Мишел Уелбек
Карта и територия (12)

VIII

За двамата последвалите седмици бяха щастливи (това не беше и не би могло да бъде напрегнатото, трескаво щастие на младите, вече и дума не можеше да става да се друсат до безпаметност или да се напиват до безсъзнание; в замяна на това — на тяхната възраст все още можеха да си го позволят — с наслада се отдаваха на онова кротко, изискано, без снобизъм епикурейско щастие, което западното общество предлага на представителите на горните слоеве от средната класа в разцвета на живота). Привикнаха към театралния тон, с който се обръщаха към тях сервитьорите от многозвездните ресторанти, за да им разкрият състава на ордьоврите и на другите „разядки“; привикнаха към протяжното им и патетично възклицание: „Чудесен избор, дами и господа!“ при всяка следваща поръчка, което неизменно напомняше на Жед онова „Чудесно богослужение!“, което им беше отправил навремето младият, пълничък свещеник, вероятно социалист, по време на неделната служба в църквата „Нотр Дам де Шан“ в момент, когато двамата с Жьоневиев се намираха в състояние на пълно умопомрачение след страхотния секс в нейния апартамент на булевард „Монпарнас“. По-късно той си спомняше понякога за този свещеник, който външно напомняше донякъде Франсоа Оланд, но за разлика от политическия лидер бе избрал съдбата на евнух в името на Бога. Години по-късно, когато се беше заел с осъществяването на поредица на тема „прости занаяти“, Жед на няколко пъти бе спохождан от мисълта за портрет на някой от тези целомъдрени и всеотдайни люде, чийто брой непрекъснато намаляваше, но които продължаваха да обикалят епархиите и да дават утеха на миряните със своята вяра. Начинанието му обаче завърши с провал, защото така и не успя да се справи с обхвата на своя обект. Наследници на хилядолетна духовна традиция, в която вече почти никой не вниква, някога в първата редица на обществото, днес свещениците са принудени да минават през ужасно продължително и трудно следване, включващо владеенето на латински, на каноничното право, на рационалната теология и на други почти неразбираеми материи, за да заживеят след това в мизерни материални условия, да пътуват в метрото с всички останали, да се трудят в сдружения за тълкуване на Светото писание и в курсове по ограмотяване, всяка сутрин да служат в храма пред все по-малобройни и застаряващи богомолци, лишени от каквито и да било плътски наслади и дори от простите радости на семейния живот, а при това принудени ден след ден да дават израз на непреклонен оптимизъм. Както отбелязваха историците на изкуството, почти всички картини на Жед Мартен представяха мъже и жени, които упражняват своята професия в дух на доброволност, но на тях ясно се виждаше, че същата тази доброволност има разумни рамки, при които съобразяването с професионалните задължения получава в замяна различно по степен финансово възнаграждение, съчетано с вътрешно удовлетворение. Смирени и безпарични, презирани от всички, в плен на всевъзможните неприятности, свързани с градския живот, без да имат достъп до нито едно от удоволствията, които той предлага, младите свещеници в градовете си оставаха странни и непонятни за всеки, който не споделя тяхната вяра.

В замяна на това справочникът „Френч Тъч“ предлагаше гама от умерени, но осезаеми удоволствия. Човек спокойно би могъл да сподели удовлетворението на собственика на „Ла Мармот Рийоз“, който завършваше презентацията си със следната ведра и изпълнена с увереност фраза: „Просторни стаи с тераса (вани с джакузи), съблазнително меню, десет вида домашно приготвени конфитюри за закуска: ние ви предлагаме един действително очарователен хотел“. Би могъл също така да се възхити на изпълнената с поезия проза на управителя на „Карпе дием“, който описва престоя в неговото заведение по следния начин: „Една усмивка ще ви поведе от градината (средиземноморски растителни видове) към вашия апартамент, където приятна изненада очаква всичките ви сетива. Достатъчно е да притворите очи, за да запомните завинаги райските ухания, шума на водоскоците в хамама от бял мрамор и да осъзнаете една проста истина: «Тук животът е прекрасен»“. Сред величествения декор на замъка Бурбон-Бюсе, чиито потомци свидно тачеха изисканото изкуство на гостоприемството, посетителят би могъл да стане свидетел на вълнуващи спомени (вълнуващи вероятно за представителите на рода Бурбон-Бюсе), датиращи от времето на кръстоносните походи; някои стаи обаче бяха обзаведени с водни матраци. Това съчетание на елементи от стара Франция и от местния начин на живот със съвременно хедонистко обзавеждане понякога правеше странно впечатление, почти граничещо с безвкусица; Жед обаче си мислеше, че именно това ценят клиентите на веригата или поне онези, които са цел на рекламата. Така или иначе фактическото положение съответстваше на обещанията, съдържащи се в презентациите. Паркът на „Шато де Горж дю Осезалие“ би трябвало да бъде обитаван от сърни, кошути и от магаренце; там действително имаше едно малко магаренце. По време на разходката в градините на „Оберж вертикал“ би трябвало да срещнете Мигел Сантамайор, готвач с интуиция, който осъществява „необикновен синтез на традицията с футуризма“; в тамошната кухня наистина се суетеше някакъв тип, смътно напомняш по външност индийски гуру, който след сътворената от него „симфония от зеленчуци и годишни времена“ идваше лично да ви предложи някоя от своите страстни хавански пури.

Последния уикенд, на Петдесетница, прекараха в замъка Во дьо Люни, едно несравнимо обиталище, чиито пищно обзаведени стаи гледаха към парк от четирийсет хектара, оригиналният план, на който се приписваше на Льо Нотр. Според справочника кухнята беше „апотеоз на богатство от местни ястия“; там бяха „съсредоточени едни от най-прекрасните забележителности във Франция“. Именно там, в понеделник след Петдесетница, по време на закуска Олга съобщи на Жед, че в края на месеца се завръща в Русия. В същия момент тя опитваше конфитюр от горски ягоди, а птиците, безразлични към всяка човешка драма, чуруликаха в проектирания първоначално от Льо Нотр парк. В съседство с тях семейство китайци се тъпчеха с гофрети и наденички. Наденичките най-напред бяха включени в закуската, предлагана в замъка Во дьо Люни, за да отговорят на желанията на традиционно настроената англосаксонска клиентела, привикнала към богатия на протеини и мазнини брекфаст; въпросът беше подложен на обсъждане по време на кратко, но решително заседание на ръководството на фирмата; въпреки своите все още неопределени и неясно формулирани предпочитания новата клиентела очевидно харесваше наденичките и това се бе оказало решаващо за съхраняването им в сутрешното меню. През тези години и други бургундски хотели бяха стигнали до същото заключение, благодарение на което фирмата „Сосис е Салезон Мартено“, основана в областта още през 1927 г., успя да избегне фалита и споменаването в рубриката „Социални проблеми“ на новините по канал FR3.

Олга обаче беше от момичетата, които не си падат твърде по протеините, и беше предпочела конфитюра от горски ягоди, като постепенно ставаше все по-нервна, защото си даваше сметка, че следващите няколко минути ще бъдат решаващи за нейното бъдеще, а в наше време мъжете толкова трудно се поддават на влияние, не толкова в началото — миниполите продължаваха да бъдат ефикасно средство, колкото по-нататък, започваха да се държат все по-странно. „Мишлен“ сериозно замисляше да засили присъствието си в Русия, която беше един от приоритетите на фирмата, Олга със сигурност щеше да получава три пъти по-голяма заплата и щеше да има не по-малко от петдесет служители на свое подчинение, подобно назначение тя изобщо не би могла да откаже, тъй като за съвета на директорите един отказ би бил не само непонятен, но дори престъпен, служител, достигнал определено равнище, носи отговорност не само пред фирмата, но и пред самия себе си, трябва да се грижи и да милее за своята кариера така, както Христос за своята Църква или съпругата за своя съпруг, длъжен е да се отнася към кариерата си с определен минимум внимание, липсата, на което би означавало за неговите началници, че не е достоен да се издигне над сегашната си второстепенна позиция.

Жед запазваше упорито мълчание, въртейки лъжичката в твърдо свареното яйце, като от време на време поглеждаше крадешком към Олга като наказано дете.

— Би могъл да дойдеш в Русия — каза тя. — Би могъл да дойдеш, когато пожелаеш.

Тя беше млада или по-точно беше все още млада и си въобразяваше, че животът предлага безброй възможности, че отношенията между двама души с времето могат да преминат през най-различни, понякога противоречиви етапи.

Полъх на вятъра раздвижи завесите на остъклените врати към парка. Чуруликането на птиците се усили, после внезапно замлъкна. Китайците от съседната маса неусетно бяха изчезнали, сякаш се бяха стопили във въздуха. Жед, който продължаваше да мълчи, остави лъжичката на масата.

— Трябва ти време, за да отговориш… — обади се тя. После добави с нежен упрек в гласа: — Дребничкият ми французин… Дребничкият ми нерешителен французин…