Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (39)

Район Хеден, 12,15

Когато пристигна в Хеден и видя, че огромната тълпа от хора пред портите бързо се топи, Флора отново се обнадежди, че ще успее да влезе вътре. Фамилията на дядо й бе различна от нейната и затова нямаше как да докаже роднинската си връзка с него. Сутринта се обади на Елви, за да я помоли за пълномощно, но както обикновено, разговаря с някаква лелка, която я уведоми, че Елви е заета.

Флора застана на едната опашка, която бавно се придвижваше към портата. През последните няколко дни разговоря много с Петер, който все още продължаваше да се крие в мазето си. Предната вечер обаче батерията му се бе изтощила, а нямаше как да я зареди, докато властите все така трескаво разчистват района.

„Направо са се скъсали от работа.“

Колко ли усилия са вложили, за да издигнат трикилометровата ограда около района. Само за два дни. Веднъж Петер бе успял да излезе за малко навън и после й разказа, че целият район буквално гъмжи от военни, а работата продължава денонощно. Властите вероятно бяха държали медиите в пълно неведение или пък се бяха споразумели с тях да не споменават нищо за новото предназначение на Хеден преди речта на министър-председателя по този въпрос.

Флора тръгна бавно напред и нагласи раницата си — бе я напълнила с плодове, които смяташе да занесе на Петер. Не можеше да търпи да е заобиколена от толкова много хора и се опита да се разсее, като започна да брои наум прости числа — „две, три, пет, седем, единайсет, тринайсет, седемнайсет…“.

Страхът, който гъделичкаше ноздрите й по улиците на града, бе нищо в сравнение с този тук. Накъдето й да извърнеше глава, улавяше един-единствен сигнал. Хората изглеждаха напълно нормални на външен вид, само очите им бяха някак празни и изпълнени с решителност. В душите им обаче вилнееше страх пред неизвестното, пред „другото“.

„… деветнайсет, двайсет и три…“

За разлика от нея повечето от хората наоколо щяха да се срещнат с пробудените си роднини за първи път. Ставаше дума най-вече за мъртъвците, пробудили се в моргата или изровени от военните и отведени до затворените отделения. Хората си представяха най-страшното. Флора се опита да се абстрахира от натрапчивия ужас около себе си, но така и не можеше да проумее защо властите бяха решили да организират срещата с пробудените точно по този начин.

Флора наведе глава, затвори очи и се съсредоточи в броенето.

„Двайсет и девет, трийсет и едно… трийсет и седем… само за да ни покажат, че ситуацията е под контрол… трийсет и девет… мама, разложено лице, пръсти и крака… четирийсет и едно… четирийсет и едно…“

— Ехо?

Гласът проряза мъглата от мисли в главата й, гласът, който й прозвуча толкова познато. Флора отвори очи, вдигна глава и видя баба си за първи път от четири дни. Зад нея стоеше и Хагар.

Момичето така се стъписа, че загуби контрол над съзнанието си и то се изпълни с порой от объркани, уплашени мисли, които заглушиха гласа на баба й. Успя да дочуе единствено думата „души“, преди Елви да бъде свалена от сцената. Флора се затича натам.

Един охранител държеше Елви за раменете, но я пусна веднага щом Флора се приближи. Някакъв костюмиран мъж застана до звуковата уредба и привлече вниманието му. Охранителят размаха пръст към мъжа и високоговорителя…

— По дяволите, не трябва да си там! Ти остани тук.

— Бабо!

Елви вдигна глава, а Флора направо се уплаши. От последната им среща насам баба й бе остаряла с няколко десетилетия. Прегърна я със слаби, отпуснати ръце.

— Бабо, как си?

— Ами добре.

— Да не си болна?

Елви докосна покритата с коричка рана на челото си.

— Малко съм… уморена.

Охранителят избута младия мъж към тях и им нареди:

— Веднага се махайте оттук.

Около тях се насъбраха още хора, най-вече възрастни дами, които се приближаваха до Елви, тупаха я по рамото и й шепнеха нещо.

— Бабо — каза Флора, — какво правите тук?

— Здравей — младият мъж протегна ръка и Флора я пое. — Ти ли си Флора?

Флора кимна и пусна ръката му. Наоколо имаше толкова много хора, че не можа да чуе мислите му — рядко и приятно чувство. Хагар се приближи и потупа Флора по ръката.

— Здравей, миличка. Как си?

— Ами — Флора замахна към сцената. — Какво става тук?

— Моля? О, да, извинявай! — Хагар пъхна пръста зад ухото си. — Та какво каза?

— Просто се чудя какво правите.

Мъжът изпревари Хагар и й отговори.

— Баба ти — започна той с такъв тон, сякаш искаше да накара Флора да се почувства горда, че е внучка на Елви — получи послание, че трябва да помогне на хората да спасят душите си. Че няма време за губене — сега е моментът. Ние й помагаме в борбата. Вярваш ли в Бог?

Флора поклати глава, а мъжът се изсмя.

— Това си е направо комично, а? Мен ако питаш, ти първа трябваше да подкрепиш баба си след преживяното в градината онази нощ…

Флора се ядоса, че мъжът е научил за тази случка — тя бе решила да я запази в пълна тайна. Елви все още бе заобиколена от дълбоко загрижените си приятелки и Флора в миг осъзна, че ръцете им изпиват живота й, вместо да й помагат — на това се дължеше умората й.

— Бабо? Какво е това послание?

— Баба ти… — започна мъжът, но Флора го игнорира, отиде при Елви и сложи ръката си върху нейната.

Дали заради близостта на пробудените, или не, но пред очите на Флора изникна следната картина: облят в светлина женски образ на телевизионния екран.

„… Единственото им спасение е да дойдат при мен…“

Телевизорът изгасна, картината изчезна и Флора се вгледа в уморените очи на Елви.

— Какво означава това?

— Не знам. Но трябва да направя нещо. Не знам.

— Виждам, че това е твърде тежка задача за теб.

Елви примижа леко и се усмихна.

— Не, не си права.

— Защо не ми вдигаш, когато те търся по телефона?

— Вече ще ти вдигам, извинявай.

Една от жените се приближи и погали Елви по гърба.

— Хайде, скъпа. Трябва да измислим друг начин.

Елви кимна уморено и тръгна послушно след нея. Флора извика:

— Бабо, мисля да отида при дядо.

Елви се обърна.

— Добре, прати му много поздрави.

Флора постоя още малко така, с отпуснати ръце, без да знае как да постъпи. Когато всичко това приключи, когато видеше с очите си какво се случва зад оградата, ще отиде при Елви и… ще я освободи? Или поне ще стори нещо. Но не сега. Сега искаше да види.

Нареди се на опашката и се опита отново да върне спомена, който Елви й изпрати. Не разбираше. Да не би да беше някаква телевизионна програма? Жената й се струваше позната, но не можеше да си спомни откъде.

„Актриса? Татко, всички цветя, ръката му, капака, пръстта.“

Бе невъзможно да събере мислите си сред тази тълпа от хора. Опита се да ги затвори в нещо като непроницаема кутия, която се люшкаше напред-назад сред мисловните потоци на чуждите съзнания. Не можеше да я контролира.

Пред нея имаше дете, което държеше някакъв мъж за ръката. До тях чакаше възрастен човек, който се въртеше неспокойно. Изведнъж в съзнанието й изскочи зайче. То заподскача сред потоците, но се изгуби в кръговрата от ковчези, пръст, празни очи и вина.

„Единственото им спасение е да дойдат при мен.“

„Да“ — помисли си Флора. Нямаше съмнение, че хората имаха нужда от помощ. Вече бе съвсем до портите. Направи й впечатление, че лицата на всички около нея бяха станали още по-сериозни и решителни. Усети как се опитват да сподавят страха си, но без успех. Бяха като деца, които се готвят да преминат през тунела на ужасите за първи път и не знаят какво всъщност ги очаква там.

Някой я побутна по гърба, до ушите й достигна женски глас:

— Ленарт, какво има?

Отговорът прозвуча съвсем сподавено:

— Не, не знам… не знам… дали мога…

Обърна се и видя мъж, отпуснат в прегръдката на жена си. Лицето му бе посивяло, а очите — облещени. Той погледна Флора и посочи към загражденията.

— Татко… не го обичах особено, когато бях малък. Тогава той…

Жената дръпна мъжа за ръката, смъмри го да мълчи и се усмихна извинително на Флора. Момичето веднага видя целия им брак, а после и детството на непознатия, и се обърна ужасено напред.

— Ева Зетерберг.

Бе мъжът пред нея, този с детето. Охранителят със списъка го попита:

— А вие сте?

— Съпругът й — отвърна той, а после посочи към момченцето и възрастният мъж. — Това са синът й и баща й.

Охранителят кимна, отвори на една от последните страници и прокара пръст по нея.

„Зайчето, зайчето…“

Бобърът Брюно. И един заек. Малко зайче в джоб. Дори момчето, синът на Ева Зетерберг, си мислеше за зайчето. Същото зайче. Значи това беше семейството й. И всички си мислеха за зайчето.

— 17 В — съобщи им пазачът и посочи навътре към блоковете. — Следвайте табелите.

Цялото семейство тръгна напред през портите, Флора усети облекчението им и се опита да запомни номера — 17 В. Охранителят я погледна нетърпеливо.

— Туре Лундберг — рече Флора.

— А ти си?

— Внучката му.

Охранителят я огледа от глава до пети — прецени облеклото й, взря се в гримираните й в черно очи и тупираната й коса. Стана й ясно, че няма да я пусне.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не — отвърна му Флора. — Не мога.

Нямаше смисъл да спори. Охранителят си мислеше за павета, за младежи, които къртят павета.

Флора се отдалечи от портата и тръгна край оградата, пръстите й притичваха през дупките й. Докато се отдалечаваше от тълпата, мисловните потоци постепенно губеха сила и избледняваха. Бе като да се прибереш вкъщи насред буря. Продължи напред, докато всички чужди гласове изчезнаха от съзнанието й. Седна на тревата и си отдъхна.

Когато събра сили, отново се изправи и вървя покрай оградата, докато сградите не я скриха от охранителите. Нямаше да има проблем да прескочи оградата, но как щеше да успее да прекоси поляната, която я делеше от сградите? Изненада се, че тук няма повече охранители. Ако се провеждаше концерт, щяха да са разположени на всеки двайсет метра.

Може би не смятаха, че някой ще се опита да се промъкне скришом вътре.

„Защо тогава им е нужна ограда?“

Флора метна раницата си от другата страна на заграждението и си помисли, че бе извадила истински късмет, когато любимите й кецове буквално се бяха разпаднали на парчета. Затова й се наложи да си обуе ботушите, а острите им върхове влизаха идеално в дупките на мрежестата ограда. Успя да я прехвърли за десет секунди. Веднага след това приклекна плътно до земята — не че имаше какъвто и да било смисъл, тъй като се виждаше отдалеч като лебед върху телефонна жица — и бързо установи, че никой не реагира на действията й. Метна раницата си през рамо и тръгна към сградите.