Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (6)

Болница „Дъндерид“, 23,46

Малер остави колата на най-близкия до болницата паркинг и слезе с мъка от нея. Фиестата не бе предназначена за хора като него, които бяха сто и деветдесет сантиметра на ръст и тежаха около сто и четирийсет килограма. Първо трябваше да извади краката си, а след това и тялото. Изправи се до колата и се опита да се разхлади, като развее ризата си. Под мишниците му вече се бяха образували тъмни петна.

Болницата стоеше пред него, огромна и спокойна. Напълно притихнала. Чуваше се единствено мекото бръмчене на климатика, нейният собствен респиратор, чрез който сякаш искаше да каже:

— Жива съм, макар и да не ви изглежда така.

Метна чантата си през рамо и тръгна към входа. Погледна часовника. Дванайсет без петнайсет.

Плиткото езерце при въртящите се врати отразяваше нощното небе и приличаше досущ на звездна карта. Луде стоеше до него и пушеше. Когато видя Малер, вдигна ръка да го поздрави и хвърли фаса си във водата.

— Здравей, Густав. Как си?

— Как да съм. Потен.

Луде бе на около четирийсет, но изглеждаше по-млад. Имаше определено болнав вид. Ако не беше синята риза с табелката с името му, вероятно щяха да го вземат за пациент. Устните му бяха тънки, а кожата бледа и неестествено опъната, сякаш бе претърпял пластична операция. Очите му издаваха нервност.

Влязоха през страничната врата, защото въртящата бе заключена през нощта. Луде се оглеждаше през цялото време, но притеснението му беше излишно. Болницата изглеждаше съвършено пуста.

Когато излязоха от фоайето и тръгнаха по коридорите, Луде се отпусна и попита:

— Взе ли…?

Малер пъхна ръка в джоба на панталона си, но се спря.

— Луде, извинявай, но всичко това изглежда малко…

Луде също спря и го погледна обидено.

— Досега да съм те подвеждал? А? Да съм те викал някога напразно?

— Не.

— Сигурно си мислиш за случката с Бьорн Борг^[1]. Да, да. Но не можеш да отречеш, че онзи човек много приличаше на него. Добре де. Но това… Задръж си парите тогава, проклет сърдитко.

Луде тръгна бързо напред по коридора, така че на Малер му бе трудно да го следва. Качиха се мълчаливо в един асансьор и слязоха надолу. После тръгнаха по дълъг коридор с лек наклон нагоре, който завърши с метална врата. Луде прокара картата си през четеца и демонстративно закри бутоните с ръка, преди да въведе кода си. Ключалката изщрака.

Малер извади кърпичка и си избърса челото. Тук, долу, беше по-студено, но ходенето го изпоти. Облегна се на боядисаната в зелено бетонна стена, която бе приятно хладна.

Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо… като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата.

— Моля. Новината ти те очаква там. — После хвърли бърз поглед надолу по коридора. — Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен.

Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си.

— Ти няма ли да дойдеш?

Луде изсумтя.

— Знаеш ли колко работа ме чака? — Посочи му към ъгъла. — След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си.

Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. „Истината трябва да излезе наяве.“ Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката.

Но сега…

„Кой сте вие, какво правите тук?“

Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето.

„Трябва да видя за какво става въпрос.“

Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой… нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж.

Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи.

„Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя…“

Нищо.

Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора.

Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му.

Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави.

„Какво правят?“

Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето й се четеше паника.

Притискаше до себе си една много възрастна жена — бялата й коса обгръщаше главата й като облак, тялото й бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите й крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата й и скриваше половината й тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба.

Под жълтата кожа лицето й беше съвсем изпито, а очите… очите… Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни.

Изпод хлътналите й навътре устни, от беззъбата й уста се носеше един-единствен жалостен тон:

— Ъщи… ъщи…

Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали.

Искаше да се прибере вкъщи.

Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед.

— Можете ли да ме смените? — После посочи с глава старицата и тъй като Малер не й отговори, продължи: — Замръзвам…

Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно:

— ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ!

Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата:

— Помогнете ми! Моля ви!

Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става.

Тръгна засрамен към залата за аутопсии — като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол.

— Снимките… фотоапарата…

Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи.

 

 

Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би й подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя.

Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята.

Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия.

В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата.

Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени — искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място.

А алармата, о, алармата.

Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали.

Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят.

— Спокойно, всичко е наред.

Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото й тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши.

„Къде са всички?“

Защо нямаше… повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?

Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.

Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.

Лекарят, който го изпусна, се развика: „Хванете го!“ — и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.

Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.

Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства… страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: „Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!“

Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.

Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.

„Махнете го от мен!“

Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:

— Един по един!

След това блъсна мъжа към стената.

Включи се още някаква аларма. Мелодията й се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: „Мили Боже, какво е това…“ Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.

Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.

— Какво ще правите с тях? — попита Малер. — Къде ще ги заведете?

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита лекарят сопнато. — Какво правите тук?

— Казвам се Густав Малер и съм…

Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:

— Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!

След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: „Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!“

Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.

Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето й се изкриви в грозна гримаса.

— Проклет да сте — извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.

„Алармата, алармата.“

Разнесе се мелодията от „Малка нощна музика“ и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.

Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.

— Малер на телефона.

— Бенке е. Каква е ситуацията при теб?

Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.

— Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.

Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно:

— Очевидно се случва… и на други места. Из цял Стокхолм.

— Събудили са се и другаде?

— Да.

Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.

— Ами гробищата?

— Моля?

— Гробищата. Погребаните.

Бенке прошепна:

— Мили боже… — И добави: — Не знам… не знам… не сме получили…

След това замлъкна.

— Густав?

— Да?

— Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си…

Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:

— … Това е лудост, как е възможно… тук, в Швеция…

Малер го прекъсна.

— Бенке, трябва да тръгвам.

В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:

— Правиш снимки, нали?

— Да, да.

Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.

„Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата «Рокста», Елиас…“

Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: „Да, да, жив съм, жив съм!“, го видя и извика:

— Ей, вие! Какво правите!

Малер му махна с ръка.

„Нямам време за това.“

После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.

До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.

 

 

Пред входа имаше няколко паркирани полицейски коли и Малер прошепна:

— Полиция? Какво ще направят те? Ще ги арестуват?

Потта буквално се стичаше от него, когато стигна до колата си. Дръжката от страната на шофьора бе развалена и трябваше да притисне вратата с тяло, за да я отключи. Изведнъж дръжката се отскубна от пръстите му, а земята сякаш се завъртя на деветдесет градуса и го удари по раменете и темето.

Озова се на асфалта, до колата си, с лице, обърнато към звездите. От ускореното му, запъхтяно дишане коремът му ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу. В далечината проехтяха сирени. Същинска музика за ушите на всеки вестникар. Нищо необичайно. Но той нямаше сили да продължи.

Звездите му намигаха, дишането му се успокои.

Загледа се в някаква точка отвъд небесните тела и прошепна:

— Къде си, мило мое момче? Там? Или… тук!

След няколко минути силите му се върнаха. Успя да се изправи, седна в колата, запали я и напусна болничния паркинг. Тръгна в посока към „Рокста“. Ръцете му трепереха от изтощение. Или очакване.