Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (47)

Район Хеден, 20,50

Едва когато малкото прозорче съвсем посивя, Флора и Петер се зачудиха дали да не излязат навън. Не се чуваха нито звуци, нито гласове и съзнанието им бе празно вече часове наред, но не можеха да са сигурни.

Флора изпадна в шок, когато Петер й отвори вратата. Вярно, че и преди бе доста слаб, но сега бе останал само кожа и кости. Веднага щом влязоха в стаята, се нахвърли върху плодовете в раницата й. Вътре се носеше неприятна воня. В същия миг, в който Флора си помисли, че мирише на тоалетна, Петер й каза с пълна уста:

— Знам. Съжалявам. Не можах да изпразня кофата.

Над нея имаше метнато цяло одеяло, но вонята се процеждаше и през него.

— Петер, не може да живееш така.

„А какво според теб бих могъл да направя?“

Флора се разсмя. Чу ясно гласа му в съзнанието си. Нямаше нужда да говорят на висок глас, докато се намираха тук.

„Не знам“ — помисли си тя.

„Е, хайде да излезем тази вечер.“

 

 

Изчакаха още малко. Забавляваха се, като играеха покер с кибритени клечки. Накрая дори се състезаваха кой по-добре ще успее да замаскира мислите си. В началото знаеха точно с кои карти разполага противникът, но после им стана все по-трудно да предвидят ходовете си в хаоса от цифри и песни, които използваха за заблуда.

Когато и двамата усвоиха умението да прикриват мислите си до такова съвършенство, че усещаха болка всеки път, когато се опитваха да проникнат в съзнанието на другия, решиха да изпробват друга тактика. Но нищо не излезе.

— Коя е картата? — попита Петер и вдигна една карта пред очите си.

Флора веднага прочете мислите му: спатия седмица. Продължиха да се опитват да заключат съзнанието си, но безуспешно. Не можеха да спрат телепатичния поток помежду си, можеха само съзнателно да изопачават мислите си.

През тези няколко часа Флора опозна Петер много по-добре, дори по-добре, отколкото на него самия вероятно му се искаше. Същото важеше и за него. И двамата бяха наясно с чувствата, които тази нова информация пораждаше. Към осем часа ситуацията вече бе непоносима — тясното мазе се превърна в истинска стая на мъченията. Поглеждаха все по-често към прозореца с надеждата, че се е стъмнило достатъчно, за да могат да излязат.

В девет без десет в стаята настана пълен мрак, само малкият четириъгълен прозорец все още сивееше.

— Какво ще кажеш, да тръгваме, а?

— Да.

Стана й хубаво, като чу собствения си глас. Словото бе лишено от богатия подтекст и скрития смисъл на мислите. Богатият информационен поток претовари сетивата им до такава степен, че започнаха да усещат ненавист един към друг. Флора научи за латентните му хомосексуални наклонности, за патологичната му свидливост и себеомраза. Видя и вътрешната му борба с тези недостатъци, усети копнежа му за нежност и приятелство, примесен със силен страх. Затова живееше така изолирано.

Нито искаше да го съди, нито го презираше, просто тази прекалена близост й беше неприятна.

Когато излязоха от стаята, Флора се обърна към Петер и го попита:

— Какво ще кажеш да забравим за всичко това?

— Не знам — отвърна й той. — Ще се опитам.

След като констатираха, че наоколо няма жива душа, двамата поеха в различни посоки. Петер отиде да изпразни кофата си и да потърси вода, а Флора се върна на мястото, където видя собствения си образ.

 

 

Преди телепатичната им връзка да ги задуши, обсъдиха случилото се с нея. В началото Петер не разбра за какво става въпрос, но Флора му помогна да чуе жуженето в съзнанието си. Тогава си спомни. „И аз имах подобно видение. Но не беше ти, а един вълк.“

— Вълк?

— Да. Голям вълк.

В същия миг пред очите й пробяга някакъв спомен от неговото детство.

„Карам колело по чакълената пътека между елите. Завой, а зад завоя — вълк. На пет метра от нас. С жълти очи, сива козина. Огромен на ръст. Много по-голям от мен. Ръцете ми стискат кормилото, иска ми се да извикам, но не мога. Парализиран съм от страх. Вълкът не помръдва. Знам, че това е краят. Всеки миг ще скочи и ще се нахвърли отгоре ми. Той обаче просто ме поглежда и изчезва в гората. Панталоните ми се затоплят — изпуснал съм се. Минават още няколко минути, но аз не мога да помръдна от мястото си. Най-накрая се обръщам и тръгвам назад. Не посмявам да продължа напред.“

Споменът беше толкова наситен, че Флора за малко да се напишка. Добре че успя да се осъзнае и да си върне контрола върху тялото си.

„За мен смъртта е вълк“ — помисли си Петер. Флора осъзна, че видението й не бе някаква шега на подсъзнанието й — смъртта беше самата тя.

Смъртта има много различни лица — Косач, Лодкар, ухилен скелет или стара негърка. За Флора тя бе нещо като сестра близначка. Тази мисъл й мина през ума за първи път преди няколко години, когато стоеше пред огледалото със запалена свещ и се опитваше да извика духа на Дама Каро. През цялото време виждаше единствено собственото си отражение. Така се роди илюзията.

 

 

Районът бе тих и пуст. Бяха прекарали ток до уличните лампи и някои от тях светеха. Флора вървеше внимателно напред през сенките, но предпазливостта й бе излишна. Наоколо не се мяркаше жива душа, всички прозорци бяха тъмни и целият район повече от всякога напомняше за призрачен град.

Призрачен град.

Така си беше. Тъмните апартаменти бяха пълни с мъртъвци. Които седяха, лежаха, стояха или просто крачеха напред-назад. Най-странното бе, че изобщо не се страхуваше от тях. Дори напротив. Ехото от стъпките й караше стените да шептят и внасяше покой в душата й — струваше й се, че е попаднала в гробищен парк, сред приятели. Боеше се единствено жуженето да не се върне.

Не таеше надежди, че ще намери дядо си. Искаше да открие 17 В, но и това се оказа трудна задача. Не можеше да разбере логиката в номерирането на блоковете. В момента се намираше в най-близкото до оградата междублоково пространство. Оттук започваше номерацията.

Някаква врата се отвори. Флора застина, прилепи се до стената и затаи дъх. В първия миг не можа да разбере защо свръхчувствителното й обоняние не я е предупредило за опасността, но след това видя, че човекът е един от пробудените. Въпреки че все още ги смяташе по-скоро за приятели, пулсът й се ускори и тя още по-силно притисна гръб към стената, сякаш се надяваше да изчезне в сянката й.

Мъртвият, или мъртвата, не можеше да види дали е мъж, или жена, спря пред входа и започна да се олюлява напред-назад. Направи няколко крачки надясно и отново спря. След това тръгна наляво и спря. Огледа се. Още една врата се отвори в далечината и от нея също се показа мъртвец. Той тръгна веднага към средата на двора и застана под една от лампите.

Флора потръпна, когато входната врата до нея изскърца. Този път беше жена с дълга сива коса. Болничната нощница бе твърде широка за кокалестото й тяло. Пробудената направи няколко крачки напред. Съвсем бавно, сякаш стъпваше боса по лед.

Флора затаи дъх. Мъртвата се обърна сковано и насочи празния си поглед към нея. Но явно не я забеляза или просто не й обърна внимание. Вместо това се загледа в мъртвеца, който стоеше под лампата, и светлината я примами, сякаш беше нощна пеперуда. Флора зяпна от изненада. Мъртвата й напомни за жена, която току-що е видяла любимия си и полита към него на крилете на сила, по-голяма от смъртта.

Към тях се присъединиха още мъртви. От някои от блоковете излезе само по един пробуден, от други — по двама или трима. Когато под лампата се събраха около петнайсетина души, се случи нещо, което изпълни Флора с истинско страхопочитание. Бе толкова изконно и древно, че съзнанието й отказваше да го проумее.

Не можа да види кой започна пръв, но постепенно всички тръгнаха в кръг по посока на часовниковата стрелка. От време на време се сблъскваха или някой изпадаше встрани от пръстена, но веднага бързаше да се върне в редицата. Вървяха в кръг, а сенките им се плъзгаха по стените на блоковете. Мъртвите танцуваха.

Флора си спомни, че е чела нещо подобно за горилите в плен. Ако някой поставеше прът в клетката им, скоро всички се нареждаха около него и започваха да го обикалят. Това бе най-примитивният от всички ритуали. Да почетеш оста на центъра.

Очите й се напълниха със сълзи. Погледът й се замъгли. Дълго стоя като хипнотизирана на мястото си и се взира в мъртвите, които продължаваха да се движат монотонно в кръг. Ако някой й кажеше, че именно този танц кара земята да се движи, тя със сигурност щеше да се съгласи.

Накрая успя да се изтръгне от опиянението си и се огледа наоколо. В много от прозорците се бяха появили бледи овални лица. Един вид публика. Явно бяха твърде слаби, за да излязат навън или пък просто не искаха да участват в церемонията. Нямаше как да разбере. Каза си, без дори сама да разбира смисъла на думите си:

— Значи така стоят нещата.

Изправи се, за да продължи напред. Може би щеше да види същия театър и в останалите дворове. Успя да направи само няколко крачки, преди отново да спре.

Усети, че към района се приближават хора. Живи хора. Колко ли бяха на брой? Четирима-петима. Идваха откъм оградата, от същата посока като нея самата.

Едва сега, когато усети гласовете на съзнанието им, разбра, че е била права — тук нямаше никой друг, освен нея и Петер, нито пазачи, нито лекари.

Върна се на предишното си място и се концентрира в опит да прочете мислите на приближаващите се. Стомахът й се сви на буца от страх. Усети ужаса им, примесен с възбуда. Успя да разграничи обърканите им послания и установи, че принадлежат на пет души. В същия миг ги видя да влизат в района.

Наистина бяха пет — петима младежи. Още бяха твърде далеч, за да може да ги разгледа добре, но видя, че носят нещо в ръце. Бастуни или… Не. Флора се хвана с ръце за корема, призля й от страх. Видя съвсем ясно — в ръце държаха бейзболни бухалки. Мислите им бяха толкова превъзбудени и объркани, че не можеше да ги прочете, но разбра, че са пияни.

Мъртвите продължаваха да танцуват, сякаш не бяха забелязали новодошлите. Едно от момчетата извика:

— Какво, по дяволите, правят?

— Май си мислят, че това е дискотека — отвърна му някой.

— Дискотека за зомбита!

Младежите се разсмяха, а Флора си помисли отчаяно: „Едва ли смятат… не биха могли…“ Но знаеше, че не само могат, но и ще го сторят. Едно от момчетата се огледа. Олюляваше се напред-назад, почти като пробудените.

— Чуйте — рече той. — Тук май има някой.

Другите замлъкнаха и се огледаха. Флора стисна зъби и застана абсолютно неподвижно. Не бе свикнала другите да могат да четат мислите й. Опита се да заключи съзнанието си. Не успя и реши да използва същата тактика, както срещу Петер.

— Все тая — рече един от тях и врътна глава.

Приближиха се към мъртвите. Някаква раница тупна на земята.

— Веднага ли ще ги подпалим?

— Не — възрази един от другарите му. — Нека да ги изпитаме първо.

— Колко са грозни, а?

— Ще ги загрозим още повече.

Младежите се спряха само на няколко метра от мъртвите, които прекратиха танца си и се обърнаха към тях. Сърцата им се изпълниха с още по-силен страх и ненавист.

— Здравейте, сладури! — извика един от младежите.

— Оо — промълви друг, а пред очите на Флора се изниза кадър от филма „Заразно зло“. Последваха го още много сцени от различни филми и игри. Затова бяха дошли тук — да се позабавляват малко.

„Не мога…“

Преди да успее да вземе съзнателно решение — мислите на младежите я объркваха, — Флора инстинктивно се изправи и извика:

— Ехо!

Младежите се обърнаха едновременно към нея и придобиха съвсем комичен вид. Флора излезе на светло. Краката й трепереха и колкото и да се напрягаше, не можеше да ги накара да спрат. Тръгна напред към уличната лампа и отново спря.

— Искам само да знаете, че ви наблюдавам — рече им тя.

Не можа да измисли нищо друго. Същевременно знаеше, че гласът и мислите й издават страха й. Младежите бяха дошли тук с една-единствена цел — да унищожават. В съзнанието им нямаше място за състрадание или срам.

— Момиче! — извика един от тях.

Флора усети как и петимата забиха жаден поглед в тялото й, почувства и сластта им, желанието да я скъсат от чукане сега или след като довършат започнатото. Отстъпи инстинктивно назад.

— Прибирай се вкъщи да си лягаш — извика й водачът им и замахна с бухалката към нея. — Иначе рискуваш да се опариш.

— Не можете да постъпите така!

Младежът се усмихна широко. Косата му бе зализана назад, усмивката — някак заучена. Носеше светлосиня риза и изискани дънки. Всички младежи бяха облечени в един и същи стил и приличаха по-скоро на студенти от Висшия икономически институт^[1], отколкото на банда, тръгнала на линч. Сякаш излизаха от някой банкет и им се искаше още да се позабавляват.

— Цитирай ми кой закон го постановява… — продължи младежът, а в съзнанието на Флора изкристализира образът на по-възрастен мъж, вероятно баща му, който седеше, облечен в костюм, край кухненската маса и тържествено заявяваше, че „докато законът не се промени, пробудените са напълно беззащитни; все пак официално се водят мъртви“. В този миг един от приятелите му го прекъсна и извика:

— Маркус, внимавай!

Докато младежите гледаха Флора, пробудените бяха започнали да се приближават към тях, водени от омразата им. Пръв ги достигна един дребен старец, с цяла глава по-нисък от въпросния Маркус. Той протегна ръце и го хвана за ризата.

Ризата изпращя, Маркус отскочи назад, погледна дупката и извика:

— Как смееш да късаш дрехите ми, проклетнико!

След това замахна с бухалката към главата на мъртвеца.

Тя се стовари със съвършена прецизност върху ухото на пробудения. Чу се пукане, като от счупен сух клон, старецът полетя назад, завъртя се във въздуха и се строполи върху асфалта с главата надолу.

Маркус вдигна ръка във въздуха като за „дай лапа“ и един от другарите му отвърна на жеста му. В следващия миг всички заедно се нахвърлиха върху плячката си.

Флор не можеше да се помръдне. Бе като парализирана, но не само от страх — жаждата им за кръв и омразата им бяха толкова силни, че задушаваха мислите й. Нямаше сили да се съпротивлява. Стоеше и ги наблюдаваше.

Мъртвите изобщо не можеха да се мерят с петимата млади, яки младежи. Строполяваха се на земята един по един под триумфалните им възгласи. Флора имаше чувството, че пробудените са някаква стена, която трябва да се срине на парчета, за да може да я отнесат в чували надалеч. Младежите продължиха да млатят нещастниците дори и след като те изпопадаха безпомощни на земята. Пробудените не се опитваха да се защитят, но дори и без крака продължаваха да пълзят към младежите, които им нанасяха неспирно удар след удар. Отново се чу пукане и пращене, но и това не ги пречупи. Продължиха да се движат, просто по-бавно.

Младежите хвърлиха бухалките си и отстъпиха няколко крачки назад от пълзящата пред краката им маса. Един от тях извади пакет цигари и предложи по една на останалите. Известно време стояха, пушеха и наблюдаваха шедьовъра си.

— По дяволите! — ядоса се един от тях. — Май успяха да ме ухапят.

Протегна ръка и посочи тъмното петно на фона на светлия плат. Останалите запристъпяха назад с престорена уплаха.

— О, не! Заразно ли е?

Ухапаният се усмихна несигурно и отвърна:

— Стига глупости. Мислите ли, че ми трябва инжекция против тетанус?

Приятелите му усетиха неговото притеснение и продължиха да се шегуват, че скоро ще се превърне в зомби, жадно за човешка плът. Момчето се ядоса и им извика да млъкнат. Това ги развесели още повече. В този миг ухапаният направи нещо неочаквано, вероятно за да им докаже, че всъщност изобщо не му пука. Приклекна до едно от смачканите човешки тела — беше някаква старица, чиято прекършена ръка лежеше върху врата й. Доближи ранената си ръка до устата й и я подкани:

— Хайде, хапи. Ам, ам.

Старицата започна да премлясва като риба на сухо с разбитата си уста, от която стърчаха няколко зъба. Младежът се усмихна и в същия миг най-съкровеното желание на Флора се сбъдна. Старицата замахна с другата си ръка, хвана тази на момчето и заби зъби в месото му.

То изпищя, олюля се, но накрая успя да се изправи. Зъбите останаха забити в ръката му, старицата полетя нагоре като парцалена кукла и увисна до тялото му.

— Помогнете ми, по дяволите! — извика младежът и замята ръка напред-назад.

Тялото на старицата бе напълно натрошено, приличаше на кожен чувал, пълен с кокали, но тя не отслаби захапката.

Останалите младежи хвърлиха цигарите си, хванаха бухалките и я заудряха. Нямаше здрави кости, които да натрошат. Дървото се удряше в меката отпусната плът като в мокър килим. Накрая успяха да я ударят по рамото и устните й се разтвориха.

Раненият младеж разтърси ръка и закрещя от погнуса — старицата бе успяла да отхапе голямо парче месо от долната част на ръката му. Той започна да подскача нагоре-надолу и да тропа с крака по земята, сякаш се опитваше да отлети, да се махне оттук и да изчезне.

По ръката му се стичаше кръв. Маркус свали ризата си, откъсна раздрания ръкав и се приближи до момчето.

— Трябва да притиснем раната…

Раненият остана глух за думите му. Вместо това трескаво зарови в раницата си и извади няколко пластмасови бутилки, отвори ги и заизлива съдържанието им върху купчината от пълзящи тела.

— Сега ще ви дам да разберете, проклетници! — извика той, обиколи целия куп и изпразни и двете бутилки. — Да ви видя сега как ще хапете!

Флора усети как парализата напуска тялото й. Останалите четирима се бяха поуспокоили, уморени от тежкия бой. Единствено раненият бе изпаднал в пълна истерия, а мислите му прорязваха съзнанието й като трион.

„Не…“

Не беше това. Звукът се бе върнал. Нямаше какво да стори — не можеше да спре младежите, бе твърде късно. Огледа се наоколо и видя образа си, запътил се към уличната лампа. Все още й бе трудно да го гледа, някаква сила й нашепваше да сведе очи, но този път Флора не й се поддаде. Изпрати жуженето по-надълбоко в съзнанието си и освободи мислите си.

„Направи нещо, направи нещо“ — помисли си тя, загледана в странната си близначка, която вече стоеше до купчината с трупове. Младежите точно вадеха кутия кибрит от раницата си. Не я виждаха. Очевидно само чуваха нещо. Флора забеляза с крайчеца на очите си как започнаха да тръскат глави, а някой извика:

— Какво, по дяволите, е това…

Смъртта разтвори ръце като за прегръдка, а Флора повтори като хипнотизирана движенията й. Младежите запалиха една клечка, смъртта пристъпи сред телесната маса, наведе се надолу, протегна длани и започна да ги прибира един по един, като горски плодове.

Кибритената клечка полетя във въздуха, а Флора изкрещя:

— Внимавай, махни се оттам!

В мига, в който кибритената клечка докосна купчината трупове, Смъртта вдигна глава и погледна Флора в очите. Бяха като две копия. В очите й нямаше нищо зловещо и мрачно, бяха като тези на Флора. Погледите им се сляха за секунда и разкриха тайните им. В следващия миг бензинът експлодира и огнената стена ги раздели.

Младежите стояха като парализирани и гледаха втренчено кладата. Огнените езици стигаха почти до покривите на блоковете. След няколко секунди бензинът се изпари и огънят се впи в мъртвите тела. Болничните дрехи и човешкото месо зацвъртяха овъглени.

— Хайде, да се махаме!

Погледаха огъня още малко, сякаш се опитваха да запечатат спомена за него завинаги в съзнанието си, обърнаха се и побягнаха. Маркус спря за миг, погледна Флора и вдигна показалец, понечи да каже нещо, но се отказа и се затича зад останалите. След няколко минути телепатичната връзка между тях изчезна.

Огнените езици изгаснаха. Жужащият звук изчезна, явно Смъртта си бе тръгнала. Флора се приближи до жарта и усети силната, сладникава миризма, която се издигаше към небосклона. Мъртвите тела бяха съвсем изпосталели и не можаха да подхранят гладните пламъци.

Всичко беше черно. Телата на пробудените, отишли си за втори път от този свят, лежаха скупчени и свити с прибрани лакти и насочени нагоре юмруци, готови да се боксират с тъмнината. Миризмата им задуши Флора и тя запуши уста с част от сакото си.

„Допреди миг танцуваха.“

В гърдите й сякаш се отвори цяла бездна от тъга — от страхопочитанието пред танца им не остана и следа. Тъга за целия човешки род и земния му път. През съзнанието й отново пробяга същата мисъл, но сега звучеше другояче.

„Така стоят нещата.“