Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (49)

Остров Тумаскоб, 21,10

Малер стъпи на най-близкия остров и видя навигационната табела. Дъските й бяха съвсем избледнели и затова я бе пропуснал в мрака. Заливът бе точно пред него. Върна се в лодката и запали мотора. Той изрева, задави се и замлъкна.

Малер вдигна тубата, наля нов бензин и отново запали. Дори успя да се върне в открито море, преди двигателят да угасне.

Отпусна ръце на коленете си и се загледа в островите, които синееха меко в летния здрач. Няколко дървета стърчаха над ниските острови и извисяваха черните си силуети към небето, точно като в някой документален филм за Африка. Чуваше се единствено далечното боботене на фериботните двигатели.

„Положението не е чак толкова безнадеждно.“

Нищо че бе останал без бензин, поне вече можеше да се ориентира. Щеше да му отнеме около половин час да се върне при Ана с гребане. Нямаше нищо страшно, морето беше съвсем спокойно. Най-важното бе да запази спокойствие.

Свали греблата във водата и замахна. Понесе се бавно напред, като гребеше с накъсани резки движения. Гърдите му поемаха жадно хладния въздух. След няколко минути се почувства в свои води и продължи да гребе с лекота. Сякаш бе в състояние на медитация.

„Ом мани падме хум, ом мани падме хум…“

Греблата избутваха лодката напред към хоризонта.

 

 

След около двайсетина минути му се стори, че чува плач на сърна. Вдигна греблата от водата и се заслуша. Ето го отново, същия звук. Не, не беше сърна, а… писък. Не можеше да разбере откъде точно идва, ехото го препращаше от остров на остров. Но предположи, че идва от…

Бързо свали греблата във водата и започна да загребва по-силно. Наоколо отново се възцари тишина. Нямаше съмнение, че писъкът идваше от остров Лабшер. По гърдите му изби пот, а спокойствието му мигом се изпари. Каква ти медитация, тялото му се превърна в разярен пъплещ мотор.

„Трябваше да взема гориво…“

Устата му се напълни със слузеста слюнка и той я изплю върху двигателя.

— Проклета машина!

Вината обаче бе изцяло негова. Само и единствено негова.

За да спести време, изкара лодката направо на брега и с усилие се измъкна от нея. Обувките му се напълниха с вода и започнаха да жвакат, докато вървеше нагоре към къщата. Цареше пълен мрак, човек едва можеше да различи тъмния й силует на фона на дълбокото синьо небе.

— Ана! Ана!

Не последва отговор. Външната врата бе залостена. Малер я дръпна силно и в първия момент тя му се опря, но след това поддаде. Той подскочи и закри лицето си с ръка, уплашен, че някой ще се опита да го удари. Противникът му се оказа счупена дръжка на метла, която изскочи навън и заподскача надолу по склона.

— Ана?

И тук пълен мрак. Минаха няколко секунди, преди очите му да свикнат с него. Вратата на спалнята бе затворена и на кухненския под лежеше… купчина сняг. Малер запримигва невярващо към купчината и постепенно осъзна, че това е Ана, която седи на пода с одеяло в ръце.

— Ана, какво има?

От прегракналото й гърло се откъсна само тих шепот.

— Беше тук…

Малер се огледа. Лунната светлина бе твърде слаба, за да освети добре вътрешността на къщата. Наостри уши и се ослуша, но и в другата стая цареше тишина. Знаеше, че Ана ужасно се страхува от животни, и въздъхна раздразнено:

— Да не би да си видяла плъх?

Дъщеря му поклати глава и промълви нещо нечленоразделно. Малер й обърна гръб и тръгна към другата стая, но тя го спря и посочи към малката брадва в краката си.

— Вземи я.

След това запълзя по пода с одеялото в ръце, затвори външната врата и я подпря с гръб. Едната й ръка се вкопчи в дръжката. В стаята настъпи непрогледен мрак.

Малер вдигна брадвата.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— … удавените…

— Какво?

Ана събра сили и изграчи:

— Един мъртвец. Труп. На удавен.

Малер затвори очи, опита се да си спомни какво имаше в кухнята и се сети, че бе видял фенер на плота. Запристъпя несигурно напред в мрака и накрая успя да хване тежката му дръжка.

„Батерии…“

Включи фенера, от единственото му око се разля светлина и освети цялата кухня. Малер насочи лъча към стената до Ана, за да не я заслепи. Дъщеря му приличаше на привидение. Челото й бе покрито с мокра от пот коса, а празните й очи се взираха в нищото.

— Татко — прошепна тя, без да го погледне. — Трябва да оставим Елиас… да си отиде.

— Какво говориш? Къде да отиде?

— Да… заспи завинаги.

— Тихо, сега ще…

Открехна вратата на другата стая и я освети. Нямаше никой.

Забеляза, че прозорецът на другата стена бе счупен. Разбитите стъкълца по масата и пода заблестяха, огрени от лъча на фенера. Присви очи. На масата имаше нещо. Плъх. Приближи се към него.

„Не, не е плъх…“

Беше ръка. Отсечена ръка. Покрита с нефелна, сбръчкана кожа. Показалецът бе съвсем изгнил отгоре и Малер видя тънката му бяла кост.

Преглътна и побутна ръката с брадвата. Тя се търкулна леко през счупените стъкла и застина. Малер изсумтя. Какво всъщност очакваше? Че ще подскочи и ще го хване за гърлото? Насочи фенера навън през прозореца, но наоколо се виждаха единствено скали, стърчащи над ниските хвойнови храсти.

— Добре — върна се той при Ана. — Ще изляза да огледам.

— Не…

— А какво предлагаш да правим? Да легнем да спим и…

— … зло…

— Какво?

— То е зло.

Малер сви рамене и вдигна брадвата.

— Ти ли…?

— Нямах избор. Искаше да влезе вътре.

Адреналинът, който нахлу в сърцето му след вика на Ана, започна да губи сила. Малер усети вълчи глад. Изпъшка и се отпусна на пода до Ана. Придърпа към себе си хладилната чанта, измъкна един пакет кренвирши и изгълта два. След това го подаде на Ана, която сбърчи чело.

Малер изяде още два кренвирша, но имаше чувството, че с всяко движение на устата си огладнява все повече. Накрая успя да погълне мазното месо и отново се обърна към дъщеря си.

— Елиас?

Ана погледна към одеялото в ръцете си и отвърна:

— Уплашен е.

Гласът й трепереше, но звучеше по-ясно от преди.

Малер извади пакет с канелени кифлички и изяде пет. Преглътна с мъка лепкавите хапки. Изпи няколко глътки мляко направо от кутията, но гладът продължаваше да го мъчи. Единствената разлика бе, че му стана тежко от всички тези кренвирши и кифли. Облегна се назад и легна на пода, за да помогне на храната да се разпредели по-равномерно.

— Искам да се приберем у дома — рече Ана.

Малер освети тубата под кухненския плот.

— Ако е пълна с бензин, няма проблем. Иначе не може.

— Да не би да сме останали без бензин?

— Ами…

— Мислех, че…

— Не ми останаха сили и за това.

Ана не каза нищо. Мълчанието й му се стори по-страшно от упрек. В гърдите му се надигна гняв.

— Не съм се спрял, откакто…

— Сега не е моментът — рече Ана. — Недей.

Малер прехапа устни, обърна се и запълзя към тубата с бензин. Вдигна я — беше съвсем празна.

„Проклети идиоти — помисли си той. — Как може да нямат резерв.“

Чу как Ана се изсмя и си спомни, че можеше да чува мислите му. Изправи се бавно на крака и хвана фенера и брадвата.

— Смей се ти — каза й той. — Ще изляза и…

Махна с брадвата към вратата. Ана не помръдна.

— Би ли ме пуснала?

— То не е като Елиас — отвърна му тя. — Било е само и…

— Би ли се отместила от вратата?

Ана го погледна в очите.

— Какво ще правя? — попита го тя. — Какво ще правя, ако нещо се случи?

Малер се разсмя горчиво.

— Това ли те притеснява? — Извади мобилния си телефон от джоба, включи го и въведе ПИН-кода. След това й го подаде с думите: — Едно, едно, две. В случай че се наложи.

Ана огледа телефона, констатира, че има обхват, и заяви:

— Хайде да се обадим веднага.

— Не — възпротиви се Малер и посегна към слушалката. — Или ще си го взема обратно.

Ана въздъхна и го скри под одеялото.

— Няма да го използваш, нали?

Ана поклати глава и се отмести от вратата.

— Татко, не постъпваме правилно.

— Напротив.

Възрастният мъж отвори вратата и освети най-близките скали, тревата и малиновите храсти. Когато лъчът попадна върху горичката от елша между къщата и водата, забеляза някакъв човек, който лежеше върху скалите в началото на залива. Фенерът бе излишен. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да разкрие контурите на бялото му тяло с глава във водата.

— Виждам го — съобщи той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го прогоня.

Малер излезе от къщата. Ана не затвори вратата, както и очакваше. Направи няколко стъпки към съществото и се обърна. Ана седеше на прага, гушнала одеялото, и го следеше с поглед.

Може би трябваше да се зарадва, да се трогне, но имаше чувството, че дъщеря му го изпитва. Ана не му вярваше и просто искаше да провери дали няма да се провали за пореден път.

Когато се приближи до брега и премина покрай лодката, разбра какво всъщност прави съществото. Пиеше вода. Лежеше по корем и загребваше с шепа от морето.

Малер загаси фенера, запрокрадва се тихо по мокрите водорасли и стисна по-силно брадвата.

„Да го прогоня.“

Това щеше да стори. Да го разкара оттам.

Бе на десет метра от съществото, когато то се изправи. Беше като човек, изгубил всичко човешко. Лунната светлина разкри прояденото му тяло. Слабият южен бриз довя до носа му миризмата на прогнила риба. Малер прецапа през една туфа тръстика и се изкачи на скалата, където го чакаше удавеният. Бе наклонил глава на една страна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

„Очи?“

Съществото нямаше очи. Въртеше главата си, сякаш душеше или се опитваше да улови звука от стъпките му. Малер вече бе само на няколко метра от него, когато забеляза, че плътта на гърдите му е проядена и ребрата му стърчат навън. Забеляза, че нещо вътре помръдва и ахна. Нима сърцето му биеше?

Вдигна брадвата и запали фенера. Насочи го към съществото, за да го заслепи, все пак не бе изключено да вижда. Тялото му беше восъчно бледо на фона на тъмното море. Малер разбра какво бе зърнал преди миг. В гръдния му кош имаше дебела черна змиорка, която като че ли се опитваше да прегризе плътта му, за да излезе на свобода.

Подтикнат от някакъв вроден рефлекс, Малер се извърна настрани в опит да скрие погнусата си, и повърна цялата си вечеря. Смесицата от кренвирши, кифлички и мляко полетя към скалите и оттам към водата. Стомахът му не се бе успокоил напълно, но Малер реши отново да застане с лице към съществото.

Повърнатата храна все още се стичаше надолу по треперещата му челюст. Видя как змиорката дъвче гърдите на мъртвеца и чу мокрото й тяло да се плъзга в затвора от леш. Избърса уста, но продължи да трака със зъби.

Бе толкова погнусен, че съзнанието му се изпълни с безгранична ненавист. Единствената му мисъл бе как да премахне и унищожи това дяволско изчадие от лицето на земята.

„Ще го убия… Ще го убия…“

Пристъпи към съществото, което тръгна към него. Движеше се бързо, много по-бързо, отколкото човек можеше да предположи, като гледаше разложеното му тяло. Костите му почукваха по скалата. Въпреки сляпата си ярост Малер несъзнателно отстъпи назад. Заради змиорката. Нямаше да позволи на угоеното й с човешка плът тяло да го докосне.

Продължи да върви назад и се подхлъзна върху собственото си повръщано. Брадвата полетя от ръката му и изтупка тихо върху камъните. Темето му се удари в земята, а вратът му се изви назад. Пред очите му заблестяха светкавици. В мига преди мракът да го погълне, усети ръцете на съществото върху тялото си.