Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (35)

Улица „Бундегатан“, 09,30

В събота сутринта някой позвъни на вратата на Флора. Оказа се Мая — една от малкото й приятелки от училище. Тя бе с цяла глава по-ниска от Флора и с около трийсетина килограма по-тежка. На яката на войнишкото й яке от магазин „ЙоБе“ имаше значка със следния надпис: „I’m a bitch & I moan. What is your religion?“^[1]

— Можеш ли да излезеш за малко? — попита тя.

Флора прие с радост поканата й. Апартаментът й се струваше още по-задушен тази сутрин по време на закуска, а мирисът на препечени филийки злобно й напомняше за изгубеното им щастие. Освен това Флора пушеше единствено в присъствието на Мая, а днес страшно много й се искаше да запали цигара.

Заразхождаха се безцелно по улиците, докато Мая изпуши първата си цигара за тази сутрин. Флора си дръпна няколко пъти.

— Говорихме да подготвим нещо срещу Хеден — рече Мая и й подаде цигарата.

— Ние?

— Да, от сдружението.

Мая бе член на една от фракциите на „Младите леви“. Тя се състоеше предимно от момичета, които непрекъснато измисляха разни акции. Когато списанието „Кафе“ празнуваше десетгодишния си юбилей на кораба „Патриция“, те изляха десет кофи с лепило за тапети на пристана и сложиха табела с надпис „Внимание! СПЕРМА“. На гостите им се наложи да джапат през сиво-бялата каша, докато накрая не успяха да я отмият.

— Какво сте намислили? — попита Флора и й върна цигарата, без да си дръпне.

Вече бе заситила никотиновия си глад.

— Ами — рече Мая и демонстративно извърна поглед от едно накипрено момиче с бели ленени панталони, което разхождаше декоративното си куче. — Всичко това е пълна лудост. Първо ги третираха като опитни зайци, а сега ще ги затворят в проклетото гето.

— Права си — съгласи се Флора. — Но каква е алтернативата?

— Алтернатива? Няма значение каква е алтернативата. Постъпката им е погрешна. Всяко общество не е по-добро от…

— … от начина, по който се отнася към най-беззащитните си членове — довърши Флора изречението й. — Да, знам, но…

Мая махна ядосано с ръката, в която държеше цигарата.

— Никога преди не сме имали по-беззащитна група от мъртвите. — Разсмя се и добави: — Кога за последен път си чула някой мъртвец да се бори за правата си? Те на практика нямат такива и властите могат да постъпват с тях както си поискат. Не се и съмнявам, че ще се възползват от надмощието си. Прочете ли статията в „Дагенс Нюхетер“ от онази проклета философка, как й беше името…

— Да — отвърна Флора. — Съгласна съм с теб, че подобно отношение е напълно неприемливо. Успокой се малко. Чудя се само…

— Чуденето го остави за после. Първо трябва да открием грешките им и да предприемем нужните действия. Веднага щом се появи нещо ново, властимащите са първи на опашката, за да се възползват. Да речем, че сега успеят да изработят лекарство против смъртта. Кой, мислиш, ще го получи? Да не би да вярваш, че политиците ще се погрижат населението на Африка да живее вечно? Едва ли. По-скоро ще оставят всички негри да пукнат от спин и чак след това ще вземат да умуват как да постъпят с Африка. Разпространението на лекарства на практика се контролира от фармацевтичните компании на САЩ. — Мая поклати глава. — Не се и съмнявам, че ще си наврат големите носове и в Хеден.

— Мислех да намина утре там, след като отворят — каза Флора.

— Къде? В Хеден? Идвам с теб.

— Едва ли ще те пуснат. Само роднините имат…

— Как ще докажеш, че си нечий роднина?

— Не знам.

Мая загаси цигарата между палеца и показалеца си. Спря, наведе глава на една страна и погледна Флора с премрежени очи.

— Защо изобщо ще ходиш там?

— Не знам. Просто… трябва. Искам да видя как изглежда.

— Всичко, свързано със смъртта, дълбоко те вълнува, нали?

— Не е ли така с всички?

Мая се загледа в нея в продължение на няколко секунди и след това каза:

— Не.

— Да.

— Не.

Флора сви рамене.

— Всъщност не мисля, че разбираш за какво става дума.

Мая се усмихна широко и хвърли фаса в красива дъга към близката кофа за боклук. Колкото и невероятно да беше, успя да я уцели. Флора заръкопляска, а Мая я хвана за рамото.

— Знаеш ли каква си?

Флора поклати глава.

— Не.

— Претенциозна. Но не много. Това е хубаво.

Продължиха да се разхождат и да си говорят още няколко часа. След това се разделиха, а Флора се качи на метрото към район Тенста.