Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (44)

Остров Лабшер, 16,45

Когато Малер излезе от скривалището си и се отправи към хижата, слънцето вече залязваше. Цялото тяло го болеше — толкова дълго бе останал, седнал на своя камък. Стоя там доста дълго, след като се успокои. Нарочно, за да покаже на Ана какво ще стане, ако той, излишният, ги напусне.

На скалите при хижата имаше стари пръти за мрежи — приличаха на три големи букви Т, прободени от малки куки. Ана стоеше под една от тях, свирукаше си с уста и простираше дрехите на Елиас, които бе изпрала със сапун и солена вода. Изглеждаше напълно спокойна, явно изобщо не се притесняваше, противно на очакванията на Малер.

Чу стъпките му по камъните и се обърна.

— Здравей — поздрави го Ана. — Къде беше?

Малер махна с ръка, а Ана наведе глава и го погледна.

„Сякаш съм бебе“ — помисли си Малер, а Ана се разсмя и кимна. Залязващото слънце се огледа в очите й.

— Намери ли вода? — попита я баща й.

— Не.

— Това не те ли притеснява поне малко?

— Да, но… — Дъщеря му вдигна рамене и закачи две малки чорапчета на една и съща кука.

— Но какво?

— Мислех, че ще отидеш да донесеш.

— Ами ако не искам?

— Е, тогава ще те помоля да ми покажеш как да работя с двигателя.

— Стига глупости.

Ана го погледна с упрек, а Малер влезе в хижата. Установи, че спасителната жилетка с най-големия размер му беше малка — когато закопча колана й през кръста си, заприлича на бебе великан. Затова реши, че ще се справи и без нея. Изведнъж всичко загуби смисъл. Погледна към Елиас, който лежеше в леглото под картината с трола, но нямаше желание да се приближи. Взе тубата за вода и отново излезе.

— Ами тогава ще тръгвам.

Ана бе приключила с простирането на прането. Седеше на земята, обвила с ръце коленете си.

— Татко, стига!

— Какво стига?

— Просто стига. Няма смисъл.

Малер я подмина и продължи надолу към лодката. Ана извика след него:

— Карай внимателно!

— Да, да.

 

 

Когато бръмченето на мотора заглъхна сред островите, Ана легна на затоплената от слънцето скала и се понамести, така че цялото й тяло се сгря. След малко влезе вътре, донесе Елиас и го сложи да легне до нея на скалата, без да го изважда от одеялото.

Обърна се на една страна, подпря главата си с ръка и се загледа в една точка на покритото му с черни петна чело.

„Елиас?“

Получи отговор, но не облечен в думи. По-скоро чу мисълта му: „Да, тук съм.“ На няколко пъти Елиас действително бе успял да поговори с нея. За последен път това се случи, докато тя косеше тревата в двора на лятната им къща, а баща й го занимаваше с безсмислените си упражнения. Точно се опитваше да извади един камък от косачката, когато ясният му, нежен глас изпълни съзнанието й.

„Мамо, ела! Дядо е ядосан. Ще…“

След тези думи гласът му изчезна, заглушен от остър виещ звук. Когато влезе в къщата, Елиас лежеше на земята, затиснат от кухненския стол. Ана изгуби контакт с него. В същия миг и виенето изчезна.

Беше го чула и през нощта. Дълго не можа да заспи, но накрая умората я пребори. Беше й трудно да спи, докато Елиас лежи в леглото си, взрян в тавана. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя съвсем сам и изчезва в тъмницата на съня.

Лежеше на матрак до леглото му. Изведнъж чу гласа му и се събуди. Подскочи, седна и го погледна.

— Елиас? Каза ли нещо?

„Мама…“

— Да.

„Не искам…“

— Какво?

„Не искам да остана тук.“

— Къде тук? В лятната ни къща?

„Не. Не искам да съм… тук.“

В този миг чуха виещия звук за първи път. Той се засилваше все повече и повече. Бе напълно непоносим. Ана усети как Елиас отново се затвори в себе си. Явно успя да се освободи само за миг, колкото да й „каже“ тези няколко думи. След това можеха да си общуват съвсем слабо.

Имаше и още нещо.

Елиас се затваряше в себе си от страх. Ана го усещаше. А нещото, което плашеше сина й, бе свързано и с виещия звук.

Докато гледаше мумифицираното му личице на фона на слънчевата светлина, Ана си даде сметка, че от тялото му е останала само една съвсем тънка и съсухрена обвивка. Кожа — суха и сбръчкана, обгърнала нещо странно, необяснимо, чуждоземно. Елиас, който така обичаше да се люлее и да си похапва нектарини, никога вече нямаше да се върне при нея. Осъзна го още през първите минути в спалнята на Малер във Велингбю.

„Но въпреки това, въпреки това…“

Сега бе далеч по-силна. Простираше дрехи и си подсвиркваше шлагерни песни. Само до преди седмица това би било невъзможно. Защо?

Защото сега знаеше, че смъртта не е краят.

Всеки път, когато отиваше до „Рокста“, Ана сядаше и шептеше на гроба му. През цялото време знаеше, че телцето му е заровено в земята под нея, но не може да я чуе, защото си е отишъл завинаги. Жив бе единствено споменът й за него, за всички онези мигове, в които той се бе люлял, хапвал нектарини, играл с лего, за миговете, когато се усмихваше, упорстваше или я молеше да го целуне за лека нощ.

Сега знаеше, че е грешила. Затова си тананикаше шлагерни песни. Тялото на Елиас бе мъртво, но не и душата му.

Ана разтвори леко одеялото, за да проветри телцето му. Елиас все още миришеше лошо, но по-слабо отколкото в началото. Сякаш източникът на вонята се бе изпарил.

— От какво те е страх?

Не последва отговор. Ана разтвори пижамата над коремчето му. Лъхна я мирис на застояло. Чакаше дрехите да изсъхнат и щеше да го преоблече. Останаха на скалата, докато слънцето не залезе. Подухна хладък бриз и Ана прибра детето вътре.

Спалното бельо миришеше на мухъл, затова Ана реши да го изнесе навън и да го проветри малко на един ясен до хижата. Намери празна маслена лампа и я напълни със запалителна течност за през нощта. Реши да провери камината — запали няколко вестника. Стаята се напълни с пушек, явно коминът бе запушен, вероятно от някое птиче гнездо.

Ана направи няколко сандвича с хайвер, напълни чаша с мляко и излезе да седне на скалата. Изяде храната и се приближи до водата, за да огледа големия сребрист предмет, който вече няколко пъти бе привлякъл вниманието й.

В първия момент не можа да разбере какво представлява. Някакъв огромен надупчен цилиндър. Сигурно го използваха, за да правят снимки във въздуха и да се шегуват с приятелите си, че са заснели НЛО. В следващия миг осъзна, че това е барабан на перална машина и вероятно държаха в него улова си.

Тръгна надолу по плажа, намери празна туба от крем за бръснене и бутилка от бира. Облаците започнаха да червенеят. Малер трябваше да се върне всеки момент.

Изкачи се на хълма зад къщата и седна на купчината камъни — така можеше да се полюбува на залеза и да види баща си. Изгледът бе невероятен. Хълмчето бе само няколко метра по-високо от къщата, но оттук можеше да види целия архипелаг.

Купчината облаци приличаха на огромно пухено одеяло, скрило най-ниските острови. Одеяло, оцветено в кървавочервено. На изток погледът се плъзгаше през празното пространство чак до хоризонта. В този миг разбра защо хората някога са вярвали, че земята е плоска и че зад правата линия на хоризонта ги очаква едно огромно Нищо.

Колкото и да се ослушваше, не можеше да чуе бръмчене на мотор.

Докато седеше така, взряна в необятната шир, загуби вяра, че баща й изобщо ще успее да открие верния път и да се върне при тях. Светът бе така огромен и безкраен.

„Какво е това?“

Взря се в една туфа от храсти и дървета от другата страна на острова. Стори й се, че вижда нещо да се движи. Да, така беше. Чу се пращене и сред клоните се мярна някаква бяла сянка, но веднага се скри отново.

Бяла? Кои животни имаха бяла козина?

Само онези, които живеят сред вечния лед и сняг. Като се изключат котките, разбира се. И кучетата. Възможно ли бе да е котка? Изоставена или забравена. Може би беше паднала от някоя лодка и успяла да доплува до брега.

Тръгна към падината, но спря.

Не, твърде е голямо, за да е котка. По-скоро приличаше на куче. Сигурно е паднало от някоя лодка и съвсем е подивяло.

Ана се обърна и се забърза към хижата. Спря на прага и се ослуша още веднъж. Вече минаваше осем. Къде се бавеше баща й?

Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Тя отново се отвори. Нали бяха разбили ключалката. Хвана една метла и я пъхна през дръжката. Никое животно нямаше да може да отмести метлата и да отвори залостената врата.

Но колкото повече се замисляше, толкова повече се плашеше.

Не беше животно, а човек.

Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Чуваше се единствено самотната песен на кос, който се опитваше да имитира цял хор от птички.

Усети биенето на сърцето си, имаше чувството, че ще изскочи от гърдите й. Опита се да си внуши, че прави от мухата слон. Нали беше съвсем сама с Елиас и не можеше да напусне острова, заради това ще да е. Никой не би се замислил, ако трябва да премине по летва, която лежи на земята, но в мига, в който я вдигнете на десет метра във въздуха, сърцето веднага се свива от страх. А летвата си е същата.

Вероятно бе видяла лебед.

Лебед. Как изобщо не се сети по-рано. Сигурно някъде тук е свил гнездо. Лебедите са доста едри.

Успокои се и отиде да нагледа Елиас. Детето лежеше с глава към стената, сякаш гледаше към картината с трола. Сумракът я бе превърнал в черен квадрат. Седна на леглото до него.

— Здравей, миличко. Как си?

Гласът й изпълни тишината и я прогони. Страхът й се разсея.

— Когато бях малка, над леглото ми висеше картина като тази. Само че на нея бяха изобразени татко трол с дъщеричката си как ловят риба. Момиченцето държеше въдицата, а баща й, огромен и целият покрит с брадавици, придържаше внимателно ръцете й и й показваше как да я хвърля. Не знам дали мама някога разбра как всеки път, щом погледнех картината, си представях, че имам баща като трола. Нежен и мил, който да ме насърчава и да ме учи, който винаги да стои зад мен. Тогава ми се искаше да съм трол. Животът им изглеждаше толкова лесен. Нямаха нищо, а всъщност имаха всичко.

Ана отпусна ръце в скута си и си представи картината…

„Къде ли е сега?“

Спомни си как седеше на леглото си и прокарваше пръст по очертанията на лицето на татко трол.

Въздъхна и погледна към прозореца. Някакъв нарисуван балон се носеше във въздуха. Дъхът й секна. Не беше балон, а лице. Подуто бледо лице с два процепа вместо очи. На мястото на устните му се виждаше редица разядени зъби. Ана се втренчи в лицето, напълно вкаменена. От носа му бе останала само една дупка насред гъбясалата бяла плът. Приличаше на лице от тесто, в което някой е забучил големи зъби.

В следващия миг на прозореца се появи ръка. И тя бе смъртно бледа и подута.

Ана изкрещя с все сила.

Лицето се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата. Ана скочи на крака, удари бедрото си в ръба на леглото, но не усети болка, и се втурна към кухнята…

„Мамо?“

Хвана здраво дръжката на вратата.

„Мамо?“

Чу гласа на Елиас в съзнанието си. Подпря се на стената и дръпна дръжката с все сила. Усети как някой я хваща от другата страна. Ана се напрегна. Съществото започна да дърпа вратата към себе си.

„Мили Боже, моля те, не го пускай да влезе!“

„Мамо, какво…“

„Не го пускай!“

„… има?“

Когато врата започна да потраква, Ана се разплака.

— Махай се, махай се.

Усети мъртвешката му няма сила, с която упорито дърпаше дръжката. Искаше да влезе при нея и Елиас. Гърлото й се сви от ужас. Извърна глава към кухнята и затърси някакво оръжие, каквото и да било.

Под кухненския плот имаше брадва, но за да я вземе, трябваше да пусне дръжката. Съществото дърпаше все по-силно и по-силно. Вратата се открехна за миг и Ана успя да види цялото му тяло. Бе бяло, голо, като скелет, покрит с тесто. В този миг разбра.

„Удавник, това е удавник.“

Разсмя се, но не отпусна хватката. Продължаваше мислено да вижда разложеното, проядено от риби месо.

„Удавниците. Къде са?“

Изведнъж пред очите й изплува цяло море от удавници, жертви на изминалото лято. Колко ли бяха на брой? Белите им тела се носеха по дъното. Хищните риби и змиорките бяха прояли кожата им и пируваха с вътрешностите им.

„Мамо!“

Гласът на Елиас бе изпълнен със страх. Нямаше време нито да се зарадва, че говори с него, нито да го успокои. Можеше единствено да държи здраво вратата, за да не позволи на съществото да влезе при тях.

Ръцете й започнаха да се схващат от умора.

— Какво искаш? Махай се, махай се!

В този миг натискът изчезна.

Вратата се тръшна за последен път, няколко черни трески се откъртиха от дъските й и паднаха в краката на Ана. Тя затаи дъх и се заслуша. Косът бе замлъкнал. Чу единствено някакво потропване. Като от кост, която се удря в камък. Съществото се отдалечаваше.

„Мамо, какво има?“

Ана му отговори.

„Не се страхувай. Тръгна си.“

Виенето отново изпълни съзнанието й, сякаш цяла флотилия от малки лодки се приближаваше към фиорда. На Ана й се прииска да извика: „Спри, остави ни на мира!“, но не посмя. Страхуваше се, че така само ще уплаши Елиас още повече. Гласът му бързо напусна съзнанието й. Детето отново се затвори в себе си, а виенето изчезна.

Ана се отдръпна от вратата, хвана брадвата и отново застана на пост. Заслуша се. Навън цареше тишина. Дръжката на брадвата се плъзна в потната й ръка. Нито за миг не усети съзнанието на удавения в своето и това я плашеше още повече. Около Елиас винаги се носеше някаква аура, като невидимо присъствие, а удавникът бе напълно ням.

„Какво ли прави?“

Едва ли виждаше нещо, все пак нямаше очи. Ана седна на ръба на леглото с брадвата в ръка. Нарочно застана така, че да не може да гледа през прозореца. Щеше да го чуе, ако отново решеше да се приближи. Не бе виждала нищо по-противно през целия си живот. Трябваше да го прогони от мислите си. Имаше чувството, че някаква връзка в главата й всеки момент ще даде накъсо и ще помътни съзнанието й до пълна лудост.

Взря се в картината на стената, в милия трол с големите, силни ръце. В малкото дете. В този миг съзнанието й се изпълни с една-единствена мисъл.

„Татко, върни се!“