Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (36)

Град Тебю Шуркбю, 09,30

— Трябва да се възползваме от този шанс. Все пак там ще се съберат страшно много хора.

— Дали някой изобщо ще поиска да се вслуша в думите ни?

— Не се и съмнявам.

— Как ще ни чуят?

— Ще има тонколони.

— Дали ще ни позволят да ги използваме?

— Чуйте сега. Да не мислите, че Христос е искал разрешение, за да прогони търговците от храма? „Простете, ще ми позволите ли да ви преобърна сергиите?“

Останалите се разсмяха, а Матиас самодоволно скръсти ръце на гърдите си. Елви бе опряла глава на касата на вратата и ги наблюдаваше как обсъждат стратегията за идния ден. Реши да не се меси в дискусиите им. През последните дни бе съвсем отмаляла от безсъние, породено от обладалото я съмнение.

Нощем лежеше будна и се мъчеше да запази видението си, да не му позволи да избледнее и да се превърне в поредния спомен. Опитваше се да разбере.

„Единственото им спасение е да дойдат при мен…“

След първата успешна вечер спасението на нови души вървеше далеч по-бавно. След като първият шок отмина и обществото доказа, че може да се пребори със ситуацията, хората станаха глухи за думите им. Елви участва само през първия ден. След това се почувства твърде уморена.

— Ти как мислиш, Елви?

Матиас обърна кръглото си детско лице към нея. На Елви й отне няколко секунди да разбере какво точно я пита. Седем чифта очи се впиха в нея. Матиас бе единственият мъж в компанията. Останалите бяха все жени — Хагар, Грета, съседката и дамата, която се появи в дома на Елви през първата вечер от начинанието им. Елви не си спомняше името й. Тук бяха и двете сестри, Ингегерд и Есмералда, приятелки на безименната жена. Те решиха да дойдат още на сутрешната среща. Останалите последователи щяха да се присъединят към групата по-късно.

— Мисля… — започна Елви. — Мисля, че… Не знам какво мисля. Матиас сбърчи вежди. Грешен отговор. Елви потри разсеяно коричката на челото си.

— Преценете кое е най-правилното решение в този случай и… ще се опитаме да го приложим. Мисля, че трябва да си легна.

Матиас я настигна до вратата на спалнята и я хвана нежно за рамото.

— Елви, ние сме тук заради твоята вяра и твоето видение.

— Да, знам.

— Нима си започнала да се съмняваш?

— Не. Просто… нямам сили за нищо.

Матиас се загледа в Елви. Погледът му се местеше от раната до очите й и обратно.

— Аз ти вярвам. Мисля, че имаш мисия. Която е важна.

Елви кимна.

— Да, просто… не съм сигурна каква точно е тя.

— Отиди си легни сега, а ние ще се погрижим за останалото. Тръгваме след час. Видя ли листовките?

— Да.

Матиас не помръдна от мястото си, сякаш чакаше още нещо. Елви добави:

— Много са хубави.

След това влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Сгуши се под кувертюрата, без дори да се съблече, и я дръпна над носа си. Очите й зашариха из стаята. Нищо не се бе променило. Приближи ръце на около десет сантиметра от очите си.

„Ето ги ръцете ми.“

Сви пръсти.

„Ето ги и пръстите ми. Движат се.“

Телефонът в коридора зазвъня. Нямаше сили да стане да го вдигне. Някой, вероятно Есмералда, го стори вместо нея.

„Аз съм една напълно обикновена жена.“

Винаги ли е така?

Светците, които жертваха живота си в името Господне; Франциск, който танцува в екстаз пред папата; Биргита, посветила живота си на святата вяра в монашеската килия. Дали и те са се съмнявали така? Дали понякога Биргита не се е чудела дали всичко това не е плод на собственото й въображение? Дали на Франциск не му се е искало да отпрати учениците си с думите: „Оставете ме на мира. Нямам какво повече да ви кажа.“

Дали това бе част от изпитанието?

Нямаше кого да попита. Всички те отдавна бяха мъртви, а легендите вече господстваха над имената им, лишили ги от всичко човешко и греховно.

Ала тя видя.

Вероятно имаше и други като нея, хиляди на брой през вековете. Може би това, което отличаваше светците от останалите простосмъртни, бе, че те държаха на вярата си, че не позволяваха на виденията си да избледнеят и да изчезнат. Кътаха ги и ги пазеха, осъзнали, че забравата е инструмент на дявола. Това бе тайната.

Елви хвана кувертюрата и силно я стисна.

„Да, Господи, ще устоя.“

После затвори очи и се опита да си почине. Тялото й точно бе започнало да се отпуска, когато дойде време да тръгват.