Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (51)

Район Хеден, 22,00

Флора гледаше овъглените тела.

Още онази вечер в градината на Елви си пожела нещо да се случи. Нещо, което да промени Швеция завинаги. Ето че желанието й се сбъдна, но резултатът бе нулев.

Не настъпи никаква промяна.

Страхът породи още страх, омразата пробуди още омраза, а след похода им остана само купчина изгорени тела. Както обикновено се случваше по света.

Видя как нещо се размърда сред телата.

В първия миг реши, че са оцелели като по някакво чудо пръсти, които се опитват да изпълзят на повърхността. След това разбра, че са ларви. От мъртвите тела се подаваха бели ларви. Продължаваше да усеща силната воня от купа въпреки импровизираната маска на лицето си и се дръпна няколко метра назад.

Само седем ларви изпълзяха на повърхността, седем от петнайсет. Явно смъртта бе успяла да прибере останалите.

Знаеше, че ларвите са хора. Не, ларвите олицетворяваха човешкото в хората в достъпна за очите й форма. Както и мнимата й сестра близначка, напълно чужда за човешките термини и слова. Флора го разбра в мига, в който погледите им се сляха.

Другата Флора, с любимите й маратонки, бе просто сила, избрала понятен за хората образ. Единствено куките оставаха непроменени, все пак задачата й бе да жъне и събира. Оставаха непроменени, но не и реални. Просто елемент от картина, която се опитваше да накара хората да разберат.

Ларвите се гърчеха по черните тела, без път и посока, сега, когато от телесната им обвивка бе останала само пепел.

„Изгубени са — помисли си Флора. — Изгубени.“

Нямаше какво да направи. Поддадоха се на страха си и останаха в плен на земята. Изведнъж забеляза как започнаха да се издуват, първо порозовяха, а после почервеняха.

Флора чу ужасените викове на хората ларви, повлечени към другото място. Чуждо и непознато. Царството на нищото.

Ларвите продължиха да се издуват, тънката им кожа се опъна, а виковете зазвучаха все по-силно в съзнанието на Флора. Зави й се свят. Съзнаваше, че всичко това е нереално. Нищо че сетивата й улавяха тази невидима драма, стара колкото земята.

Ларвите се пръснаха звучно, някаква гъста течност се разля от телата им върху нажежените кости и се превърна в пара. Виковете заглъхнаха.

„Изгубени.“

Флора се отдалечи от кладата, седна на една пейка и се замисли. Знаеше прекалено много. Знанието, което се изля в съзнанието й, докато гледаше смъртта в очите, бе непосилен товар за един простосмъртен.

„Защо? Защо се случи всичко това?“

Отговорът й беше напълно ясен. Знаеше всичко. Но не можеше да го облече в думи. Вселената се бе променила и това нямаше как да не се отрази на нашата малка планета. Мъртвите се събудиха, само тук, в този съвсем ограничен район. Ураганът накара пеперудата да махне с криле. Нищо и никакво събитие за мащабите на Вселената. Боговете вероятно щяха да го споменат като бележка под линия в дебелите си книги.

Изведнъж тялото й настръхна. Спомни си какво й бе казала Елви пред портите тази сутрин. Днес се разхождаше с Мая, нали? Да, да, точно така, днес се случи.

Извади телефона си и набра номера на Елви. Като по чудо този път баба й лично вдигна слушалката. Звучеше уморена.

— Бабо, аз съм. Как си?

— Не съм добре. Дори… никак.

В далечината се чуваха високите гласове на хора, които се карат. Днешните събития очевидно бяха разделили групата на два лагера.

— Бабо, слушай. Спомняш ли си за какво ми спомена днес?

Елви въздъхна.

— Не, не помня…

— За жената от телевизора. И ми помогна да я видя…

— А, да. Знаеш ли…

— Почакай. Нали ти каза: „Трябва да ги доведеш при мен.“

— Това се опитваме да направим, но…

— Бабо, тя е говорела за мъртвите, а не за живите.

Флора й разказа какво се бе случило в Хеден. Разказа й за младежката банда, за огъня, за сестрата близначка и ларвите. Докато говореше с баба си, си даде сметка, че съзнанието й отново се изпълва с мислите на приближаващи хора. Отново ядосани и изпълнени с омраза. Може би момчетата бяха довели приятелите си или пък някой друг бе достигнал до същата идея.

— Бабо, ти също я видя. Трябва да дойдеш тук. Веднага. Иначе ще изчезнат.

В другия край на слушалката настъпи тишина. След това гласът на баба й прозвуча с нова сила.

— Веднага ще се кача на едно такси.

Флора затвори телефона и се сети, че не се бяха разбрали къде да се чакат, но това не беше кой знае какъв проблем. Между съзнанията им съществуваше силна телепатична връзка, нещо като невидимо уоки-токи. По-важно бе да намери начин да пусне баба си да влезе вътре, но и това можеше да почака.

Флора се изправи. Приближаващите се бяха студени хора, изпълнени с негативна енергия.

„Как да постъпя? Какво да им кажа?“

Затича се напред. Знаеше, че тук има поне един пробуден, който мисли като нея. Продължи да търси номер 17 В.

Мъртвите продължиха да излизат навън от блоковете и да се събират на площадките. Вече не танцуваха. По прозорците се виждаха още много лица, но броят им намаляваше с всяка минута. Бръмченето на зъболекарско борче се усилваше. Флора усети, че живите се приближават — явно някой бе отворил портите.

Затича се, обзета от силна паника заради предстоящата катастрофа, заради потока от страх, който не можеше да разсее или спре. Откри номер 17, влезе на бегом вътре и спря.

По стълбите слизаше мъртвец. Старец с ампутирани крака, който пълзеше по корем като змия. Брадичката му се удряше във всяко циментово стъпало с такъв ужасен звук, че Флора буквално можеше да усети болката му. Душата му бе изпълзяла на повърхността, дори можеше да я чуе.

„Вкъщи… вкъщи… вкъщи…“

Когато Флора се заизкачва нагоре и мина покрай него, старецът посегна с ръка, за да я хване, но тя успя да се извърти в последния момент. Продължи напред към апартамент В и блъсна вратата.

Ева стоеше в коридора. Лицето й бе като бяло петно на фона на бледата светлина от стълбището. Половината й лице беше бинтовано.

Флора пристъпи напред, без да се замисли, хвана я за раменете и думите сами изплуваха в съзнанието й. Опита се да се абстрахира от всичко останало и се съсредоточи върху мислите си.

„Трябва да си тръгнеш. Веднага.“

Тялото на Ева се извъртя в ръцете й и Флора чу мислите й:

„Не. Искам да живея.“

„Не може. Вратите се затвориха. Имаш само две възможности.“

Флора й изпрати спомена за душите, напуснали телесния си затвор. Тези, които смъртта успя да прибере, и тези, които просто изчезнаха. Дори нямаше нужда сама да подбира думите си, те просто извираха, сякаш някой друг говореше чрез нея.

„Позволи й да те вземе. Трябва да се предадеш.“

Душата на Ева се приближи до повърхността, а жуженето зад гърба на Флора стана непоносимо. Като чайка, която дебне плячката си над морската вода, Рибарят се спусна надолу, за да я прибере.

„Искам да им… кажа довиждане.“

„Направи го. Достатъчно силна си.“

Преди Рибарят да приеме окончателен образ, а Ева да се превърне в негова плячка, душата й излетя от тялото и се втурна напред с невиждана за живите скорост. Флора усети шепота на прелитащия покрай нея живот. Тялото на Ева се строполи в краката й.

„Желая ти късмет.“

Жуженето се отдалечи. Рибарят се втурна след нея.