Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (41)

Район Хеден, 12,50

С всяка стъпка напред към сградите Флора усещаше как невидимото енергийно поле се засилва все повече и повече. Отвъд оградата до съзнанието й достигаха единствено отделни мисловни потоци, ала сега имаше чувството, че е обгърната от гъста мъгла. Мъгла, която действаше като усилвател — чуваше отделни мисли, съвсем ясно и отчетливо, същински зов за помощ. Когато достигна сградите, се спря между тях и отвори сетивата си.

Никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Полето представляваше съвкупност от множество съзнания. Усещаше присъствието им — носеха се около нея, сякаш лишени от мисъл. Но не — мислите бяха там, чуваше ги като отделни викове на ужас и страх вътре, в самото поле. Именно това му даваше сила и го караше да расте, точно като електрически проводник, нагрят от преминаващия през него ток.

„Колкото повече се страхувате от нас, толкова по-силни ставаме.“

Флора се облегна на една стена. Чувстваше се притисната отвсякъде, обкръжена. Главата й се бе превърнала в някакъв микрокосмос, който отразяваше всичко случващо се наоколо, най-вече страх и отчаяние — най-примитивните човешки чувства. Усещаше ги навсякъде, и то с такава сила, че не можеше да разбере как полето успява да остане невидимо, вместо да изпълни въздуха като мараня над нагорещения асфалт.

„Това не е добре… Дори е опасно…“

Направи няколко крачки напред, като държеше главата си с ръце, и погледна през балконската врата в един от апартаментите на първия етаж. Пред очите й се разкри стая без мебели. По средата на пода седеше някаква фигура, облечена със синя болнична риза и панталони. Фигура бе точната дума, защото не можеше да се разбере дали е мъж, или жена. Съществото беше почти напълно плешиво, лицето му бе разложено и проядено, а жълтеникавата кожа — полепнала по костите като своеобразна временна украса, за да не се плашат посетителите. По тялото нямаше нито плът, нито мускули. Беше напълно лишено от идентичност, приличаше на плашило, набито на кол.

Въпреки това съществото не бе отпуснато, дори напротив — седеше сковано, напрегнато, с изправен гръб и разтворени ръце. Очите бяха съвсем хлътнали в черепа и Флора не можеше да види накъде точно гледат, но главата беше обърната напред.

Между краката на създанието подскачаше жаба. В първия миг Флора реши, че е съвсем истинска, но когато се загледа в ритмичните й подскоци, разбра, че става дума за играчка. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Жабата не спираше да се движи, а мъртвецът я следеше със зяпнала уста. После откъм прозореца се разнесе съвсем леко тиктакане.

Движенията на жабата се забавиха, сякаш силите започнаха да я напускат. Накрая с едно последно мъртвешко потрепване на краката тя остана неподвижна.

Мъртвецът се наведе напред, протегна ръка към играчката и я удари няколко пъти. Тъй като нищо не се случи, той я вдигна на нивото на очите си и започна да я оглежда внимателно. Дори я побутна оттук-оттам. Накрая намери ключето и започна да го върти. Когато приключи, остави жабата на пода и тя продължи да подскача под втренчения му, изпълнен с любопитство, поглед.

Флора се дръпна от прозореца и разтърси глава. В съзнанието й все още отекваха ужасени писъци. Тази мъка не бе нейна, но не можеше и да я прогони. Тръгна през най-близката морава, загледана в сивите фасади на сградите и редиците наново остъклени прозорци. Край портите вече беше пусто — всички бяха влезли при пробудените си роднини.

„Ад. Това е същински ад.“

Даже и преди да бе смятала това място за опасно, то това бе нищо в сравнение с днешния ден. По чакълените пътеки нямаше нито едно боклуче, а районът непоносимо вонеше на дезинфектант. Апартаментите бяха подредени и изчистени. Мъртвите бяха получили дом, нещо като нови гробове, и сега седяха в тях мирно и спокойно, загледани в подскачащите жаби. Същински ад.

Флора стигна до средата на моравата в междублоковото пространство, където по план вероятно трябваше да има детска площадка, но строителите бяха успели да поставят само няколко пейки и скеле на люлки. Отпусна се тежко на една от пейките и запритиска с пръсти очите си, докато не видя звезди посред бял ден.

„Невидимото поле… присъствието…“

Две превити фигури излязоха от един вход. Мъж и жена. Мъжът си мислеше за жената като за мъртва, като за малко момиченце, което се хвърля в прегръдките на мама.

Флора свали раницата от гърба си, остави я на земята до пейката и се сви. Блокът на Петер бе на неколкостотин метра оттук, а тя нямаше сили да продължи напред. Искаше й се полето около нея да се разнесе поне малко, но то продължаваше да изпълва въздуха, подхранвано от какофонията на погнусата и отрицанието.

Някой счупи прозорец. Флора погледна натам, но успя да съзре единствено проблясващите парченца стъкло, които полетяха към земята. Разнесе се писък. Незнайно защо това я поуспокои. Напрежението започна да се разсейва. По устните й пробяга усмивка.

„Започва се.“

Да. В началото се чуваше единствено далечно жужене, подобно на невидимо ято комари в лятна нощ, което все повече и повече се приближаваше, заглушавайки всички останали звуци.

Предстоеше нещо голямо.

Острият пронизителен звук блъсна главата й със страшна физическа сила и я изтласка надясно.

Дали заради дарбата си, или не, но Флора веднага успя да локализира източника му — звукът идваше от една точка на около десет метра надясно от нея. Посланието беше съвсем ясно — не биваше да поглежда натам.

Източникът се измести, отдалечи се от нея.

„Не ме е страх!“

Флора напрегна шията си, превита от огромната тежест, и извърна глава нагоре и наляво. В този миг видя нещо немислимо.

Видя собствения си Аз да се отдалечава от нея.

Момичето, което вървеше през двора, носеше същия твърде голям костюм. На гърба й висеше същата раница, зад която се забелязваше щръкнала червена коса. Само обувките ги отличаваха. Момичето носеше любимите й маратонки, онези, скъсаните, които обаче отново бяха цели.

Момичето спря, сякаш усети погледа на Флора зад гърба си. Ужасното жужене неспирно пронизваше съзнанието й. Нямаше как да се изправи и да последва момичето, което изчезна в следващата пресечка. Краката й бяха съвсем отмалели. Флора се отпусна на пейката, изхлипа и извърна поглед. Писъкът изчезна.

Затвори очи, легна на пейката, положи глава на раницата си и се обгърна с ръце.

„Видях я — помисли си. — Видях я.“