Урсула Познански
Еребус (34)

34.

Първият уикенд от много, много отдавна, през който Ник искаше само да си почива. Да спи. Да лежи. Да отиде с Емили на кино.

Виктор обаче беше на друго мнение. Беше му хрумнала една идея и никой не беше в състояние да го разубеди. Двамата се караха по телефона почти половин час.

— Това е тъпо!

— Не си прав. Това е единствено правилното.

— Ейдриън ще се побърка. Да го довършиш ли искаш?

— Нищо няма да му стане.

Ник опита за последен път.

— Нищо няма да се получи.

— Напротив. Ще стане. Вече проверих.

— Добре, прави, каквото искаш. Но аз няма да присъствам.

Виктор очевидно не бе очаквал това.

— Моля те, ела. Добре е всички да сме там. Дължим го на момчето, не мислиш ли? Емили вече обеща да дойде.

В крайна сметка Ник се съгласи. Главно заради Емили. Но се чувстваше зле.

 

 

Виктор бе надминал себе си. Три вида чай в три различни кани, бисквитки и соленки. Всеки се бе разположил удобно на отделен диван. Похапваха, пиеха чай и си приказваха. Емили бе отишла да види Колин в болницата. Предстоеше му да се яви пред съда заедно с Хелън и другите членове на Вътрешния кръг.

— Очаквам да ни извикат като свидетели — обясни Емили. — Проблемът е, че играта е спряла. За съдията ще бъде много трудно да проумее какво всъщност се е случило.

— Няколкостотин души могат да му разкажат какво са преживели — възрази Ник. — Ще повика повече свидетели и готово.

— Само аз не разбрах каква е тази игра — отрони едва чуто Ейдриън.

Виктор моментално се възползва от удобния случай.

— Прав си, малкия. Играта приключи и аз много съжалявам, че не я видя, но пък… от друга страна, вътре се случваха много неща, дето изобщо нямаше да ти харесат. Но мисля, че все пак е останало нещо, което можеш да видиш.

Той издърпа Ейдриън да стане от дивана и го отведе в стаята с компютрите. Пред най-големия екран бе поставен най-добрият офисстол.

— Седни.

Ейдриън изпълни нареждането, но се обърна и го погледна въпросително.

— Началото все още работи безупречно — обясни Виктор, придърпа си една табуретка и седна до Ейдриън.

Ник и Емили донесоха още две табуретки и образуваха полукръг около Ейдриън, сякаш се готвеха да го защитават.

Виктор включи компютъра.

Горска полянка. Бледа лунна светлина. В средата Безименния, седнал на земята.

Като в транс Ейдриън хвана мишката и смени перспективата.

— Това го знам. Намира се в близост до Вю Вели — обясни тихо той. — Вижте онова дърво отзад, как се е извило настрана. Обичахме да ходим там и винаги окачвахме раницата в клоните му.

Той поведе Безименния натам и го спря. Накара го да се наведе и да вдигне нещо, приличащо на парченце дърво, лакирано в синьо. По бузата на момчето потече самотна сълза.

— Какво е това?

— Джобното ми ножче. Загубих го там, когато бях на седем години, и цял ден ревах.

Ник и Емили размениха бърз поглед. Положението ставаше по-сложно, отколкото бяха очаквали. Емили се приближи до Ейдриън и сложи ръка на рамото му.

Безименния потърси и намери път, който извеждаше от полянката — по-скоро утъпкана пътека, която често се губеше между дърветата. Но Ейдриън явно знаеше къде ще го изведе. Рядко спираше, за да се ориентира, и съвсем естествено внимаваше за издръжливостта си. Скоро стигна до тясно поточе и спря.

— Тук веднъж видяхме… ето я пак!

В първия момент Ник не разбра какво имаше предвид съученикът му, после откри две светещи точки в мрака, а след тях и цялото животно.

— Видели сте лисица?

Ейдриън кимна. Лисицата се обърна и изчезна в храсталака.

Безименния продължи по течението на потока. Намери място, където три плоски камъка образуваха нещо като мостче, и го прекоси. Започна да слиза и Ник беше готов да издърпа Ейдриън от компютъра, защото там долу вече светеха пламъците на огъня.

Този път мъртвият мъж не седеше, загледан в пламъците. Стоеше прав и се взираше с очакване към приближаващата се фигура.

— Ейдриън?

— Татко… — прошепна невярващо Ейдриън и стисна до болка крехката мишка. Безименния се олюля и спря.

— Ти мина по нашия път. Кажи ми — ти Ейдриън ли си?

Момчето сложи ръка върху клавишите.

— Да, аз съм.

Мъртвият се усмихна.

— Това е добре. Надявах се да дойдеш, когато всичко свърши.

— Да излезем ли? — попита предпазливо Ник.

Ейдриън поклати глава. Започна да пише нещо, но спря. Очевидно не знаеше как да започне.

— Как си? — написа най-сетне той.

— Планът ми се провали. Ако бях още жив, сигурно щях да побеснея.

Ейдриън изохка горчиво.

— И аз съм бесен. На теб. Защо направи това?

— Какво съм направил?

Пръстите на момчето вече хвърчаха по клавишите.

— А ти какво си мислиш? Просто си отиде! Офейка! Знаеш ли колко страшно беше? През първите дни непрекъснато тъпчеха мама с успокоителни — тя те намери, знаеш ли? Не остави дори писмо. Нищо, нищичко! Защо?

Мъртвият се поколеба.

— Не знаех какво да напиша. Еребус бе завършен. Получи се съвършена игра. Създадох нещо уникално. Виждаш колко е добро, нали? Всичко, което ме очакваше след това, бяха битки, съдебни процеси, вероятно затвор… един разрушен живот. Еребус беше съвършен, но аз не. Гадеше ми се от света навън.

— Ти изобщо нямаше представа какъв е светът навън — написа трескаво Ейдриън. По лицето му се стичаха сълзи, но той сякаш не ги усещаше. — Почти две години не беше излизал на улицата.

— Да, защото вече не можех да понасям хората. Животът се състои от случайности и е непредвидим. Затова се изплъзнах от хватката му и оставих Еребус. Най-доброто, което съм създавал някога.

— Най-бруталното, което си създавал някога. Един приятел лежи в болницата — за малко не умря. Няколко съученици ще идат в затвора, защото искаха да убият Ортолан. Ти знаеше, че ще стане така, нали, татко?

— Оставих им възможността да избират.

— Как можа! Те са на моята възраст и нямат нищо общо с твоя план за отмъщение.

Мъртвият седна на камъка до огъня.

— Еребус беше монетата, която подхвърлих. Докато тя се въртеше във въздуха, аз изчезнах. Играчите имаха избор. Можеха да спрат във всеки един момент от играта. В началото идваха при мен и аз ги предупреждавах. Всекиго поотделно.

Огънят изхвърли сноп искри и те се отразиха в зелените очи на Лари Маквай — същите като на сина му.

— Който имаше скрупули, се спасяваше. Останалите… да, аз ги използвах. Но им дадох шанс. Постъпих почтено. Към всички.

Ник си спомни как беше на косъм от това, да отрови мистър Уотсън. Спомни си доволното изражение на Хелън и му се дощя да заплаче.

— Не, татко, ти не постъпи почтено. Ти им влияеше, ти ги използваше. И всичко това заради едно отмъщение, което нямаше как да видиш.

Мъртвият мъж бавно поклати глава.

— Аз ги предупреждавах.

— Това не беше истинско предупреждение, татко. Защото никой от тях не ти повярва.

— Аз ги предупреждавах…

Ейдриън вдигна ръце от клавиатурата. Силен порив на вятъра свали качулката на мъртвия и разроши оскъдната руса коса. Настана мълчание. За момент момчето свали поглед от лицето на баща си. Между двамата се проведе безмълвен диалог, недостъпен за другите в стаята. Но всички видяха как тялото на момчето се стегна.

— Ти не си го направил за мен. Не се опитвай да ме убеждаваш. Аз не съм съгласен с това, което си направил, и не разбирам как посмя да поискаш от мен да разпространя играта.

Лари Маквай се усмихна едва забележимо.

— Ти не носиш вина. Не се обвинявай.

— Как да не се обвинявам! За теб аз бях една от многото пешки в играта.

Мъртвият мъж отвърна поглед и се загледа в огъня.

— Аз те закрилях.

Ейдриън се изсмя горчиво.

— Ако си искал да ме закриляш, нямаше да се самоубиеш. Постъпи като страхливец, татко. Като подлец!

— Съжалявам. Вече не мога да го променя.

— Така е. Нищо няма да върнеш.

— Нищо.

Ейдриън вдигна ръка от клавишите и за момент Ник повярва, че ще помилва екрана — там, където беше челото на мъртвия. Ала момчето бързо отпусна ръка.

— Татко?

— Да?

— Ти си подготвил всичко това предварително, нали? В случай, че отворя играта. Помислил си как да отговориш на въпросите ми — в зависимост от изхода на играта. Прав съм, нали?

— Да.

— Кога си го направил?

— Искаш да кажеш, кой ден?

— Да.

— На 12 септември в 1:46 ч.

Ейдриън изхълца и скри лице в ръцете си. Емили го прегърна утешително. Държа го повече от минута, докато мъртвият ги гледаше все така дружелюбно от екрана.

Маквай се е обесил на 13 септември, спомни си Ник. Малко след като е подготвил последното послание до сина си.

— Значи е можел да промени играта. Всичко, всичко е можел да промени — обясни с треперещ глас Ейдриън.

Той пое хартиената кърпичка, която му подаде Виктор, и издуха носа си, без да сваля поглед от лицето на мъртвия си баща. Отново сложи ръце върху клавишите и започна да пише.

— Играта е била по-важна за теб, нали? По-важна от нас. Ортолан също е бил по-важен за теб.

— Съжалявам.

— Дори не се сбогува с мен, татко. Това беше най-страшното. Че не ми остави писмо.

— Съжалявам.

— Толкова ми липсваше. Цели две ужасни години, преди да се самоубиеш!

— Съжалявам.

Очевидно мъртвият бе стигнал до своето централно послание. Ейдриън кимна безмълвно. Двамата отново се гледаха дълго. Ник доста късно осъзна, че всъщност гледаше само единият — но това не направи нещата по-поносими. Огънят пращеше, вятърът шумолеше в короните на дърветата. Гората, където преди много, много време мъртвият Лари Маквай и синът му бяха видели лисица, си оставаше все същата.

— Сбогом, татко.

— Отиваш ли си?

— Да. Да, отивам си.

— Сбогом, Ейдриън. Пази се.

Мъртвият се усмихна, вдигна ръка и махна. Ейдриън също му махна, изключи компютъра, прегърна силно Емили и плака, докато заспа.

 

 

Предколедната суетня бе завладяла града. Светещи елхи, снежинки, свещи и звезди обливаха търговските улици в ярка светлина. В който и магазин да влезеше човек, навсякъде го посрещаха с „Джингъл Белс“ и „Ласт Кристмъс“.

Ник и Емили се бяха уговорили да се срещнат в „Мъфинскис“ близо до „Ковънт Гардън“. Когато той пристигна, тя беше вече там.

Поздравиха се без думи, с много нежност. Ник отново осъзна, че никога няма да свикне с факта, че Емили е неговото момиче — всеки път, когато се целуваха, потъваше във вълна от щастие.

— Има добри новини — съобщи той, докато милваше косата й. — Вчера получих нови материали, събрани от бившите играчи. Сред тях открих запис на разговор между Ортолан и някой си Том Гарш. Ортолан недвусмислено му дава задача да влезе с взлом в сградата на конкурентна фирма.

— Звучи добре.

— Има и снимки на Ортолан и Гарш. Виктор разпитал тук-там и му казали, че Гарш е осъждан за кражба.

— Да, но това не е доказателство.

— Права си, но като съберем две и две…

Поръчаха си кафе и мъфини. Джуди Гарланд им пожелаваше щастлива Коледа.

— Знаеш ли вече за какво са послужили снимките, които направи в гаража? — поинтересува се Емили.

— Според мен е трябвало да го снимам само защото жената с него не е била съпругата му. Вече няма полза от тези снимки, защото жена му го е напуснала. Планът за отмъщение, изкован от Еребус, се осъществи поне отчасти.

— Така е — съгласи се Емили. — Но поне е още жив.

— Поне.

Когато си тръгнаха, навън вече валеше сняг. Двамата се разходиха по осветените улици. Спираха, целуваха се и се смееха, продължаваха и пак спираха.

— Какво ли да подаря на Виктор за Коледа? — попита Емили, докато зяпаха витрината на магазин за комикси. Редом със списания и фигури от най-известните комикси там бяха изложени и сувенири, например чаши. — Я виж онази там! — извика въодушевено тя и посочи тумбеста яркожълта с вдлъбнатини, която много приличаше на швейцарско сирене.

— Страхотна е! — възхити се искрено Ник. — Виктор ще се влюби в нея.

Емили плати цели пет фунта за жълтото чудовище.

— Искаш ли и на теб да купя една? — попита с усмивка тя. — Макар че аз си представях по-скоро ваучер за посещение при фризьора…

Ник я хвана за раменете и приближи лице към нейното.

— Вече си получих подаръка.

— Нищо не си получил!

Той мушна ръка под плитката й и помилва тила й. Не напипа нищо. Не би и могъл.

— Това беше моят подарък — поясни тихо той. — Най-прекрасният, който ми направи. Много по-прекрасен от пръстен.

Емили се усмихна.

— Тук си прав. Няма как да го изгубя.

— Точно така — Ник се наведе, отмахна косата й и целуна гарвана на тила й.