Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (42)

Район Хеден, 12,55

Никак не им беше лесно да открият номер 17 В. Новите табели, които напомняха на тези в болничните коридори, висяха редом със старите — никой не се бе погрижил да ги свали. В резултат на това по улиците цареше пълно объркване, докато хората се опитваха да открият точния номер сред идентичните блокове. Сякаш бяха попаднали в лабиринт и търчаха напред-назад като опитни мишки, без надежда за помощ.

На всичкото отгоре им беше трудно да съберат мислите си и да се концентрират. Всеки път щом Давид си помислеше, че е разбрал сложната система, обърканите мисли на хората около него нахлуваха в съзнанието му — те бяха изпълнени с нови, непознати номера. Бе като да се мъчиш да пресметнеш нещо, докато някой ти нашепва случайни числа в ухото. А зад цифрите клокочеха страх и мъка.

„Глътка. Алкохол. Спокойно.“

Усети силно желание да пийне, но не знаеше дали просто не чете мислите на Стюре. Вероятно истината бе някъде по средата — в съзнанието му изплува въображаема уста, пълна със смес от вино и уиски.

Не го притесняваше, че може да чете мислите на Стюре или на Магнус, или на когото и да било друг. Неприятното в случая беше, че изгуби своите. Чак сега разбра защо положението в болниците бе извън всякакъв контрол.

Постепенно си даде сметка, че мислите на чуждите хора са някак по-слаби, като фон от гласове и картини. Отне му около десетина минути, преди да успее да си възвърне контрола върху съзнанието си насред целия хаос. Дори не искаше да си представя как са се чувствали хората в присъствието на всички пробудени — вероятно отделните им идентичности са се преливали една в друга като водни боички.

— Татко, уморен съм — рече Магнус. — Къде е мама?

Намираха се по средата на едно междублоково пространство. Хората около тях непрекъснато влизаха или излизаха от входовете. Повечето явно бяха открили желания адрес. Стюре погледна към номерата по стените на сградите.

— Идиоти — измърмори той. — Защо изобщо им е трябвало да сменят номерата! Ай!

Стюре сви юмрук и посегна към гърдите си, но успя да се спре навреме.

— Да го понося ли малко? — попита Давид.

— Да.

Стюре се огледа и разтвори леко сакото си. В ризата му зееше голяма дупка, точно над сърцето. Балтазар подритваше в джоба му и се опитваше да се измъкне навън. Давид пое зайчето, което се замята бясно в ръцете му, и го прибра във вътрешния си джоб. Бедното животинче продължи да се бори.

— Ще пристигнем ли скоро? — попита Магнус.

Баща му се наведе към него.

— Да. Как се чувстваш? — продължи той и посочи към главата му. — Тук?

Магнус разтри чело.

— Чувам стотици гласове.

— Разбирам. Страх ли те е?

— Не. Мисля си за Балтазар.

Давид го целуна по челото и се изправи. В следващия миг обаче се закова на място. Нещо се бе случило. Гласовете заглъхнаха, почти замряха. После в съзнанието му изплува неясна картина. Дълги жълти стъбла насред мека топлина. Топлината на нечие тяло, съвсем наблизо.

Стюре също спря със зяпнала уста и започна да се оглежда наляво-надясно.

„Сигурно има същото видение — помисли си Давид. — Какво се случва всъщност?“

Стюре погледна към Давид и се хвана за главата…

— Това ли е? — попита той с широко отворени от ужас очи.

Давид не разбра. В този миг в душата му цареше чувство на покой и сигурност. Усещаше туптенето на сърцето в топлото тяло до себе си — то биеше бързо, с повече от сто удара в минута, но въпреки това му действаше успокоително.

— Всички мисли — рече Стюре. — Направо можеш да полудееш…

В този миг Давид осъзна какви бяха тези жълти стъбла. В първия миг не можа да ги разпознае, защото изглеждаха много по-големи и дебели. Слама. Лежеше върху слама, до едно топло тяло. Струваше му се така голяма, защото самият той бе съвсем мъничък.

„Балтазар.“

Съзнанието на зайчето се бе преплело с неговото. Топлото тяло с туптящо сърце вероятно принадлежеше на майка му.

Стюре се приближи към него с протегната ръка.

— Върни ми го — рече той. — Предпочитам да го нося пред това.

— Какво става? — попита Магнус.

— Ела…

Давид даде знак с ръка на Стюре и тримата приклекнаха в кръг, с гръб към заобикалящия ги свят. Давид извади Балтазар и го подаде на Магнус.

— Ето — рече му той. — Виж сам.

Магнус пое зайчето, притисна го към гърдите си и се втренчи пред себе си с невиждащи очи. Стюре отвори сакото си и подуши с погнуса вътрешния си джоб. По лилавата му подплата се виждаха няколко струйки заешка урина. Поседяха така половин минута, докато по бузите на Магнус не започнаха да се стичат сълзи. Давид се наведе напред.

— Какво има, миличко?

Очите на момчето блестяха. То погледна Балтазар и рече:

— Той не иска да е при мен, а при майка си.

Давид и Стюре се спогледаха и възрастният мъж заговори пръв:

— Да, но това е невъзможно, даже и да беше див, пак нямаше да може да остане с мама цял живот. Те отбиват децата си.

— Как така ги отбиват? — поинтересува се Магнус.

— Ами така. За да ги научат да се справят сами. Балтазар имаше късмет, че дойде при теб.

Давид не знаеше дали това е вярно, но Магнус като че ли се поуспокои. Притисна зайчето по-силно към гърдите си и му заговори с нежен глас като на бебе:

— Миличък Балтазар. Отсега аз ще съм твоята мама.

Колкото и невероятно да беше, тези думи успокоиха Балтазар. Той спря да се мята и застина в ръката на Магнус. Стюре се огледа.

— Мисля, че е най-добре да се върне при мен. Въпреки всичко.

Напъхаха отново животинчето в джоба на Стюре и продължиха напред. Съвсем случайно зърнаха желания номер върху един блок. На табелата пишеше 17 А-Ж.

Докато седяха скупчени около зайчето, атмосферата в района се бе променила. Когато наближиха входа, чуха звън от счупено стъкло на прозорец, тряскане на врати и отделни писъци. Хората около тях се забързаха, започнаха да се оглеждат неспокойно наоколо, а въздухът се изпълни с жужене като от ято летни мухички.

— Какво е това? — попита Стюре и погледна към небето.

— Не знам — отвърна му Давид.

Магнус отметна глава назад и рече:

— Сигурно е някаква машина.

Не можеха да разберат нито откъде идваше, нито на какво се дължеше, но може би Магнус бе прав. Сякаш някой бе пуснал някакъв апарат, например компютър, и сега чуваха бръмченето на вентилатора му.

Влязоха във входа.

Вместо да усетят обичайния мирис на храна, прах и пот, въздухът ги облъхна с миризмата на спирт и на дезинфектант, като в болница. Всичко бе изтъркано до блясък, а по разнебитените врати имаше етикети с различни букви. Апартаменти А и Б бяха на долния етаж. Продължиха нагоре по блестящите от чистота стълби.

Магнус вървеше като насън и стъпваше с двата крака на всяко стъпало. Давид усети страха му и забави ход. Когато стигнаха до площадката между двата етажа, Магнус спря и промълви:

— Искам Балтазар.

Подадоха му зайчето и детето го гушна с две ръце, така че само нослето му се виждаше. Магнус запристъпя към вратата на апартамент В толкова бавно, сякаш вървеше през вода.

Звънецът не работеше, но Давид реши да провери дали вратата е заключена, преди да почука. Не, беше отворено. Влезе в пустия коридор, следван от Стюре и Магнус.

— Ехо?

След няколко секунди пред тях се появи възрастен мъж с вестник в ръка. Приличаше на отнесен професор — бе нисък и слаб, а над ушите му се подаваха сиви кичури коса. На носа му се мъдреха чифт очила. Давид веднага го хареса.

— Аха — рече мъжът. — Вие ли сте… — Свали очилата и ги пъхна в джоба на ризата си, като едновременно с това пристъпи напред и им подаде ръка. — Казвам се Рой Бодстрьом. Ние… — и той прилепи ръка към ухото си в опит да имитира телефонна слушалка.

Давид и Стюре го поздравиха на свой ред. Магнус отстъпи назад към външната врата и се опита да скрие Балтазар с ръце.

— Здравей — обърна се към него Рой. — Как се казваш?

— Магнус — прошепна детето.

— Магнус значи. Какво държиш в ръчички?

Магнус поклати глава и Давид веднага се намеси.

— Днес е рожденият му ден. Подарихме му зайче и му се прииска да го вземе със себе си и да го покаже на… Ева. Тя е тук, нали?

— Разбира се — потвърди Рой и се обърна към Магнус. — Зайче? Мда, разбирам напълно, че искаш… И аз на твое място щях да постъпя така. Последвайте ме.

Без повече приказки възрастният мъж им даде знак с ръка и ги поведе към съседната стая. Давид си пое дълбоко въздух, сложи ръка на рамото на Магнус и тръгна напред.

Стаята бе почти празна и изпълнена с ехо. Чистото и оскъдно болнично обзавеждане засилваше усещането за пустота. Имаше само легло с нощно шкафче, на което се мъдреше някакъв апарат. До леглото стоеше обикновен фотьойл. На пода се търкаляха няколко броя на американско медицинско списание. Ева седеше на леглото.

На мястото на превръзката, която преди скриваше половината й лице, сега имаше чорап от дебел бинт, който само подчертаваше контурите на счупените й кости. Синята болнична риза бе хлътнала навътре от едната страна на гърдите. От главата й се спускаха няколко кабела, които изчезваха в апарата на нощното шкафче. Подвижната рамка на леглото бе повдигната до седящо положение. Ръцете на Ева бяха отпуснати върху болничното одеяло с емблемата на областта. Единственото й око се взираше във вратата, през която влязоха.

Давид и Магнус тръгнаха бавно към леглото. Давид усети колко напрегнато е детето. Ева се бе променила от последния път, когато я видя в болницата. Беше отслабнала минимум с няколко килограма. Сивата ципа на окото бе напълно изчезнала и сега то изглеждаше почти нормално. Почти. Здравата й буза бе хлътнала навътре.

Ева ги погледна и устните й се извиха в зловеща усмивка.

— Давид — рече тя. — Магнус, детенцето ми.

Гласът й все още бе леко дрезгав, но човек вече не можеше да го сбърка, беше съвсем като нейния. Магнус спря. Давид свали ръка от рамото му и тръгна към леглото. Не смееше да прегърне Ева от страх, че ще прекърши тялото й. Затова просто седна на края на леглото и сложи ръце на раменете й.

— Здравей, мила — рече той. — Вече сме тук.

Стисна устни, за да не се разплаче, и махна на Магнус да се приближи към леглото. Детето пристъпи колебливо напред.

— Милите ми — продължи Ева. — Милото ми семейство.

Настъпи кратка тишина. Искаше им се да й кажат толкова много неща, че не знаеха откъде да започнат. Рой се приближи, скръстил ръце, за да им покаже, че няма да ги прекъсва, и посочи към апарата.

— Мерим ЕЕГ-то й — осведоми ги той. — Не е опасно. Тя е като…

С тези думи той отново се отдалечи, но недовършеното му изречение сякаш увисна във въздуха. Давид погледна към машината — няколко почти прави линии се носеха през черното пространство и само от време на време се извиваха нагоре.

Така ли трябваше да изглежда?

Отново впери поглед в Ева. Окото й бе спокойно, сякаш го изчакваше. Не беше страшно. Въпреки това го побиха тръпки. Едва след няколко секунди осъзна защо. Съзнанието му бе изпълнено с мислите на Магнус, Балтазар, Стюре и Рой, но от мислите на Ева нямаше й следа. Дори не можеше да я усети.

Погледна право в окото й и си помисли: „Миличка, къде си?“ Не получи никакъв отговор. Опита да се съсредоточи и в съзнанието му изплува съвсем бледа картина на неговата Ева. Тя обаче бе по-скоро плод на спомените му и нямаше нищо общо с жената пред него. Хвана внимателно ръката й. Стори му се студена, въпреки че вероятно бе с температурата на стаята.

— Магнус има рожден ден днес — продължи Давид. — Не можах да му направя торта от палачинки. Не знаех как. Затова купих готова.

— Честит рожден ден, мили Магнус! — поздрави го Ева.

Давид видя, че в този миг Магнус се реши, пребори се със страха си и пристъпи към леглото с Балтазар в ръка.

— Подариха ми заек. Балтазар.

— Много е хубав — каза Ева.

Магнус остави зайчето на леглото. То заскача предпазливо напред, седна между тънките бедра на Ева и загриза одеялото й. Тя не му обърна никакво внимание.

— Казва се Балтазар — повтори Магнус.

— Хубаво име.

— Може ли да спи при мен, в леглото?

Давид понечи да възрази, но осъзна, че въпросът е насочен към Ева, и си замълча. Тя отвърна сухо:

— Не, не може.

— Защо не?

— Магнус… — Давид сложи ръка върху рамото на сина си. — Достатъчно.

— Значи не може да спи при мен?

— Ще го обсъдим по-късно.

Магнус сбърчи чело и погледна към Ева. Рой се прокашля и пристъпи напред.

— Мда — започна той. — Исках да ви попитам нещо.

Давид погали ръката на Ева с пръст, после се изправи и отиде при Рой. Стюре зае мястото му. Преди това обаче хвърли един последен поглед към монитора. Линиите бяха все по-начупени и неравни.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от леглото, Давид попита:

— Това ли имахте предвид? Че тя е като… — не намери сили да довърши изречението. „Като машина.“ Точно това усещаше. Ева отговаряше напълно нормално на всички въпроси, но думите й звучаха някак механично, като заучени.

Рой кимна.

— Не знам — рече той. — Може и да се подобри. Както ви казах, до момента има голям напредък и… — мъжът не довърши изречението си. — Чудех се… „Рибарят“. Говори ли ви нещо?

— Рибарят?

— Да. Всеки път, когато й задам някакъв въпрос, свързан със самата нея… винаги започва да говори за Рибаря. Той я плаши.

Стюре се изправи от леглото и се приближи до тях.

— За какво става дума? — попита той.

— Рибарят — отвърна му Давид. — Очевидно Ева е обсебена от него, но аз нямам идея за какво става въпрос.

Стюре се обърна към леглото. Магнус обясняваше нещо на майка си и сочеше към Балтазар, който вече се бе покатерил на корема й.

— Аз обаче имам — рече Стюре. — Наистина ли говори за това?

Рой кимна, а Стюре продължи:

— Ясно. Това се случи, когато беше малка. На седем години. Ако трябва да съм честен, то вината бе изцяло моя. Просто за миг проявих невнимание и за малко да я изгубя. Щеше да се удави. Беше на косъм. Добре че съпругата ми знаеше как точно да постъпи, иначе… — Стюре поклати глава. — Както и да е. Когато най-накрая… успяхме да я свестим…

— Татко, татко!

Давид чу вика на сина си миг преди звуковите вълни да достигнат ушите му. Не, не Магнус, Балтазар пищеше. Това чу Давид в мислите си. Когато ехото от вика на детето заглъхна, в стаята се разнесе някакво писукане, като на птиче, последвано от леко изпукване.

Давид се хвърли към леглото, но закъсня.

Тялото на Балтазар все още лежеше в скута на Ева, но главата му беше в ръката й. Тя я приближи до единственото си око и започна да я оглежда. Въртеше я на всички посоки, малката заешка главичка с облещени от ужас очи и все още трептящо носле. Краката на зайчето подритваха по одеялото, а струйката кръв се стичаше по гънките му и капеше на пода.

После краката на Балтазар потръпнаха за последен път и замряха неподвижно. Окото на Ева бе на милиметър от това на заека — две тъмни вселени, взрени една в друга.

Магнус пищеше:

— Мразя те, мразя те!

В следващия миг започна да удря Ева по ръцете и раменете. Така силно замахваше, че разкачи кабелите на машината от главата й. Давид успя да зърне ЕЕГ-линията на монитора миг преди да изчезне — цялата бе прорязана от високи, остри вълни. Хвана Магнус, задържа ръцете му и го изведе от апартамента, като му шепнеше успокоително.

— Не разбирам… Никога не е…

Рой закърши ръце и запристъпя от крак на крак. Не знаеше как да постъпи. В този миг Ева обърна главата на зайчето и пъхна пръст в окървавеното му гърло сред серпантините от сухожилия и стави.

Стюре се приближи до леглото, измъкна заешката глава от тъмночервените ръце на Ева и я остави на нощното шкафче. Замижа от болка, когато чу виковете на внучето си. След това извади двете кукли и ги пъхна в ръцете й.

— Ето — рече й той. — Донесох куклите ти. Давид и Ева.

Ева ги пое и започна мълчаливо да ги разглежда.

— Ева и Давид — промълви тя. — Моите кукли.

— Да.

— Много са хубави.

Тонът й изплаши Стюре повече от случката с Балтазар. Имаше чувството, че това не е дъщеря му. Сякаш някой се опитваше да имитира гласа й. Не можеше да я слуша нито миг повече. Стана от леглото и й остави куклите.

Давид носеше Магнус, а Стюре — останките на Балтазар. Малкото пухено телце, което никога вече нямаше да може да мечтае за слама. Пред входа срещнаха някакъв полицай, който замаха с ръце и им посочи изхода.

— Моля ви веднага да напуснете района.

— Защо? — поинтересува се Стюре.

Полицаят поклати глава.

— Ослушайте се — рече той и влезе във входа, за да продължи с евакуацията.

Бяха толкова обсебени от Ева и случката със заека, че останаха глухи за предупредителните викове на полето. Мислите на Давид бяха изцяло изпълнени с болката на Магнус, но Стюре долови някакъв звук — стори му се, че чува предсмъртния писък на огромно дърво, което всеки миг ще се срути на земята под напора на резачка или брадва. Остър пукот, стъблото се разлюлява — накъде ще падне?

Полето бе изпълнено с мислите на хиляди хора, обзети от огромна паника. Те се сливаха в неистово бръмчене, прорязвано от металически вой. Лицето на Стюре се изкриви и възрастният мъж хвана Давид за рамото.

— Хайде — подкани го той. — Да се махаме. Веднага.

Забързаха към изхода. Всичките им мисли изчезваха в полето като във вакуум. Бяха обградени от обезумели хора, които изскачаха от входовете и тичаха към изхода, сякаш някой ги гонеше.

Хеден щеше да остане завинаги затворен за външни лица.