Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (34)

Улица „Сварваргатан“, 07,30

Малко преди седем и половина Давид вече стоеше в коридора, до външната врата. Точно след две минути чу как асансьорът започва да се изкачва нагоре, а след това някой тихо почука на вратата. Всъщност тази тайнственост бе напълно излишна — Давид знаеше, че Магнус вече е буден, но малко магия никога не е в повече, когато някой има рожден ден. Особено когато този някой става на девет години.

Стюре, тъстът на Давид, чакаше на стълбите с кош за котки в ръка. Обикновено Стюре носеше сини панталони и дебел пуловер, но днес се бе облякъл с риза на червено и оранжево каре и леко отеснели официални панталони. По повод на тържествения случай.

— Заповядай, Стюре.

— Благодаря.

Стюре вдигна леко коша и кимна към него.

— Много е хубав — рече Давид. — Влизай.

Стюре бе широкоплещест мъж, почти метър и деветдесет на ръст. На неговия фон апартаментът се превръщаше от просторна тристайна квартира в нещо като функционален затвор. Стюре имаше нужда от простор около себе си, от въздух, от дървета. Веднага след като влезе в коридора, той направи нещо твърде необичайно — остави коша за котки на входа и прегърна Давид. Не защото искаше да получи утеха или пък да я даде, а по-скоро като знак за общата им тъга. Вместо ръкостискане. Стюре притисна Давид до себе си, задържа го около пет секунди и отново го пусна. Давид дори не успя да реши дали да положи глава на гърдите му, или не. Но когато тъстът му отстъпи назад, му се прииска да го бе сторил.

— Да — рече Стюре. — Така стоят нещата.

Давид само кимна. Не знаеше какво да му отговори. Отмести леко капака на коша за котки. На дъното му лежеше малко сиво зайче. В единия край имаше няколко листа маруля, а в другия — малки черни топчета. От коша се носеше остра миризма, която скоро щеше да пропие целия апартамент.

Стюре пое зайчето в огромните си длани като в малко гнездо.

— Къде е клетката?

— Мама ще я донесе.

Стюре погали зайчето по ушите. Носът на възрастния човек бе значително по-червен от последната им среща, а кожата на бузата му бе изпъстрена с малки червени кръвоизливи. Давид усети лек мирис на уиски, вероятно изпито предната вечер. Стюре в никакъв случай не би седнал в колата в нетрезво състояние.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

Седнаха край кухненската маса. Зайчето все още лежеше в ръцете на Стюре, беззащитно, но спокойно. Малката му муцунка трептеше, животинката се опитваше да опознае новото място. Стюре едва успяваше да отпие от кафето си, все пак едната му ръка бе заета. Поседяха мълчаливо известно време. Давид чу, че Магнус започва да се върти в леглото. Вероятно му се пишкаше, но не искаше да стане и да развали магията.

— Много по-добре е — рече Давид. — Много по-добре. Разговарях с тях вчера вечерта и ми казаха, че… има невероятен напредък.

Стюре отпи още една глътка кафе.

— Кога ще я пуснат да се прибере вкъщи?

— Не можаха да ми отговорят на този въпрос. Продължават с рехабилитацията. Имат цяла изработена програма.

Стюре кимна, но продължи да мълчи, а Давид се почувства като пълен глупак — не само че използваше техните термини, ами и защитаваше методите им. Беше се превърнал в едва ли не представител на властите.

Неврологът, с когото разговаря, му обясни, че дейността на мозъка на Ева се усилва успоредно с подобряването на речта й и когнитивните й способности. Изглежда мъртвите мозъчни клетки се пробуждаха за живот — поредното чудо.

Лекарят обаче започна да увърта, когато Давид му зададе същия въпрос като Стюре преди малко — кога може да се прибере вкъщи.

— Още е твърде рано — отвърна му той. — Има някои проблеми… за които е най-добре да поговорим утре. След като се срещнете. Трудно ми е да ви обясня по телефона.

— Какви проблеми?

— Ами, както ви казах… Едва ли ще разберете, ако не го изпитате сам. Утре ще съм в Хеден. Тогава ще обсъдим всичко.

Разбраха се да се срещнат рано сутринта. Щяха да отворят Хеден в дванайсет, а Давид планираше да отиде там преди това.

На вратата отново се чу плахо почукване. Давид отвори и пусна майка си, която носеше клетката за зайци в ръка. За негова най-голяма изненада тя прие новината за инцидента на Ева изключително спокойно и му спести вайкането, от което се бе опасявал.

Клетката беше хубава, но нямаше стърготини. Стюре каза, че могат да използват вестници, а и така щяха да спестят малко пари. Заедно подредиха клетката, а Давид чакаше със зайчето на ръце.

Двамата с Ева много пъти се бяха шегували, че трябва да сватосат родителите си, които живееха сами. Тогава това им се струваше напълно невероятно — бяха прекалено различни и яко вкопчени в обичайното си ежедневие. Сега обаче, докато стоеше и ги гледаше как си шушукат и късат вестниците, а после наливат вода в малката паничка, вече не му се струваше толкова невъзможно да се съберат. За миг смениха ролите си — те се превърнаха в семейна двойка, а той бе сам.

„Не, аз не съм сам. Ева ще се оправи.“

Дупката, зееща в гърдите й.

Давид затвори очи, после отново ги отвори и се взря в зайчето, което гризеше едно от копчетата на ризата му. Ако Ева не беше катастрофирала, никога нямаше да го купи. И двамата със съпругата му смятаха, че човек не бива да отглежда животни в клетки, в големия град. Ала сега…

Искаше да зарадва Магнус. Поне на рождения му ден.

 

 

Щастливи сме, ха-ха!

Че ти роден си днес!

Че ти роден си днес!

В този ден!

Ура! Ура!

Давид преглътна с мъка, когато влязоха в стаята на Магнус. Той не лежеше свит в леглото и дори не се преструваше на заспал. Вместо това се бе изтегнал с ръце на корема и ги гледаше сериозно. Давид осъзна, че главният герой отказваше да участва в малкия им спектакъл.

— Честит рожден ден, миличко.

Майката на Давид стигна първа до леглото, а Магнус леко омекна, когато видя пакетите в краката си. Сякаш за миг забрави всичко. Получи карти за игра „Покемон“, „Лего“ и няколко филма. Накрая внесоха и клетката.

Давид за миг се притесни при мисълта, че Магнус просто се преструва заради тях, но щастието, което се изписа по лицето му, когато вдигна зайчето, погали го по главата и го целуна по муцунката, беше съвсем искрено. Първите му думи, след като го нагушка хубаво, бяха:

— Може ли да го взема с мен и да го покажа на мама?

Давид се усмихна и кимна. Магнус почти не бе споменавал името на Ева след инцидента, а когато баща му се опитваше да подхване тази тема, усещаше единствено силната му ярост — Магнус се сърдеше на Ева, че е изчезнала от живота им. Но детето явно разбираше, че чувствата му са напълно неоснователни, и затова отказваше да говори за майка си.

Сега, щом искаше да вземе със себе си заека, баща му дори нямаше и да се опита да го спре.

Стюре погали Магнус по главата и попита:

— Как се казва?

Магнус отговори веднага:

— Балтазар.

— Аха — рече Стюре. — Добре, че е мъжко.

Внесоха тортата. Давид бе купил готова торта „Принцеса“ от една сладкарница, но Магнус не каза нищо. Напълниха чашите с кафе и горещ шоколад. Сладките хапки и надвисналата над масата тишина щяха да са потискащи, ако Балтазар не беше с тях. Зайчето подскачаше из леглото на Магнус, после изведнъж реши да подуши тортата и муцунката му се покри със сметана.

Вместо да говорят за Ева, забранената тема, разговаряха за Балтазар. Балтазар бе петото живо същество в тяхната компания. Балтазар замени Ева. Смееха се на подскоците му, обсъждаха проблемите, свързани с отглеждането на зайци, и голямата радост, която животинките могат да доставят.

След като майка му най-накрая си тръгна, Давид изигра няколко партии „Покемон“ с Магнус, за да изпробват новите карти. Стюре ги гледаше с интерес, но само поклащаше глава всеки път когато Магнус се опиташе да му обясни сложните правила.

— Не, това не е за мен. Ще се придържам към „Блато“ и „Белот“.

Магнус спечели и двете игри, след което отиде в стаята си при Балтазар. Наближаваше девет и половина. Ако пийнеха още малко кафе, рискуваха да ги заболи коремът, а същевременно трябваше да убият още почти два часа. Давид се зачуди дали да не им предложи да поиграят на „Блато“, но идеята му се стори неуместна. Вместо това седна до кухненската маса срещу Стюре, с празни ръце.

— Видях, че днес ще работиш — рече Стюре.

— Какво? Днес?

— Така пишеше във вестника.

Давид извади тефтера си и провери. 17 август — НБ, 21. Стюре бе прав. Освен това за свой ужас откри, че на 19 трябва да е в Упсала, за да участва в едно фирмено тържество. Да работи — да се шегува, да разсмива хората. Потърка чело с ръка.

— Ще трябва да се обадя и да откажа участията.

Очите на Стюре се смалиха, сякаш гледаше към слънцето.

— Така ли?

— Да, знаеш ли, не мога просто да се изправя на сцената и да вляза в ролята на клоун. Не. Няма начин.

— Според мен ще ти се отрази добре, ако се покажеш сред хора.

— Да, но кой ще напише текстовете? Аз няма да мога. Не.

Освен това част от хората в публиката вероятно бяха гледали репортажа по ТВ 4 и знаеха за съдбата му. Ето го съпруга на мъртвата. Вероятно Лео сам го бе свалил от списъка с участващи, но бе забравил да промени рекламата.

Стюре сключи ръце на масата пред себе си.

— Мога да гледам Магнус, ако искаш.

— Благодаря — рече Давид. — Ще видим, мисля, че едва ли ще се наложи.