Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (7)

Град Тебю Шуркбю, 23,20

Елви постла на Флора в стаята на Туре. Упоритата болнична миризма на антисептици от три седмици насам бе примесена с аромата на сапун и почистващи препарати. От Туре обаче нямаше и следа. Още на следващия ден след смъртта му Елви изхвърли матрака, възглавниците и всичкото спално бельо и купи нови.

Когато след това Флора я посети, Елви се учуди, че младото момиче няма нищо против да спи в същата стая, където дядо й бе починал съвсем наскоро, особено като се има предвид нейната чувствителност. Но Флора просто й бе отвърнала: „Познавах го. Не ме плаши.“ С това въпросът беше изчерпан.

Флора влезе при нея и седна на ръба на леглото. Елви се вгледа в тениската й с бандата „Мерилин Менсън“, която й стигаше до коленете, и попита:

— Имаш ли други дрехи за вдругиден?

Флора се усмихна.

— Да. Дори и аз спазвам правилата за благоприличие.

Елви поотупа възглавниците.

— Не че ми пречи, но…

— Жените — допълни Флора.

— Да. Жените. — Елви сви очи. — Всъщност смятам, че…

Флора сложи ръка върху нейната и я прекъсна:

— Бабо, както ти казах, дори аз смятам, че човек трябва да е прилично облечен на погребение. — После се намръщи. — Но на сватба, за сметка на това…

Елви се разсмя.

— Един ден самата ти ще застанеш пред олтара — рече тя и добави: — Може би. Или пък не.

Флора й отвърна:

— Едва ли някога ще ми се случи подобно нещо.

След това се хвърли назад върху леглото с разперени ръце. Загледа се втренчено в тавана и започна да разтваря и свива длани, сякаш се опитваше да улови някакви невидими падащи топки. Когато стигна до десет, изведнъж попита:

— Какво се случва с нас, след като умрем? Какво се случва с нас, след като умрем?

Елви не бе сигурна, че въпросът е насочен към нея, но въпреки това й отговори:

— Отиваме някъде.

— Къде е това някъде? На небето?

Елви седна на леглото до Флора и прокара ръка по безупречно гладкия чаршаф в опит да заглади някакви невидими гънки.

— Не знам — отвърна й тя. — Небето е само понятие, с което сме назовали неизвестното и непознатото. Просто отиваме… някъде.

Флора мълчаливо улови още няколко топки, а после изведнъж се изправи, присламчи се още по-близо до Елви и я попита:

— Какво се случи преди малко в градината?

Елви поседя мълчаливо известно време. Когато най-накрая заговори, гласът й прозвуча някак тихо и несигурно.

— Знам, че не споделяш вярата ми — започна тя. — Затова нека опитаме по друг начин. Да забравим за Бог и Библията и всичко останало и да си поговорим за душата. Човешката душа. Вярваш ли в нея?

— Ами — отвърна Флора, — според мен умираме, превръщаме се в пепел и това е.

Елви кимна.

— Да, ясно. Аз обаче споделям друга философия. Всеки човек е дарен с живот. Докато е тук, той трупа мисли, опит, обич, а когато навърши осемдесет, тялото му започва да отслабва, въпреки че умът продължава да е в разцвета си. Човекът си остава непроменен вътрешно, пълен с живот и мисли. Тялото му обаче се износва и залинява, а човекът отвътре крещи до последната секунда: „Не, не, не…“ — и в следващия миг всичко свършва.

— Да — съгласи се Флора. — Така е.

Елви се развълнува, хвана ръката на Флора, поднесе я към устните си и я целуна леко.

— Това според мен е пълен абсурд — рече тя. — Винаги съм смятала така. За мен… — Елви стана от леглото и замаха с ръце. — За мен няма съмнение, че човекът има душа. Трябва да е така. Не мога да повярвам, че истинската ни същност, че съзнанието ни, което е способно да обгърне една цяла вселена, е напълно зависимо от това… — Елви прокара ръце по тялото си. — От тази купчина кокали, за да съществува… Не, не, не. Отказвам да го приема!

— Бабо? Бабо?

Очите на Елви, които за миг се бяха зареяли в далечината, отново се впиха във внучката й. Елви се върна на леглото и скръсти ръце.

— Прости ми — рече тя. — Но тази вечер получих последното доказателство, че съм права. — Тя погледна Флора и добави почти засрамено: — Поне си мисля, че е така.

 

 

След като каза довиждане на Флора и затвори вратата на стаята й, Елви започна да обикаля напред-назад из къщата. Седна във фотьойла и взе книгата на Гримберг, но успя да прочете едва няколко изречения, преди отново да я остави.

Това бе нейна отдавнашна мечта и си бе обещала, че ще я превърне в реалност веднага щом Туре си отиде — да прочете „Невероятната съдба на шведския народ“, преди тя самата да напусне този свят. В началото книгата вървеше много бързо, дори вече бе прочела половината от том втори, но тази вечер не можеше да продължи. Не я свърташе на едно място.

Минаваше полунощ. Беше й време да си ляга. Вярно, че напоследък нямаше нужда от кой знае колко сън, но все пак почти всяка вечер се събуждаше в четири сутринта и й се налагаше да седи по два часа на тоалетната чиния, докато капка по капка изпразни пикочния си мехур.

„Туре, Туре, Туре…“

По-рано през деня се бе отбила в погребалното бюро с празничния му костюм, в който да го облекат след два дни. Дали лежеше в хладилната стая на църквата, готов да посрещне най-важния си ден? Дори я попитаха желае ли сама да го облече, но тя с лека ръка им преотстъпи тази чест. Нейният дълг бе изпълнен.

Преди десет години започна да му прави сандвичи. Преди седем — да го храни с тях. През последните три не можеше да погълне нищо друго, освен каша и крем, дори му слагаха системи, за да може да продължи… да живее. Ако изобщо съществуването му можеше да се нарече така.

Седеше в инвалидна количка, не можеше да говори, а вероятно и да мисли. Едва от време на време, при някоя нейна дума, погледът му се проясняваше само за да потъмнее отново след миг.

Елви му готвеше, сменяше памперсите му и катетъра, миеше го. Получаваше помощ единствено за да го сложи в леглото вечер и да го вдигне сутрин, за да прекара още един ден в инвалидната си количка, взрян в празното пространство пред себе си.

В радост и болка, докато смъртта ни раздели. Тя удържа на обещанието си, без любов и радост, но и без грам колебание, защото речената дума беше хвърлен камък.

Свали изкуствените си зъби в банята, изми ги старателно и ги постави в една чаша на поличката. Не можеше да разбере защо хората ги държат до леглата си, за да им напомнят всеки миг с гротескната си усмивка за изтичащото време. Очилата бяха друго нещо. Ако нещо се случеше, беше добре да можеш да разчиташ на добро зрение, ала зъбите? Като че ли можеше изведнъж да й се наложи да сдъвче нещо.

Елви отиде в спалнята си, съблече се и си сложи нощницата. Сгъна внимателно дрехите си и ги подреди върху шкафа. Спря се за миг и се загледа в снимката до тях. Сватбената им фотография.

„Същински влюбени гълъбчета.“

Оригиналната снимка беше черно-бяла, но след това я бяха оцветили на ръка и все още не бе избеляла. Двамата с Туре бяха като извадени от илюстрация на книжка с приказки. Кралят и кралицата от така характерния завършек „и те живели щастливо до края на дните си“. Туре бе облечен във фрак, а тя самата носеше бяла рокля и държеше пъстър букет пред гърдите си. И двамата стояха взрени в бъдещето с небесносини, почти призрачни очи. (Туре дори не беше синеок, оцветителят бе сбъркал, но така и не намериха време да върнат снимката за корекция.)

Елви въздъхна и погали снимката с пръст.

— Така се случва понякога — рече тя, без да има предвид нещо конкретно.

Запали нощната лампа и се зачуди дали да не почете малко от Гримберг преди заспиване, но не успя да вземе решение — откъм входната врата се чу шум. Елви се заслуша. Звукът прозвуча отново. Напомняше на… дращене.

„Какво, за бога“?

Часовникът на нощното й шкафче показваше дванайсет и двайсет. Дращенето се чу отново. Вероятно бе някое животно, може би куче, но какво правеше тук? Елви изчака още малко, но дращенето продължи. Никой не оставяше кучето си да се разхожда свободно наоколо. През зимата понякога се случваше някоя сърна да се изгуби в квартала им, но никога не се приближаваха толкова близо до къщите.

Елви облече халата си, отиде до входната врата и се заслуша. Не можеше да е напълно сигурна, но едва ли нечаканият гост беше котка. От една страна, дращенето бе твърде силно, а от друга — идваше откъм горната част на вратата. Елви се облегна на рамката и прошепна високо:

— Кой е?

Звукът изчезна. Вместо това се чу леко виене.

„Сигурно е някой пострадал.“

Елви отвори вратата, без да се замисля повече.

 

 

Носеше празничния си костюм, само дето хич не му стоеше добре. През последните години от болестта си бе свалил около двайсет килограма и сега габардиненото сако буквално висеше от увисналите рамене на застаналия на площадката пред вратата мъж. Елви отстъпи няколко крачки назад, блъсна се в шкафчето за обувки, изгуби равновесие, но успя да се хване за закачалката за дрехи и отново се изправи.

Туре стоеше неподвижно и гледаше към краката си. Елви също погледна натам. Ходилата му бяха боси, съвсем пребледнели, с дълги нокти.

„Претупали са си работата. Не са му изрязали ноктите.“

Не я беше страх от съпруга й, отишъл си от този свят три години след рубинената им сватба, съпругът, който сега стоеше възкръснал пред нея. Не. По-скоро беше учудена и усещаше някакво безсилие. Затова пристъпи към него и го попита:

— Какво правиш тук?

Туре не й отговори. Но вдигна глава. Очите му си бяха на мястото — мъртви. Елви бе свикнала — в продължение на три години бе усещала празния му поглед върху себе си. Само че сега той беше още по-безжизнен и някак застинал.

„Това не е Туре, а кукла.“

Куклата направи няколко крачки напред и влезе в къщата. Елви не успя да събере сили, за да я спре. Не че я беше страх, но просто не знаеше как да постъпи.

Това наистина беше Туре, нямаше съмнение по този въпрос, но как бе възможно? Тя лично усети как пулсът му замира, лично постави огледалце пред устата му, за да провери дали диша. С ушите си чу как персоналът на „Бърза помощ“ го обяви за мъртъв, дори имаше и смъртен акт.

„Възкресението на плътта…“

Туре я избута настрани и продължи напред. До ноздрите й достигна смразяващият мирис на болница, на спирт, на втвърдител и на нещо по-сладко, по-плодово. Елви се съвзе набързо, хвана го за рамото и му прошепна:

— Какво правиш?

Туре не й обърна внимание, вместо това продължи напред, неловко, сякаш всяка крачка изискваше неимоверни усилия. Вървеше към втората спалня. Неговата стая.

Едва сега Елви осъзна, че го вижда да ходи за първи път от седем години насам. Вярно, придвижваше се сковано, сякаш му трябваше време да свикне с новото си тяло, но вървеше. Право към стаята, където спеше Флора.

Елви свърна след него, хвана го за раменете изотзад и му прошепна ядно:

— Флора спи! Остави я!

Туре се спря. Можеше да усети леденото му тяло дори през плата на дрехите. Постояха така в продължение на няколко секунди, след което пред очите на Елви пробяга един спомен: за дните, когато Туре се прибираше пиян вкъщи през детството на Маргарета. Дъщеря им спеше в леглото си, а Елви стоеше на пост в коридора, за да попречи на съпруга си да влезе в стаята на дъщеря им и да засипе с любовни думи ужасеното до смърт дете.

— Спи! Остави я!

Често успяваше, но невинаги.

Туре се обърна. Елви се опита да го погледне в очите и да го смрази на място, както успяваше да го прави преди четирийсет години. Да го накара да спре, да се вслуша. Но сега беше като да се опиташ да забиеш пирон в топка за боулинг. Не можеше да проникне в очите му и това я изпълни със страх, за първи път.

Въпреки хлътналите му страни и устни и изгубените двайсет килограма Туре все още бе далеч по-силен от нея. А в очите му нямаше и следа от емоция, никакъв признак, че дори я е разпознал. Елви не издържа, отмести очи и се предаде.

Туре се обърна и продължи напред към стаята. Елви се опита да го хване отново, но раменете му се изплъзнаха от хватката й. В този миг вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Флора.

— Бабо, какво…

Тогава забеляза Туре. От устните й се откъсна сподавен вик и тя се хвърли настрани в опит да избяга от студената му решимост. Туре, изглежда, дори не я видя и влезе в стаята в мига, в който Флора се препъна във фотьойла, падна на пода и запълзя към балконската врата. Седна там с широко отворени очи и закрещя като полудяла.

Елви се затича към нея, прегърна я и започна да я гали по косата и бузите.

— Тихо… тихо… Няма нищо страшно… тихо.

Флора замлъкна. Елви усети как скулите и мускулите около устата й се напрегнаха. Тялото й затрепери и тя се облегна на баба си. Не можеше да откъсне поглед от спалнята, където Туре се приближи до бюрото си, сякаш току-що се бе прибрал от работа и имаше да довърши нещо преди лягане.

Виждаха как движи ръце и чуваха шумоленето на листовете хартия. Останаха дълго прегърнати на пода, напълно вцепенени, накрая Флора се откъсна от прегръдките на Елви и се поизправи.

Елви й прошепна:

— Как си, миличка? — съвсем тихо, за да не я чуе Туре.

Флора отвори и затвори уста и започна да сочи несигурно към холната маса и спалнята. Елви погледна натам и разбра какво искаше да й покаже внучката й. На холната маса лежеше кутията на телевизионната игра на Флора „Заразно зло“. Флора промълви нещо и Елви се наведе напред.

— Какво каза?

Флора шептеше съвсем тихо, едва доловимо, въпреки това Елви успя да чуе думите й:

— Това е… нелепо.

Елви кимна. Да. Наистина беше нелепо. Всичко невъзможно е нелепо. Думите са почти синоними. Колкото и да го увърташе обаче, случващото се беше факт. Елви се изправи. Флора я хвана за халата.

— Шт — прошепна Елви. — Само ще проверя какво прави.

Тя се промъкна към спалнята. Защо си шепнеха, защо вървеше с котешки стъпки, ако всичко беше толкова нелепо и невъзможно? Защото невъзможното е част от действителността, скрито в най-тъмните й кътчета. Само едно погрешно движение е достатъчно, за да го разбута, за да го накара да изригне. Човек никога не може да знае. Затова трябва да се отнася към него с внимание и уважение.

Елви се опря на рамката на вратата, но оттам можеше да види единствено гърба на Туре и лакътя му. Пристъпи в стаята и с бавни стъпки тръгна плътно покрай стената, за да може да го проследи от друг ъгъл.

„Да не би да търси нещо?“

Като призраците, които се връщат на земята в опит да поправят греховете си. Плодовият мирис се бе засилил. Елви допря връхчетата на пръстите си до стената, сякаш за да задържи усещането си за реалност.

Белите вкочанени ръце на Туре шареха по бюрото, по листовете с ксерокопията на църковните псалми, които щяха да пеят на погребението, по хартията за писма, докато достигнаха до броя на вестник „Експресен“, който Флора бе донесла. Мъжът вдигна един от листовете към очите си, а главата му започна да се върти наляво и надясно, сякаш четеше…

„Само ден, само преходен миг.“

След малко остави листа и взе друг със същото съдържание и го прочете внимателно.

— Туре?

Елви потръпна, когато чу собствения си глас. Не че имаше намерение да каже нещо, просто думите сами се изтръгнаха от устните й. Но Туре не реагира. Елви се поуспокои. Всъщност не искаше той да се обърне или…

„Боже опази.“

Дори да каже нещо.

Елви изпълзя от стаята, без да се отлепя от стената, затвори внимателно вратата след себе си и се заслуша. Шумоленето на хартия заглъхна. Придърпа фотьойла до вратата, намести облегалката му под дръжката и напъха няколко книги между тях, така че да не може да се отвори отвътре.

Флора не бе помръднала от мястото си. Елви не можеше да проумее, че Туре се е завърнал, дори не можеше да го осмисли, но се притесняваше за Флора. Това бе твърде голям шок за чувствителната й внучка.

Елви седна до нея и с облекчение чу как Флора я попита:

— Какво прави той?

Значи не бе изпаднала в пълно вцепенение, щом задаваше въпроси. А Елви от своя страна разполагаше с отговора.

— Мисля, че се преструва на жив — рече тя.

Флора кимна леко, сякаш точно това и бе очаквала да чуе. Елви не знаеше как да постъпи. Флора трябваше да се махне от къщата, но как би могла. Автобусите вече не се движеха, а Маргарета и Йоран бяха в Лондон.

Така или иначе, не можеше да се обади на дъщеря си. Въпреки че според обществените стандарти Маргарета бе далеч по-нормална от Флора и Елви, бурните истерични пристъпи не й бяха чужди. Маргарета щеше да дойде и да влоши още повече нещата. През цялото време щеше да крещи с писклив глас и при най-малкото объркване щеше да започне да дере лицето си с нокти.

„Проклет Туре.“

Да. Докато Елви се мъчеше да намери изход от проблемната ситуация, яростта й към Туре растеше, все пак той бе виновникът в случая. Нима не стори достатъчно за него? Нима не направи всичко по силите си?

„Почакай малко.“

Хрумна й една мисъл, която дори я разсмя, напук на всичко. Това, разбира се, приличаше по-скоро на религиозна демагогия, но все пак пред олтара си бяха казали: „В радост и болка, докато смъртта ни раздели!“ Елви погледна към затворената врата на спалнята. Смъртта ги беше разделила. Туре бе мъртъв. Следователно не носеше отговорност за него. Не се бе заклела пред свещеника, който ги венча преди четирийсет години, да продължи да се грижи за съпруга си и след смъртта му.

Флора издаде някакъв звук. Елви попита:

— Извинявай, какво каза?

Флора я погледна право в очите и промълви:

— Ъъъъъъ.

Елви изпита сковаващ ужас. Ето че се случи. Не защити внучката си и всичко се обърка. Протегна ръце към лицето на Флора и я погали. После й рече:

— Прости ми, прости ми. Веднага ще извикам такси. Става ли така? Ще извикам такси и ще се махнем от тук. Става ли?

Флора поклати бавно глава, хвана я за ръцете и повтори:

— Ъъъъъ — този път обаче с лека усмивка.

Елви разбра. От гърлото й се отрони внезапен бурен, почти лаещ смях на облекчение. Флора се шегуваше. Правеше същите звуци като зомбитата от играта.

— О, Флора, така ме изплаши. Реших, че…

— Извинявай, бабо. — Флора се огледа наоколо, този път с истинските си очи. От празния мъртъв поглед нямаше и следа. — Какво ще правим?

— Не знам, Флора.

Момичето свъси вежди.

— Нека обмислим всичко — рече тя. — Първо на първо, има ли вероятност да не е бил мъртъв? Да е изпаднал в нещо като кома и сега да се е върнал?

Елви поклати глава.

— Не. Освен ако всички не са решили по някаква странна причина да ме изиграят. Видях го вчера, когато отидох да занеса костюма и… Флора, какво има?

— Нищо, просто се опитвам… да си обясня какво се случва.

Елви се удиви. Момичето говореше напълно спокойно и изброяваше на пръсти различните възможности. Сякаш минутите на шок и отрицание бяха останали завинаги в миналото. На тяхно място се проявяваха онези й качества, които иначе се опитваше да потисне — същите, които притежаваше майка й като юрист.

— Второ на второ — Флора вдигна показалеца си, — ако наистина е бил мъртъв, какво тогава го е накарало да се събуди? Да не би да е свързано със случката в градината?

— Мда… Може и така да е.

— И трето на трето…

Елви чак сега разбра в какво състояние се намираше внучката й. Промяната не бе единствено към по-добро, както й се стори в началото. Логичните й аргументи издаваха, че Флора се отнася към случващото се като към телевизионна игра, не като към невъзможно събитие, а по-скоро като към поредица от проблеми, които следва да бъдат разрешени.

„Е — помисли си Елви, — това е по-добрият вариант.“

— Трето на трето: дали само ние двете можем да го видим, или наистина се случва, разбираш, нали?

Елви си спомни за студа, който усети, когато докосна с ръце заоблените рамене на Туре.

— Мисля, че се случва наистина и че е… Най-добре да извикаме линейка.

Флора се изправи.

— Може ли аз?

— Не мислиш ли, че е по-добре, ако аз…

— Да, но не може ли аз?

Флора дори сключи ръце пред себе си като за молитва и Елви вдигна рамене. Не можеше да разбере този ентусиазъм у внучката си, но предпочиташе да не я напуска скоро. Флора отиде да се обади на „Бърза помощ“, а Елви остана да седи на пода, потънала в размисъл.

„Това трябва да има някакъв смисъл. Всичко това… си има причина.“

 

 

Репортаж първи

23,10–23,20. Мъртвите се събуждат във всички морги в град Стокхолм и околностите му.

23,18. На улицата пред дома за стари хора „Слънчев лъч“ е забелязан чисто гол старец, който не реагира на повикване. Полицията пристига на мястото, за да го върне в дома му.

23,20. Млад мъж е прегазен от микробус на неколкостотин метра от „Съдебна медицина“ в Сулна. Когато полицията пристига на мястото, мъжът вече си е тръгнал. Шофьорът на микробуса е в състояние на шок и твърди, че прегазеният младеж е имал огромна рана на корема. Той е бил изхвърлен на около десет метра напред при сблъсъка, което е причинило пръсването на корема му. Въпреки това мъжът се изправя и си тръгва.

23,24. „Бърза помощ“ получава първото обаждане — от някаква възрастна дама, която внезапно бива посетена от починалата две седмици по-рано нейна сестра, с която са живели заедно през последните пет години.

23,25. Персоналът на болница „Дъндерид“ пръв започва да звъни на старческите домове и църквите, които разполагат със собствени хладилни камери за трупове, и ги информира за положението.

23,25–23,45. Постъпват над двайсет сведения на очевидци за лутащи се из улиците старци.

23,26. Нилс Лундстрьом, пенсиониран фотограф, прави снимка, която ще украси първата страница на вестник „Експресен“ на следващия ден. В гробището на църквата в Тебю, откъм моргата, се задават седем старци в погребални ризи и се насочват към изхода. Фотографът успява да ги запечата, докато вървят между надгробните плочи.

23,30–23,50. От радиочестотите на полицейските коли, изпратени да приберат заблудените старци, става ясно, че те са починали през последните няколко седмици. Полицията информира Министерството на социалните грижи.

23,30. В „Бърза помощ“ постъпват куп обаждания на шокирани, на моменти дори изпаднали в пълна истерия хора, които споделят как мъртвите им роднини са възкръснали. Линейки, терапевти и свещеници биват набързо изпратени по адресите на засегнатите.

23,40. Инфекциозното отделение на „Дъндерид“ е превърнато във временен сборен пункт. Повикан е допълнителен персонал.

23,50. От „Дъндерид“ съобщават, че два от труповете им не са възкръснали. След справка в картоните им става ясно, че единият е на човек, починал преди десет седмици, а вторият — на човек, починал преди дванайсет. И двата трупа са били обработени с формалин няколко пъти в очакване на организацията на погребенията.

Постъпват още доклади за подобни случаи. Изглежда, са се събудили само хората, които са починали през последните два месеца.

23,55. След извършена проверка във всички налични бази данни за починали, но все още непогребани лица през последните два месеца в района на град Стокхолм и околностите му, става ясно, че броят на възкръсналите е точно 1042 души.

23,57. Взето е решение всички възможности да бъдат проверени. На гробището „Скугсшюркгорден“ е изпратена група специалисти, въоръжена с различни градински инструменти и подслушващи устройства, които да проверят гробовете и евентуално да ги отворят.

23,59. Отворени са множество отделения за спешна психиатрична помощ, които да приемат роднините на починалите, изпаднали в шок при вида им.