Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (4)

Град Тебю Шуркбю, 21,05

— Миличко, време е да го спреш. — Елви посочи с пръст към екрана на телевизора. — Това виене направо ме побърква.

Флора кимна, без да сваля очи от екрана, и рече:

— Добре, само да си довърша играта.

Елви остави книгата на Гримберг^[1] настрана — и без това не можеше да се концентрира заради ужасното главоболие — и се загледа в Джил Валантайн^[2], която се бе запътила към защитната си стая. Флора й бе обяснила смисъла на телевизионната игра и Елви горе-долу бе схванала за какво става въпрос.

Само две неща все още й бяха напълно неясни: как изобщо хората успяваха да създадат подобни светове на един компютър и как на Флора й се удава да контролира всичко. Пръстите й бягаха по клавишите, а по екрана текстове, карти и описания се сменяха с такава скорост, че Елви изобщо не можеше да разбере какво се случва.

Джил се движеше по един тъмен коридор с вдигнат пистолет, цялото й тяло бе нащрек. Флора бе стиснала здраво устни, а силно гримираните й очи бяха придобили елипсовидна форма. Елви погледна тънките й бели ръце, покрити със следи от стари, вече заздравели рани. Главата й с червената стърчаща коса изглеждаше огромна на фона на крехкото й тяло. Преди се боядисваше в черно, но от година насам бе решила да запази естествения си цвят.

— Добре ли върви?

— Хм. Взех нещо, което ми трябваше. Трябва само да…

Картата се показа за миг, но после отново изчезна. В мрака се отвори врата и Джил се озова на някаква площадка. Флора облиза устни и я насочи към стълбите.

Маргарета, която бе майка на Флора и дъщеря на Елви, сигурно щеше да реагира остро на избора на игра и да им обясни колко лошо се отразява и на двете им, макар и по различни причини.

Телевизионната игра бе попаднала у Елви преди три месеца в резултат на нещо като компромис. След като в продължение на шест месеца Флора беше като залепена за играта и прекарваше пред екрана по три, четири, пет часа на ден, родителите й поставиха ултиматум във вид на избор — да продаде конзолата или да я занесе у баба си, ако тя, разбира се, се съгласи.

Както и стана. Елви обожаваше внучката си, а и тя нея. Флора й идваше на гости два-три пъти седмично, за да поиграе, най-много по два часа. Пиеха чай, говореха, играеха на карти, а понякога Флора дори оставаше да преспи.

— Ооо… По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Елви вдигна поглед. Флора седеше присвита и напрегната.

Иззад един от ъглите се дотътри някакво зомби и Джил вдигна пистолета си, дори успя да изстреля един куршум, преди то да й се нахвърли. Джойстикът в ръката й изпука, когато Флора се опита да измъкне героинята си, но екранът се изпъстри с кръв и не след дълго тялото на Джил се строполи в краката на зомбито.

Мъртва сте.

— Идиот! — Флора се удари по челото. — Ай, ай, защо не се сетих да го изгоря. Ай.

Елви се наведе леко напред във фотьойла.

— Това… краят ли е?

— Не. Сега вече знам къде се крие тази твар.

— Аха.

Според училищния психолог Флора проявяваше симптоми на саморазрушително поведение. Елви не знаеше дали тази диагноза е по-безвредна или по-страшна от нейната собствена — хистерия. Да страдаш от хистерия през петдесетте години, белязани от икономическия и социалния разцвет на шведската държава и окончателната победа на разума, беше огромен проблем. И Елви, като Флора, се самонараняваше по ръцете и краката, преследвана от вътрешна болка и социален натиск. В онези дни подобни проблеми оставаха дълбоко скрити. Никой нямаше право да бъде нещастен.

Още от самото начало Елви усещаше силна привързаност към сериозното малко момиченце с богата фантазия и сякаш знаеше, че го очаква труден път. Дълбоката им чувствителност, която бе сякаш проклятие, бе прескочила едно поколение. Може би в знак на протест срещу шантавата си майка Маргарета избра да следва право и постепенно се превърна в елегантен и изключително успешен юрист. По-късно се омъжи за Йоран, също студент по право, досущ като нея самата.

— И теб ли те боли глава? — попита Елви, когато се наведе напред, за да изключи играта, и видя как Флора разтрива челото си.

— Да… — Флора натисна копчето. — Не. Не мога да я спра.

— Ами пробвай с телевизора.

Но и той отказваше да се изключи. Играта се включи сама и започна да разиграва различни сцени. Джил уцели две зомбита с електрошоковия си пистолет и застреля още едно в коридора. Изстрелите отекваха в главата на Елви и лицето й се изкриви в гримаса. Не можеха да намалят и звука.

Когато Флора се опита да дръпне щепсела от контакта, той изпука, а тя се хвърли назад с писък. Елви стана от фотьойла.

— Какво стана, миличка?

Флора се втренчи в ръката си.

— Удари ме ток. Не много силен, но… — тя разтърси ръка в опит да я охлади и посочи към екрана, където Джил изпържи още двама от живите мъртви и се изсмя. — Не като при тях.

Елви протегна ръка към нея и й помогна да се изправи.

— Да отидем в кухнята.

Туре отговаряше за всички електрически уреди и машини. След като се разболя от алцхаймер, Елви бе принудена да вика електротехник, когато някой от бушоните изгореше. Никой не се бе постарал да я научи как да разрешава сама такива проблеми, защото смятаха, че няма да се справи. Електротехникът обаче й показа как да постъпва в подобни случаи. Но този стачкуващ телевизор надхвърляше познанията й. Щеше да изчака до утре.

Поиграха на карти в кухнята, но и на двете им бе трудно да се съсредоточат. Не стига че ги боляха главите, а и усещаха някакво напрежение във въздуха. В десет и петнайсет Елви събра картите и се обърна към внучката си:

— Флора? Усещаш ли…

— Да.

— Какво е това?

— Не знам.

И двете забиха очи в плота на масата и се опитаха да прояснят съзнанието си. Елви познаваше само още неколцина освен Флора, които притежаваха същата дарба. За Флора Елви бе единственият човек освен нея самата. Момичето бе изпитало същинско облекчение, когато двете с баба й заговориха за това преди няколко години. Имаше още един луд със същите способности, със същото Обоняние.

В някое друго общество, през някоя друга епоха, вероятно двете с баба й щяха да са шамани. Или пък щяха да ги изгорят на клада. Но в Швеция през двайсети век им се втълпяваше, че страдат от хистерия и саморазрушително поведение. Свръхчувствителност.

Никак не им бе лесно да обяснят какво усещаха, сякаш с обонянието си долавяха специфични следи от миризми. Подобно на лисицата, която знае, че дивият заек се крие някъде в мрака, а мирисът на страха му издава, че и той е надушил лисицата, двете жени долавяха следите във въздуха около различни места и хора.

Заговориха за това миналото лято, докато вървяха по крайбрежната алея „Нор Меларстранд“. Точно преди да стигнат до кметството и двете изведнъж се отдалечиха от кея и поеха към велосипедната алея. Елви се спря и попита:

— Ти ли ни поведе насам?

— Да.

— Защо?

— Защото… — Флора вдигна рамене и заби поглед в земята, сякаш се срамуваше. — Просто имах лошо чувство.

— Знаеш ли… — Елви я хвана за брадичката и повдигна главата й. — И аз изпитах същото.

В този миг Флора впи изпитателен поглед в очите й.

— Наистина ли?

— Да — отвърна й Елви. — Нещо се е случило там. Нещо лошо. Мисля, че… някой се е удавил.

— Да — продължи Флора. — Искал е да скочи от лодката…

— И си е ударил главата в ръба на кея — довърши изречението Елви.

— Да.

Дори не провериха дали беше така. Просто не се съмняваха в това. През остатъка от следобеда си споделиха различни истории. И при двете дарбата се бе проявила за първи път в началото на пубертета, а източникът на най-големите страдания и на Флора, и на Елви беше един и същ — познаваха хората твърде добре. Дарбата на Флора й разкриваше за миг истинската същност на всички около нея, затова не можеше да търпи лъжи.

— Миличка — рекла й бе Елви, — всички лъжат, малко или повече. Иначе обществото ни отдавна да се е сринало. Всички ние лъжем по малко. Това дори е известна проява на грижа за другите. Истината всъщност съдържа голяма доза егоизъм.

— Знам, бабо. Наистина. Но е толкова… отвратително. Сякаш вонят… Разбираш ли?

— Да — въздъхна Елви. — Разбирам.

— На теб поне не ти се налага да си сред тях. Срещаш се единствено с дядо и жените от църквата. Ала в училище има поне хиляда души и всички, или поне почти всички, се чувстват зле. Повечето дори не го осъзнават, но аз го усещам и ме боли. Боли ме. През цялото време. Когато някой от учителите ме повика, за да си поговорим сериозно и да ми разясни какъв ми е проблемът, ми се иска да повърна. Докато го слушам, мога да надуша цялата му злост и гадост. Страх и отегчение. Дори от мен самата го е страх и животът му е пълен провал, а е тръгнал да ми дава съвети как да се държа.

— Флора — рече Елви. — Знам, че това не е кой знае каква утеха, но ще свикнеш. Дори като седиш в някоя дворна тоалетна известно време, спираш да усещаш миризмата.

Флора се изсмя на думите на баба си, а тя продължи:

— А що се отнася до жените от църквата, трябва да ти призная, че понякога ми се иска да имам щипка за пране под ръка.

— Щипка за пране?

— За да си запуша носа. Дядо ти пък… Предпочитам да го оставим за някой друг път. Само едно трябва да знаеш, няма как да прогониш миризмите. Трябва да си наясно. Ако си като мен, никога няма да откриеш подходящата щипка. Просто трябва да свикнеш. Знам, че е истински ад. Но ако искаш да живееш, трябва да се научиш да търпиш.

 

 

Хубавото на разговора им бе, че след него Флора спря да се самонаранява. А и започна да посещава Елви по-често. Дори през седмицата понякога се качваше на автобуса до Тебю Шуркбю и се връщаше направо в училище на следващата сутрин. Предложи на баба си и да й помага с грижите за дядо й, но нямаше какво толкова да направи. Елви я остави да го храни с каша, когато поискаше, само за да се чувства съпричастна.

На няколко пъти Елви се опита внимателно да подеме темата за Бог, но Флора бе атеист. Флора пък й пусна на няколко пъти „Мерилин Менсън“ — със същия отчайващ резултат. Приятелството им си имаше определени граници. За сметка на това обаче Елви нямаше проблем с филмите на ужасите, макар и в умерени количества.

 

 

Когато се върнаха в дневната, телевизорът гърмеше още по-силно. Флора отново се опита да го изключи, но не успя.

Бе получила телевизионната игра от Елви за петнайсетия си рожден ден. Това породи разгорещени спорове с Маргарета, която настояваше, че телевизионните игри водят до отчуждаването на младежта от околния свят. Елви бе напълно съгласна с нея и именно затова купи играта на внучката си. Тя самата беше на петнайсет, когато започна да пие. За да се изключи, за да притъпи сетивата си. Така погледнато, телевизионната игра беше много по-добър избор.

— Нека се поразходим — предложи Елви.

Телевизорът не се чуваше в градината, но въздухът бе напълно неподвижен и нажежен до червено. Всички еднофамилни къщи наоколо светеха, кучетата лаеха, а над главите им сякаш бе надвиснала огромна заплаха.

Тръгнаха към ябълковото дърво, което бе на годините на къщата. Контурите на стотици зелени зародиши се очертаваха на фона на тъмната му корона, а изсъхналите клони, натрупали се през последните години на болестта на Туре, протягаха ръце към небето.

— Ще взема пушката, ще се кача на втория етаж и ще застрелям кучетата.

— Каза ли нещо? — попита Елви.

— Не.

Елви погледна към небето. Звездите приличаха на глави на топлийки, забити в безкрайната далечна синева. Изведнъж си представи как се откъсват от него, превръщат се в истински топлийки и се забиват в мозъка й, причинявайки й невероятна болка.

— Като желязна девица — рече Флора.

Елви я погледна. Внучката й също стоеше, загледана в небето.

— Флора — рече Елви, — стори ми се, че току-що каза нещо за някаква пушка и… кучета?

Флора вдигна вежди и се разсмя.

— Да? — учуди се тя. — Може би за това как ще продължа с играта. Как…?

Те се спогледаха. Това беше нещо ново. Болката в главата им се засили, иглите сякаш се забиха още по-надълбоко в мозъка им и изведнъж усетиха силен вихър.

Наоколо не потрепваше нито лист, нито стрък трева, но и двете с Елви едва не паднаха на земята под напора на могъщата сила, която премина като вълна през градината. Само след секунда всичко приключи.

— Каза… прокл… с… й… и… тез… ст… кла… рм… кссс…

Подобно на радиоприемник, който изведнъж улавя стотици нови честоти, главите им се напълниха с гласове. Бяха само откъслечни, недовършени срички, но двете жени ясно долавяха, че са изречени от хора, обзети от паника. Преминаха през тях и изчезнаха. Краката на Елви омекнаха, тя се строполи на колене в тревата и прошепна:

— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни; както…

— Бабо?

— Както и ние прощаваме на нашите длъжници и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…

— Бабо!

Гласът на Флора трепереше. Елви с усилие се изтръгна от молитвата си и се озърна. Флора седеше на тревата с широко отворени очи и я гледаше втренчено. В този миг я прониза толкова силна болка в главата, че се уплаши да не би да е получила удар. След това прошепна тихо:

— Да?

— Какво беше това?

Елви направи гримаса. Всичко я болеше. Изпитваше болка, когато помръднеше глава, изпитваше болка, когато отвореше уста. Опита се да формулира някакъв отговор мислено, но не успя… В следващия миг ужасът отмина. Тя затвори очи и си отдъхна. Болката изчезна, светът около тях отново стана обикновен. По лицето на Флора също се изписа облекчение.

Елви си пое дълбоко въздух. Да. Край. Всичко свърши. После протегна ръка и хвана Флора.

— Толкова се радвам — рече тя. — Че беше тук, с мен. Че не се наложи да преживея това сама.

Флора разтърка очи.

— Какво всъщност се случи?

— Не знаеш ли?

— Да. Не.

Елви кимна. Разбира се. Беше въпрос на вяра.

— Бяха духовете — рече тя. — Душите на мъртвите. Върнали са се.