Мишел Уелбек
Карта и територия (1)

I

Джеф Куунс току-що се беше надигнал от мястото си с протегнати напред ръце в порив на въодушевление. Седналият срещу него на небрежно застлано с копринена покривка бяло кожено канапе Деймиън Хърст сякаш се канеше да възрази нещо: беше леко прегърбен, със сърдито изражение на червендалестото лице. Двамата бяха с черни костюми — този на Куунс на дискретни райета, — с бели ризи и черни вратовръзки. Върху ниската масичка помежду им имаше купа със захаросани плодове, на която никой от тях не обръщаше каквото и да било внимание; Хърст пиеше светла бира „Будвайзер“.

Отвъд широкия прозорец като някакви вавилонски градежи се трупаха чак до хоризонта грамадните многоъгълници на високите сгради; нощта беше ясна, въздухът необикновено прозрачен. Сякаш се намираха в Катар или в Дубай; впрочем стаята беше обзаведена по подражание на рекламно изображение на хотел „Емирати“ в Абу Даби, взето от луксозен германски проспект.

Челото на Джеф Куунс леко лъщеше; Жед прокара по него четката и отстъпи три крачки назад. С Куунс определено нямаше да е лесно. Като цяло Хърст беше далеч по-понятен: би могъл да го представи като груб, циничен, от типа „майната ви, парите са си мои“, или пък като художник бунтар (макар и богат); най-сетне лицето му беше типично по английски масивно и сангвинично като на заклет привърженик на „Арсенал“. Общо взето, у него бяха налице различни възможни гледни точки, които би могъл да съчетае в цялостен, представителен портрет, например на характерен за своето поколение британски художник. У Куунс обаче имаше някаква двойственост, някакво непреодолимо противоречие между присъщата на търговския представител хитрост и екзалтацията на аскета. От три седмици Жед напразно се опитваше да улови изражението на Куунс, докато той се надига възторжено с протегнати напред ръце, сякаш в опит да убеди Хърст, но то беше все едно да рисуваш портрет на мормон, автор на порнографски романи.

Разполагаше със снимки, на които Куунс е сам или в компанията на Роман Абрамович, Мадона, Барак Обама, Боно, Уорън Бъфет, Бил Гейтс… Никоя от тях не бе успяла да изрази дори в най-малка степен личността на Куунс, да проникне отвъд външността на продавач на открити шевролети, която той си бе избрал за пред света, и това дразнеше Жед. Впрочем фотографите открай време го дразнеха, особено големите фотографи с тяхната претенция, че разкриват истината за своите модели; не разкриваха нищо, а просто заставаха пред вас и включваха моторчето на апарата, за да направят стотина случайни снимки, а след това избираха най-малко скапаната от тях. Така постъпваха без изключение всички така наречени големи фотографи, някои от които Жед познаваше лично и изпитваше към тях единствено презрение, като смяташе, че са способни на творчество не повече от кой да е автомат за моментални снимки.

На няколко крачки зад него, откъм кухнята, се чу как котлето на отоплението изщрака няколко пъти последователно. Той замръзна на мястото си. Вече беше настъпил 15 декември.