Мишел Уелбек
Карта и територия (14)

X

В продължение на няколко седмици не се случи нищо или се случиха неща, почти равни на нищо; и ето че една сутрин на връщане от покупки Жед забеляза някакъв тип на около петдесет години, с джинси и старо кожено яке, който чакаше пред стълбите на неговия вход; видимо стоеше там от доста време.

— Добър ден — каза мъжът. — Извинявам се, че се обръщам към вас по този начин, но не намерих друг. Няколко пъти ви видях да прекосявате квартала. Вие ли сте Жед Мартен?

Жед кимна. Гласът на неговия събеседник беше обработен, очевидно принадлежеше на образован човек; самият той приличаше на белгийски ситуационист или на пролетарски интелектуалец, но все пак с риза „Ароу“; при това по силните му, загрубели ръце личеше, че е упражнявал физически труд.

— Запознат съм с вашата работа върху пътните карти; следя я почти от самото начало. Аз също живея в този квартал — той му протегна ръка и се представи, — казвам се Франц Телер и съм галерист.

 

 

На път към неговата галерия на улица „Домреми“ (бил купил помещението малко преди кварталът да стане в известна степен моден; според него това било едно от малкото сполучливи неща, които направил през живота си) се отбиха в кафене „При Клод“ на улица „Шато де Рантие“, което по-късно стана обичайно място за техните срещи и предостави на Жед идеята за втората картина от „поредицата прости занаяти“. Заведението упорито продължаваше да предлага обикновено червено вино в тумбести чаши и сандвичи с пастет и краставички на последните оцелели пенсионери от „простолюдието“ в XIII район. Те методично измираха един по един, без на тяхно място да се появяват други.

— Четох в някаква статия, че от края на Втората световна война насам са затворили врати 80% от кафенетата във Франция — отбеляза Франц, като огледа заведението. Недалеч от тях четирима пенсионери плющяха карти на покритата с гетинакс маса, следвайки непонятните правила на някаква праисторическа игра (белот?, пикет?). По-нататък червендалеста жена гаврътна на един дъх чаша пастис. — Хората се приучиха да обядват за половин час, да пият все по-малко алкохол; а последният удар беше забраната за пушене.

— Смятам, че предишното положение ще се върне под една или друга форма. Един продължителен исторически период на увеличаване на производителността е към края си, поне що се отнася до Запада.

— Вие действително имате странни възгледи за нещата — каза Франц, след като продължително се взира в него. — Вашата работа върху картите „Мишлен“ ме заинтригува; наистина ме заинтригува, но въпреки това не бих ви приел в моята галерия. Бяхте, как да кажа, прекалено уверен в себе си и това ми се стори твърде неуместно за младеж като вас. После, когато видях в интернет, че сте решили да преустановите поредицата карти, реших, че трябва да се срещнем. Искам да ви предложа да станете един от художниците, които аз представям.

— Само че аз самият не зная с какво ще се захвана занапред. Дори не съм сигурен дали въобще ще продължа да се занимавам с изкуство.

— Не ме разбирате — търпеливо обясни Франц. — Мен не ме интересува някаква конкретна форма на изкуство, а начинът, личността, погледът върху дейността на художника, върху положението му в обществото. Ако утре се явите при мен с лист, откъснат от тетрадка със спирала, върху който сте написали: „Дори не съм сигурен дали въобще ще продължа да се занимавам с изкуство“, аз без колебание бих го изложил. При това не съм някакъв интелектуалец; просто се интересувам от вас.

— Не, не съм интелектуалец — повтори натъртено той. — Стремя се, доколкото мога, да приличам на интелектуалец от богатите квартали, защото в моите среди това е изгодно, но в действителност не съм такъв, дори не съм си взел зрелостния изпит. Започнах с организиране на изложби, а след това купих въпросното помещение и се случи така, че ми провървя с няколко художници. Но при избора съм се осланял единствено и само на интуицията си.

 

 

След това посетиха галерията, която се оказа по-просторна, отколкото Жед бе очаквал, с висок таван и бетонни вътрешни стени, укрепени с метални греди.

— Тук преди е имало машиностроително предприятие — обясни Франц. — След фалита му през осемдесетте години помещението е останало празно, докато не го купих. Трябваше да направим сериозно почистване, но работата си струваше. Според мен мястото си го бива.

Жед кимна. Подвижните прегради бяха подредени от едната страна, така че експозиционното пространство беше напълно открито — трийсет на двайсет метра. В момента беше заето от големи скулптури от тъмен метал, чиято изработка донякъде напомняше на традиционните африкански статуетки, но темите бяха от съвременна Африка: всички фигури агонизираха или се избиваха с мачете и автомати „Калашников“. Тази смесица от насилствено действие и застиналост на неговите извършители правеше особено зловещо впечатление.

— За склад използвам един хангар в департамента Йор е Лоар — продължи Франц. — Хигрометричните условия не са идеални и няма никаква охрана, с една дума, положението със съхранението никак не е добро; все пак до този момент не съм имал неприятности.

Когато малко след това се разделиха, Жед беше в състояние на дълбок смут. Той дълго броди из Париж и преди да се прибере дори успя на два пъти да се заблуди. Последвалите седмици протекоха по същия начин, излизаше, вървеше без определена посока по улиците на града, който в крайна сметка почти не познаваше, от време на време спираше и се отбиваше в някоя бирария, за да се ориентира, но най-често прибягваше до помощта на план.

 

 

Един октомврийски следобед, докато вървеше по улица „Мартир“, Жед изпита усещането за нещо познато. Знаеше, че по-нататък се намира булевард „Клиши“ със сексшоповете и магазините за еротично бельо. И Жьоневиев, и Олга обичаха от време на време да пазаруват заедно с него еротично облекло, но най-често за тази цел посещаваха „Ребека Рибе“, който беше доста по-далеч по булеварда, не, ставаше въпрос за нещо друго.

Спря на ъгъла на авеню „Трюден“, погледна надясно и разбра. На няколко десетки метра по-нататък се намираха офисите на фирмата, където баща му беше работил през последните години. Беше идвал само веднъж, скоро след смъртта на баба си, впоследствие фирмата се премести в нови помещения. След сключването на договора за културния център в Пор Амвон бяха решили да вдигнат стандарта, седалището трябваше да бъде разположено в градски дворец, за предпочитане с павиран вътрешен двор, в краен случай на авеню с дървета от двете страни. Широкото авеню „Трюден“ с неговото почти провинциално спокойствие и редиците чинари напълно подхождаше за архитектурно бюро, което се радва на немалка известност.

Служителката в приемната му съобщи, че Жан-Пиер Мартен ще бъде целия следобед на заседание.

— Аз съм негов син — внимателно настоя Жед.

Тя се поколеба, след което вдигна телефона.

Няколко минути по-късно баща му нахлу в приемната по риза, с разхлабена вратовръзка и тънка папка в ръка. Дишаше шумно, очевидно под влияние на силно вълнение.

— Какво става? Да не се е случило нещо лошо?

— Не, няма нищо. Просто минавах оттук.

— Много съм зает, но… почакай. Ще излезем да пием по едно кафе.

Обясни на Жед, че в момента фирмата изпитвала затруднение. Новото седалище струвало скъпо, а били изпуснали важна поръчка за обновяване на почивна станция на брега на Черно море и тъкмо имал сериозна разправия със съдружниците. Вече дишаше по-спокойно и постепенно се съвземаше.

— Защо не се откажеш? — попита го Жед. Баща му го погледна, без да реагира, а по изражението му личеше, че изобщо не разбира за какво става въпрос.

— Искам да кажа, че си спечелил достатъчно. Спокойно би могъл да се оттеглиш и да се порадваш на живота.

Баща му продължаваше да го гледа, сякаш думите изобщо не достигаха до съзнанието му или пък не беше в състояние да им придаде някакъв смисъл, измина най-малко минута преди да попита:

— Че какво друго бих могъл да правя?

Гласът му звучеше по детски объркано.

 

 

В Париж пролетта нерядко е продължение на зимата — дъждовна, кална и мръсна. Лятото най-често е неприятно: градът е шумен и прашен, жегите са краткотрайни, не повече от два-три дни и завършват с буря, последвана от внезапно захлаждане. Париж е приятен единствено през есента, когато дните са слънчеви и къси, въздухът сух и прозрачен, но изпълнен със свежест. През целия октомври Жед продължи да прави разходки, ако въобще можеше да се нарече разходка едва ли не автоматичното движение, по време на което нито едно възприятие не достигаше до мозъка му, нито една мисъл или намерение не го спохождаше и единствената цел, на което беше да го доведе с настъпването на вечерта до състояние на достатъчна умора.

Около пет часа следобед през един ноемврийски ден той се озова пред сградата на улица „Гинмер“, където се намираше някогашният апартамент на Олга. Това рано или късно трябваше да се случи, помисли си той: уловен в клопката на автоматичното движение, беше минал почти по същото време по същия път, който бе следвал всеки ден в продължение на месеци. Задъхан, той се отправи към Люксембургската градина и се стовари на първата попаднала му пейка. Намираше се съвсем близо до странния павилион от червени тухли с украса от мозайки, който заема единия от ъглите на парка откъм улица „Гинмер“ и улица „Асас“. Светлината на далечния залез обливаше кестените със странна топлооранжева светлина, преливаща в индийско жълто, и Жед неволно си припомни думите на песента „Люксембургската градина“:

Още ден

без любов,

още ден

от живота.

 

Люксембург

остаря.

Дали той?

Дали аз?

Как да знам.

Подобно на много руснаци, Олга обожаваше Жо Дасен, особено песните от последната му плоча с тяхната примирена и трезва печал. Жед потръпна, почувства, че изпада в криза, на която не беше в състояние да се съпротивлява, и когато в паметта му изплуваха думите на песента „Здравейте, влюбени“, той заплака.

Обичахме се, после звънна краят.

Прозвънна бързо, както всеки път.

Какви ще бъдем занапред, не зная,

щом вече и сърцата ни мълчат.

В кафенето на ъгъла на улица „Вавен“ си поръча бърбън, но веднага установи, че е допуснал грешка. След временното облекчение, което му донесе парливото питие, отново го обзе печал и по лицето му потекоха сълзи. Тревожно се огледа наоколо, но за щастие никой не му обръщаше внимание, всички маси бяха заети от студенти по право, които разговаряха за купони и за „младши съдружници“, все неща, които интересуват студентите по право, така че можеше да плаче на воля.

Когато излезе, най-напред обърка пътя, известно време се лута в полусъзнателно състояние и накрая се озова пред магазина „Сенлие Фрер“ на улица „Гранд Шомиер“. На витрината бяха изложени четки, платна със стандартни размери, пастели и туби боя. Влезе и без да се замисли купи кутия „базов комплект“ маслени бои. Кутията беше правоъгълна, от буково дърво, а отвътре с отделения, в които имаше дванайсет туби екстра фина маслена боя „Сенлие“, както и комплект четки и флакон разредител.

При такива обстоятелства от живота му се осъществи „завръщането към живописта“, което един ден щеше да бъде предмет на толкова коментари.