изкуство.

— А кой купува?

— Американците. През последните две-три години американците отново започват да купуват, а донякъде и англичаните. Основно обаче китайци и руснаци.

 

 

Уелбек го погледна сякаш претегляше аргументите за и против и накрая заключи:

— Е, щом разчитате на китайците и руснаците, може би имате право… Прощавайте — добави той и внезапно стана, — имам нужда от цигара, не мога да мисля, без да пуша.

Той излезе на паркинга и се върна след пет минути, тъкмо когато сервитьорът носеше ястията. Той се нахвърли на агнешкото биряни, но погледна с подозрение ястието на Жед.

— Сигурен съм, че са подправили вашето бутче с ментов сос — беше коментарът му. — Какво да се прави, това е английското влияние. Като си помисли човек, че англичаните са колонизирали Пакистан. А тук е още по-зле, смесили са се с местните. — Очевидно цигарата му се беше отразила добре. — Тази изложба сигурно значи много за вас? — продължи той.

— Да, страшно много. Имам усещането, че откакто поставих началото на моята поредица за занаятите, никой не е наясно каква е действителната ми цел. Под предлог, че прилагам живопис върху платно и дори тази особено отживяла времето си форма, каквато е живописта с маслени бои, открай време ме причисляват към някакво движение, което проповядва завръщане към живописта, докато в действителност аз въобще не познавам тези хора и нямам нищо общо с тях.

— А има ли в този момент завръщане към живописта?

— Донякъде, във всеки случай това е една от съществуващите тенденции. Завръщане към живописта, към скулптурата, в крайна сметка завръщане към предмета. Според мен обаче това става преди всичко по търговски съображения. Предметът по-лесно може да бъде държан на склад и да бъде препродаден, отколкото една инсталация или един пърформанс. Всъщност аз никога не съм прибягвал до пърформанс, но ми се струва, че имам нещо общо с този жанр. С всяка моя картина се опитвам да изградя едно изкуствено, символично пространство, където да мога да изобразя ситуации, притежаващи общностно значение.

— Донякъде се опитвам да постигна същото чрез театъра. Вие обаче не сте обсебен от тялото… Признавам обаче, че действа отморяващо.

— Не, впрочем тази обсебеност от тялото постепенно отминава. Не толкова в театъра, колкото във визуалните изкуства. Във всеки случай всичко, което създавам, изцяло се разполага в областта на социалното.

— Да, ясно… В общи линии разбирам какво мога да направя. За кога ви трябва текстът?

— Откриването на изложбата е предвидено за месец май, така че текстът към каталога ни е необходим към края на март. Разполагате с два месеца.

— Не са много.

— Няма нужда да е кой знае колко дълъг. От пет до десет страници са напълно достатъчни. Естествено, ако желаете, можете да напишете повече.

— Ще се опитам… Така или иначе грешката е моя, трябваше по-рано да отговоря на имейлите ви.

— Що се отнася до заплащането, както ви казах, предвидени са десет хиляди евро. Франц, моят галерист, ми подсказа, че вместо това мога да ви предложа една картина, но за мен това е неприемливо, тъй като на вас ще ви бъде неудобно да откажете. Така че по принцип говорим за десет хиляди евро; ако обаче наистина предпочитате картина, нямам нищо против.

— Картина… — каза замислено Уелбек. — Във всеки случай разполагам с достатъчно стени, където да я окача. Онова, с което действително разполагам в този живот, са стените.