Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (53)

Район Хеден, 22,35

Флора определено промени мнението си.

Напълно естествено бе тялото да има нужда от душа, за да съществува. По-странното бе, че душата се нуждаеше от тяло. От Ева остана само обвивка, която можеше да изгорят или погребат.

„Защо се раждаме? Какъв е смисълът?“

Ето това бе истинската мистерия, а Флора не знаеше нищо за нея. Дори Смъртта не притежаваше отговор. Флора остана в продължение на няколко минути до празното тяло и чу, че в района цари пълен хаос.

„Нямам сили…“

Бе пълен абсурд. Тази сутрин пушеше и говореше с Мая, а сега трябваше да спасява човешки души.

Да ги спасява?

Нямаше никаква идея как да постъпи. Знаеше единствено, че щяха да отидат на специално Място, до което никой жив нямаше достъп. Едва след като пристигнеха там, щяха да могат да го видят с очите си. Знаеше още, че има и друго място, за което никой не биваше да споменава нито дума, никога.

Защо тя? Защо Елви?

„Бабо…“

Минаха най-малко двайсет минути, откакто се обади на Елви. Сигурно вече стоеше при портата. Флора се страхуваше да излезе, но въпреки това се затича надолу по стълбите. Изведнъж се почувства като малко момиченце. Баба й щеше да й обясни всичко.

„Та нали аз знам всичко…“

Животът й се бе променил завинаги.

Площадката беше празна. Не. Старецът без крака продължаваше да пълзи напред. Наоколо цареше пълен покой, но в съзнанието й звучеше същинска какофония от викове, молитви, зов за помощ и ненавист.

Затича се към мъжа, наведе се надолу и сложи ръка на гърба му. Позволи му да се докосне до знанието й, но той не искаше да напусне осакатеното си тяло. Вместо това се завъртя и се опита да хване ръката й. Дори оголи зъби.

„Хайде, идиот такъв, не разбираш ли…“

В гърдите й заклокочи ярост, чувстваше се напълно безсилна. Отскочи назад и усети горчивината и гнева на стареца. Те се сляха с нейните и сякаш започнаха да черпят сили от тях и едновременно с това да ги подхранват. Засили се да го ритне по лицето, но се спря и го остави да пълзи напред.

Флора мина през тунела и изведнъж спря.

Всички мъртъвци бяха напуснали домовете си и вървяха към оградата. Полето бе пълно с хора. Портите бяха широко отворени и през тях се изля цял порой от полицейски коли. Униформените мъже изскочиха навън с извадени оръжия. Мъртвите се опитваха да достигнат до портите, но полицаите ги спираха. Все още не бяха започнали да стрелят, но бе само въпрос на време. На всеки трийсет пробудени се падаше по един полицай.

„Трябва…“

Флора се затича към бушуващата маса от тела. Когато старецът се извъртя към нея и обели зъби, Флора успя да надникне в душата му и усети силен глад. Вече бе изразходвал енергията на собственото си месо и имаше нужда от ново, за да продължи да живее пародийния си живот. Може би щеше да умре от глад, ако не беше яростта на живите, която събуди апетита му. Единственото, което му оставаше, бе да пълзи към източника на тази ярост.

Флора приближи до един млад полицай, заобиколен от пробудени. В следващата секунда усети как волята му отслабва и се хвърли на земята, преди куршумите от пистолета му да започнат да обстрелват мъртвите тела.

Все едно ги замерваше със захар. Изстрелите нямаха абсолютно никакъв ефект, освен че вдигаха ужасен шум. Мъртвите тела потреперваха леко, когато куршумите ги пронизваха, но не се спираха нито за миг и скоро полицаят изчезна под множеството изтънели ръце и крака, облечени в сини дрехи.

Изстрелите вече се чуваха от всички посоки. Флора стигна до портите, мина покрай една полицейска кола и видя как жената зад волана крещи по радиото за подкрепление. Продължи да бяга напред към пътя и след стотина метра видя Елви да бърза по калната пътека.

Все още можеха да чуят изстрелите далеч зад гърба си, същински новогодишен фойерверк. Флора хвана ръката на баба си и промълви:

— Твърде късно е.

Елви я стисна силно и отвърна:

— Поне някой… как можах… аз…

— Нямаше как да знаем — успокои я Флора.

Още два полицейски микробуса заподскачаха през полето към портите. Единият спря до тях и някой свали прозореца.

— Ехо! Нямате право да сте тук!

Флора погледна към портите. Мъртвите се изливаха навън в посока към пътя и града.

— По дяволите! — изрева някой в микробуса. — Скачайте вътре! Бързо!

Флора погледна Елви и мислите им се сляха за няколко секунди. Елви се срамуваше ужасно, че не бе разбрала посланието на Мария. Не се интересуваше какво ще се случи с нея самата, вече беше стара и това бе последният й шанс да се опита да оправи нещата. Флора, от друга страна, знаеше, че животът й се е променил завинаги в онази фатална секунда, когато бе погледнала в очите на Смъртта.

Бяха длъжни да опитат.

Тръгнаха към мъртвите, но в този миг страничната врата на микробуса се отвори, двама полицаи изскочиха навън и ги хванаха.

— Не разбирате ли от дума! Нямате право да сте тук!

Вкараха ги насила в микробуса, някой ги пое и ги задържа намясто. Вратата се затвори, а ключалката изщрака. Микробусът се върна няколко метра назад, а полицаите наредиха на шофьора да направи нова обиколка.

Той ги попита какво имат предвид, а мъжът до него изрисува кръг с ръка в посока към тълпата мъртъвци, които приближаваха към колата. Шофьорът го разбра, изсумтя и даде газ.

Ламарината задрънча под ударите на мъртвите тела, които полетяха на всички страни под напора на автомобила. Флора видя през страничния прозорец как се изправиха отново.

Запуши уши и се отпусна в скута на Елви, но тялото й продължи да усеща ударите по мъртвите тела.

„Всичко свърши — помисли си тя. — Всичко свърши.“