Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (45)

Остров Кунгсхолмен, 17,00

Избраха един храсталак по средата на пътя между парламента и апартамента им. Давид подозираше, че е забранено да погребват животни насред града, но нямаше избор.

Преди да излязат, направиха малък кръст от няколко клечки и връвчица. Магнус изписа сам името БАЛТАЗАР с флумастер. Давид стоеше на пост, докато Стюре и Магнус изкопаха дупка в храстите, достатъчно голяма, за да побере кутия за обувки.

Случилото се накара Давид да преосмисли значението на погребалните церемонии. Докато Магнус подготвяше кръста, украсяваше кутията за обувки и подбираше цветята, с които да я напълни, душата му намираше покой, който никакви думи не можеха да постигнат. По пътя от Хеден към къщи детето бе плакало безутешно, но веднага щом се прибраха, започна да планира погребението.

Дори Давид и Стюре се заловиха да му помагат. Все още не си бяха разменили нито дума за случилото се. Не можаха да говорят за постъпката на Ева в присъствието на Магнус, който се нуждаеше от цялото им внимание. Едно нещо бе сигурно: Ева още дълго нямаше да се върне вкъщи.

Дупката бе готова. Магнус отвори кутията за последен път, а Стюре побърза да пъхне ръце вътре и да нагласи главичката на зайчето. Магнус го погали с пръст по козинката.

— Сбогом, Балтазар. Надявам се да се чувстваш добре там, където отиваш.

Давид не можеше да плаче. Усещаше единствено ярост. Безнадеждна, напрегната ярост. Ако беше сам, щеше да размаха свити юмруци към небето и да закрещи: „Защо, защо, защо, защо правиш така?“ Вместо това се отпусна на земята до Магнус и постави ръка на гърба му.

„Днес е рожденият му ден, по дяволите. Не можеше ли поне сега да получи малко покой?“

Магнус сам затвори кутията и я пъхна в дупката. Стюре му подаде градинската лопатка и детето започна да хвърля пръст по картонения капак, докато той не изчезна съвсем. Давид седеше напълно неподвижно и гледаше втренчено към изчезващата купчина пръст и смаляващата се дупка.

„Ако то… се върне…“

Удари се с ръка през устата и всмука навътре бузите си, за да спре дивия смях, който го обземаше, когато си представяше как обезглавеният заек си проправя път нагоре през рохката пръст, поема като зомбиран към апартамента им и се качва по стълбите. Стюре помогна на Магнус да зарови дупката, да изравни пръстта и да забучи кръста в земята. Двамата с Давид се спогледаха и си кимнаха. Едва ли гробът щеше да остане непокътнат, но поне сториха каквото можаха.

Всички се изправиха. Магнус запя „Светът е остров на скръб…“ — песента, която бе научил от една телевизионна програма. Давид си помисли:

„Това е дъното. Трябва да сме го стигнали вече.“

Двамата със Стюре сложиха ръце върху раменете на Магнус. Давид не можеше да прогони усещането, че всъщност погребват Ева.

„Дъното. Това ще да е то…“

Магнус скръсти ръце на гърдите си, а Давид усети как раменете му се свиват.

— Аз съм виновен.

— Не — възрази баща му. — Не, в никакъв случай.

Магнус кимна.

— Аз го предизвиках.

— Не, миличко. Стана…

— Не, татко, аз бях. Аз си го помислих и мама го стори.

Давид и Стюре се спогледаха. Стюре се наведе напред и попита:

— Какво имаш предвид?

Магнус прегърна баща си през краката и зарови лице в корема му.

— Помислих си нещо лошо за мама и тя затова се ядоса.

— Миличко… — Давид клекна и обгърна Магнус с ръце. — Ние трябваше да го предвидим… не си виновен ти.

Телцето на Магнус се разтресе от плач, а думите се изляха като водопад от устата му.

— Не, аз съм виновен, защото си помислих… помислих си, че аз… Мама говореше толкова странно, че реших, че вече не ме обича… и си помислих, че и аз вече не я обичам, че е грозна и я мразя. Не че исках да я мразя, но просто очаквах да е каквато я помня, а тя бе толкова различна. Затова си го помислих и точно в този миг… Точно когато си го помислих, мама уби Балтазар.

Магнус не спря да говори през цялото време, докато Давид го носеше към къщи. Замлъкна едва когато го положиха в леглото му. Очите му бяха червени от плач, а клепачите — подути.

„Рожденият му ден…“

След малко клепачите му съвсем натежаха и той заспа. Давид го зави, отиде при Стюре в кухнята и се свлече на един от столовете.

— Толкова е уморен. Последните дни го изцедиха съвсем. Почти не спи нощем, а днес… Дойде му в повече. Не може… Как ще се справи?

Стюре не отговори веднага. Поседя мълчалив известно време, а после каза:

— Ще се справи. Ако ти успееш, и той ще успее.

Погледът на Давид пробяга по кухненските стени и се спря на бутилка с вино. Стюре също погледна натам, а после се взря в зет си. Той поклати глава.

— Не, няма да я отворя, колкото и да ми се иска.

— Да, знам, че ти е трудно.

Бавно обсъдиха случилото се в Хеден, но това не им помогна да го разберат по-добре. В района цареше пълен хаос, когато си тръгнаха. Едва ли скоро щяха да допуснат нови посещения за външни лица. Давид отиде да нагледа Магнус. Детето спеше дълбоко. Когато се върна в кухнята, Стюре го заговори.

— Разказах на лекаря за Рибаря.

— Да?

— Това е… — Стюре прокара пръст по плота на масата, сякаш се опитваше да върне времето назад. — Много странно. Или пък напълно нормално. Не съм сигурен.

— Кажи ми най-накрая за какво става дума?

— Ами нали знаеш, книгите й. За бобъра Брюно. Имаш ли ги тук?

Бяха им дали по цял кашон с безплатни бройки от всеки том. Давид извади по един екземпляр и ги сложи на масата. Стюре отвори „Бобърът Брюно откри своя дом“ и посочи към картината, която изобразяваше мястото на бъдещия му бент. Мигът, в който открива, че Водният дух също живее в езерото.

— Водният дух — продължи Стюре и посочи неясната сянка във водата. — Срещала го е. Това започнах да ви разказвам, когато… — възрастният мъж сви рамене. — Тогава едва не се удави. Няколко дни по-късно ми сподели, че… при нея дошло някакво същество.

Давид кимна.

— И на мен го е разказвала. Имала чувството, че трябвало да я прибере. Водният дух.

— Да — каза Стюре. — Тогава… не знам дали самата тя си спомня още, но докато беше малка, го наричаше Рибаря.

— Не, никога не ми е споменавала това име.

Стюре продължи да прелиства книгата.

— По-късно винаги го наричаше Водния дух или просто Нещото, затова си помислих, че може и да е забравила.

— Но сега отново използва Рибаря.

— Да. Спомням си, че… един вид я насърчавахме. Мислехме, че ще й помогне. Нарисува сума ти картини с него. Още тогава обичаше да рисува. И то много.

Давид отиде до гардероба в коридора, извади кашона със стари документи, вестници и рисунки. Спомени от детството на Ева. Тази загадка го поободри малко. Трябваше да открие отговора. Остави кутията на масата и заизважда старите учебници, снимки и рисунки. Стюре подържа доста дълго някои от тях, разгледа с въздишка снимката на десетгодишната Ева с щука в ръце.

— Тя я хвана — продължи Стюре. — Съвсем сама. Помогнах й само да я издърпа. — След тези думи възрастният мъж разтри очи. — Беше… хубав ден.

Продължиха да ровят из кашона. Някои от рисунките имаха дата. Още те разкриваха големия й талант. Едва деветгодишна, Ева вече можеше да изобразява животни и хора много по-добре от Давид сега.

Накрая откриха каквото търсеха.

Една-единствена рисунка от 13 юли 1975. Стюре разгледа набързо и останалите листа, но от Водния дух нямаше и следа.

— Повече бяха. Сигурно ги е хвърлила.

Избутаха останалите неща настрани, а Давид се приближи до Стюре, за да може по-добре да разгледа самотната рисунка по средата на масата.

Стилът на Ева бе още съвсем детински — рибите бяха изобразени като черни черти, а малкото момиченце, вероятно самата тя, имаше непропорционално голяма глава. Вълнистите линии над нея разкриваха, че се намира под водата.

— Усмихва се — рече Давид.

— Да, така е. Усмихва се.

На личицето й се кипреше огромна усмивка, нетипична за детска рисунка. Покриваше го почти наполовина. Нямаше съмнение, че това е едно щастливо дете.

Трудно им бе да разберат на какво се дължи това щастие, като се има предвид кой стоеше до нея. Водният дух или Рибарят. Бе най-малко три пъти по-едър от нея. На мястото на лицето му имаше тъмен овал. Ръцете и краката приличаха на бодлива тел, сякаш цялата фигура бе наелектризирана.

Стюре заговори пръв.

— Каза ми, че не е могла да го разгледа добре, защото непрекъснато променял формата си.

Давид не отговори. Не можеше да откъсне поглед от един детайл на картината. Цялата фигура бе размазана, но не и ръцете. Човек ясно можеше да види всеки един от пръстите им, който завършваше с голяма кука, насочена към усмихнатото момиченце.

— Тези куки — попита Давид. — За какво са?

— Ходихме доста често за риба, когато беше малка — отвърна му той.

— И какво?

— Ами каза ми, че искал да я хване с тях, но не успял. — Стюре посочи пръстите на Рибаря. — В действителност били по-малки, но успяла да ги види ясно.

Продължиха да гледат рисунката мълчаливо. Накрая Давид рече:

— И въпреки това се усмихва.

— Да. Така е.