Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (3)

Площад „Велингбюплан“, 17,32

Малер мина бавно по площада с мокра от пот риза. В ръка носеше найлонова торбичка, пълна с храна за дъщеря му. На около десет сантиметра пред краката му се поклащаха светлосиви гълъби.

Той самият също приличаше на голям сив гълъб. Протритото му сако бе от петнайсет години, купи го, когато понапълня и старите дрехи му умаляха. Същото можеше да се каже и за панталоните му. От косата му бе останал само един венец покрай ушите, а от силното слънце голямото плешиво петно на главата му се бе зачервило и обсипало с лунички. Като го гледаше, човек се сещаше за гълъбите, които търсят остатъци от картофено пюре по хартиените чинийки от хотдог, и лесно можеше да реши, че Малер носи празни бутилки в торбичката си и рови из кофите за боклук.

Това не беше вярно, но той винаги оставяше такова впечатление у хората. Впечатление на пропаднал.

Когато мина по сенчестия тротоар край „Оленс“^[1] на път към улица „Онгерманнагатан“, Малер пъхна пръстите на свободната си ръка под двойната си брадичка и издърпа огърлицата си. Беше му подарък от Елиас. Шейсет и седем разноцветни мъниста, нанизани на корда и увити завинаги около врата му.

Докато вървеше надолу по улицата, Малер отброи мънистата едно по едно с палец, сякаш държеше броеница.

Наложи се да спре и да си поеме дъх, след като изкачи стълбите до апартамента на дъщеря си. После отключи вратата. Вътре цареше полумрак, бе топло и задушно.

— Здравей, миличко. Аз съм.

Не последва отговор. Както всеки път, и сега го изпълни злокобно предчувствие.

Но Ана бе там, жива. Лежеше, свита в леглото на Елиас, върху чаршафа с мечето Бамсе, подарък от Малер, и гледаше втренчено към стената. Малер остави торбичката на пода, прескочи прашните елементи от конструктор „Лего“, приближи се до леглото и внимателно седна в самия му край, при таблата.

— Как си, мила?

Ана си пое дълбоко въздух през носа. Гласът й прозвуча слабо.

— Татко… Мога да усетя аромата му. Чаршафът все още ухае като него. Ароматът му не е изчезнал.

На Малер му се прииска да легне до нея, да я прегърне и като истински баща да прогони всичкото зло. Но не посмя. Леглото нямаше да издържи тежестта му. Затова остана седнал на мястото си и се загледа в елементите от конструктора, с които никой не си бе играл вече два месеца.

Когато Малер търсеше апартамент за Ана, в същия вход се продаваше още едно жилище, само че на първия етаж. Впоследствие се отказа от него от страх, че лесно можеха да го оберат.

— Ела да хапнеш.

Малер извади две порции говеждо и готова картофена салата, наряза един домат на парчета и ги подреди в края на чиниите. Ана не му отговори.

Щорите в кухнята бяха спуснати, но слънчевите лъчи успяваха да се промушат през процепите им, да изрисуват огнени фигури по кухненската маса и да осветят вихрушката от прашинки във въздуха. Трябваше да изчисти, но нямаше сили.

Преди два месеца масата бе отрупана с най-различни предмети: плодове, писма, играчки, цветя, откъснати по време на последната разходка, някои от рисунките на Елиас от детската градина. Мъниста от житейската броеница.

Сега там имаше само две чинии с готова храна. Палещ въздух и миризма на прах. И яркочервени домати. Какво жалко подобие на вечеря.

Малер се върна в стаята на Елиас и се спря на прага.

— Ана… Трябва да хапнеш поне малко. Хайде. Всичко е готово.

Ана поклати глава и каза, без дори да го погледне: „Ще вечерям по-късно. Благодаря.“

— Не може ли да станеш поне за малко?

Тъй като тя не му отговори, Малер се върна обратно в кухнята и седна на масата.

Започна да се храни механично. Имаше чувството, че звукът от дъвченето му отеква между стените на тихата стая. Накрая изяде и парченцата домат. Едно по едно.

 

 

На парапета на балкона бе кацнала калинка.

Ана бе заета със събирането на багажа. Канеха се да отпътуват за лятната къща на Малер в Руслаген за няколко седмици.

— Мамо, виж, калинка.

Ана влезе във всекидневната точно в мига, когато качилият се на балконската маса Елиас се наведе напред в опит да хване литналата калинка. Единият крак на масата се счупи. Ана не успя да го спаси.

Под балкона имаше паркинг. С черен асфалт.

 

 

— Ето, миличко.

Малер й подаде една средно голяма хапка с вилицата. Тя седна в леглото, взе прибора за хранене и го пъхна в устата си. Малер й даде чинията.

Лицето на Ана бе подпухнало и зачервено от плач, а сред кафявата й коса се мяркаха сиви кичури. Тя хапна четири залъка и му върна чинията.

— Благодаря. Много беше вкусно.

Малер остави чинията върху бюрото на Елиас и отпусна ръце в скута си.

— Излизала ли си днес?

— Бях при него.

Малер кимна. Не знаеше какво да каже. Когато се изправи, главата му се удари в окачената над леглото Акка с Ниле Холгерсон на гърба^[2]. Дървената гъска плесна няколко пъти с криле и раздвижи въздуха над лицето на Ана. След това отново замря.

 

 

Когато се прибра в апартамента си в другия край на вътрешния двор, Малер съблече мокрите си от пот дрехи, взе душ, облече халата си и изпи един алведон, за да облекчи болката в главата си. Седна пред компютъра и влезе в страницата на Ройтерс. През следващия един час успя да открие и преведе три вестникарски бележки.

Ново японско изобретение тълкува кучешки лай. Успешно разделени сиамски близнаци. Мъж от Любек построил къща от консерви. Тъй като Малер не разполагаше със снимка на японското изобретение, реши да допълни статията с фотоса на един лабрадор. След това я изпрати на вестника.

После прочете електронното писмо от един от старите си източници в полицията, който се чудеше как я кара. Не се бяха чували отдавна. Написа му, че се чувства ужасно, че внукът му е починал преди два месеца и че всеки ден през ума му минават мисли за самоубийство. Изтри отговора, без да го изпрати.

Издължените сенки по пода подсказваха, че минава седем. Малер стана от стола и разтри слепоочията си. Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи половината на крак и се върна в дневната. Спря се до дивана.

На пода под облегалката му стоеше Крепостта.

Елиас я получи за шестия си рожден ден преди четири месеца. Голямата крепост на „Лего“. Бяха я построили заедно. Елиас си играеше с нея следобед, непрекъснато разместваше фигурките на рицари, измисляше истории и не спираше да я променя. Сега вече Крепостта нямаше да се променя.

Всеки път, когато я видеше, сърцето му се свиваше, всеки път си мислеше, че трябва да я изхвърли или поне да я разглоби, но нямаше сили да го стори. Вероятно щеше да я остави да стои там, докато е жив. Както и огърлицата от „перли“, с която щяха да го погребат.

„Елиас, Елиас…“

В душата му отново зейна пропаст. Усети усилващата се паника, тежестта в гърдите. Бързо се върна при компютъра, влезе в един от платените си порнографски сайтове и прекара вътре цял час, без да усети каквото и да било в слабините си. Всичко там му бе безразлично, противно.

Малко след девет излезе от сайта и изключи компютъра. Екранът не угасна. Нямаше сили да се бори с него. Все още усещаше силната болка в главата си в областта зад очите. Не можеше да си намери място от нея. Обиколи апартамента няколко пъти, изпи още една бира и накрая падна на колене пред Крепостта.

Фигурката на един от рицарите се бе надвесила над парапета на кулата, като че ли се опитваше да извика нещо на напиращите пред портите врагове.

— Внимавайте, щот’ ша излея буретата с помия връз главите ви! — бе извикал Малер с дрезгав глас, а Елиас едва не се бе напишкал от смях.

— Още! Още!

Малер бе изредил всички отвратителни неща, които един рицар може да излее върху някого. Включително прокиснато мляко.

Малер хвана фигурката и я заразглежда. Рицарят носеше сребрист шлем, който наполовина скриваше сериозното му лице. Малкият меч в ръката му още блестеше. Не като тези на останалите фигурки на Елиас у тях, които се бяха олющили. Малер остана загледан в блестящия сребрист меч, а две черни мисли пронизаха душата му.

„Този меч ще си остане завинаги блестящ.“

„Никога повече няма да си играя.“

Върна рицаря на мястото му и се взря в стената.

„Никога повече няма да си играя.“

В миговете на печал по изгубения си внук Малер изброяваше всички неща, които бе загубил завинаги: разходките в гората, детските площадки, сока с кифличка в някоя сладкарница, парка „Скансен“ и така нататък, и така нататък. Но зад всичко това се криеше една-единствена проста истина: никога повече нямаше да може да си играе, нито с „Лего“, нито с каквото и да било друго. С Елиас си отиде единственото му другарче и цялото му желание за игра.

Затова не можеше да пише, затова не се възбуждаше от порнографските снимки, затова минутите течаха толкова бавно. Вече не можеше да фантазира. Не му хрумваха нови идеи. Някои биха сметнали подобно състояние за същинска благословия — да живееш в настоящето, да се задоволяваш с това, което виждаш пред очите си, да не се опитваш да променяш света. Всъщност така и трябваше да бъде, но не беше.

Малер прокара пръст по белега от операционния разрез на гърдите си.

„Животът е какъвто си го направиш.“

Бе загубил безвъзвратно умението да живее. Чувстваше се като затворник в собственото си затлъстяло тяло, с което се влачеше безрадостно напред през времето. След това внезапно прозрение му се прииска да счупи нещо. Свитата му в юмрук ръка трепереше над Крепостта, но Малер успя да запази самообладание, изправи се, излезе на балкона, хвана парапета и го разклати.

Някакво куче тичаше в кръг долу на двора и лаеше. На Малер му се прищя да е на негово място.

When in trouble, when in doubt

Run in circles, scream and shout.^[3]

Малер се наведе над парапета и си представи как пада на земята и се пръсва на парчета като презряла диня. Може би дори кучето щеше да дойде да си хапне от него. Тази мисъл силно го изкуши. Да приключи дните си като храна за кучета. Въпросният пес обаче едва ли щеше да го забележи, очевидно бе изпаднал в пълна истерия. Някой сигурно щеше да го застреля всеки момент.

Малер притисна ръце от двете страни на главата си. Тя със сигурност скоро щеше да се пръсне, ако болката не затихнеше.

 

 

Малко след десет и половина Малер осъзна, че въпреки всичко все още не му се мре.

Синдромът Адамс-Стоукс^[4], от който страдаше, се бе проявил за първи път преди осем години, докато вземаше интервю от рибар, изтеглил труп с мрежата си. Когато слязоха от лодката на твърда земя, светлината пред очите му изведнъж се смали до една-единствена точица, а когато се опомни отново, осъзна, че лежи върху купчина рибарски мрежи. Ако рибарят не бе запознат с техниката на сърдечния масаж, всички проблеми на Малер вече щяха да са история.

По-късно един лекар констатира, че Малер страда от исхемия на миокарда и се нуждае от пейсмейкър, който да контролира ритъма на сърцето му. Всичко това се случи в един толкова тежък момент от живота му, че Малер дори се замисли дали да не се остави в ръцете на смъртта, но накрая реши да се подложи на операцията.

По-късно се появи Елиас и Малер за първи път от толкова много години дори се почувства благодарен, че е дарен със сърце. Пейсмейкърът туптеше неуморно и така му позволяваше да се вживее в ролята на дядо, без да се замисля.

Ала сега…

По челото му изби пот и Малер се хвана за сърцето. То биеше поне два пъти по-бързо от обикновено. Очевидно някак си бе успяло да пренебрегне стабилното пулсиране на пейсмейкъра и сега препускаше напред на своя глава.

Малер притисна пръсти до китката си, заби поглед в будилника и започна да отмерва секундите. Пулсът му бе 120. Но не беше напълно сигурен, че го е изчислил вярно. Дори стрелките на часовника сякаш се движеха по-бързо от обикновено.

„Спокойно… спокойно… ще премине…“ Знаеше, че подобни сърдечни пристъпи не са опасни, поне докато не придобиеха екстремна сила. Най-големият враг на пациентите бяха притесненията и страхът. Малер се опита да успокои дишането си, но сърцето му препускаше все по-бързо и по-бързо.

Изведнъж му хрумна нещо и той постави пръсти над пейсмейкъра си, малката метална кутийка, която поддържаше живота му. Не можеше да разбере дали и той туптеше по-бързо от обикновено, но подозираше, че е така — точно като часовника.

Сви се като бебе на дивана. Главата му щеше да се пръсне от болка, сърцето му биеше като лудо и за най-голямо свое учудване осъзна, че не иска да умре. Не. Не и заради някаква машина, която караше сърцето му да блъска до пръсване. Малер се изправи и примижа към светлината на компютърния монитор. Дори и тя бе някак по-силна, а иконите блестяха в размазано бяло.

„Какво да правя?“

Нищо. Не биваше да затормозява сърцето си още повече. Отново легна и притисна животворния си мускул. Сърцето му вече биеше толкова силно, че отделните удари преливаха един в друг като смъртоносен хор от барабани, все по-бързо и по-бързо. Малер затвори очи и зачака кресчендото.

Точно когато си мислеше, че барабанът ще се пръсне и светлината пред очите му ще угасне завинаги, всичко свърши.

Сърцето му се успокои и заби с обичайния си бавен ритъм. Малер остана да лежи неподвижно със затворени очи, после си пое дълбоко въздух и опипа лицето си, сякаш за да се увери, че все още е жив. Лицето му си беше на мястото, макар и мокро от пот. Топлите капки напираха навън от гънките на корема му и го гъделичкаха. Кучето в двора бе спряло да лае.

„Какво беше това?“

Часовникът отново започна да измерва секундите в обичайния си такт, а светът потъна в тишина. Едва сега, когато всичко притихна, Малер осъзна на каква какофония от крясъци и звуци бе станал свидетел преди малко. Облиза солените си устни, присви се и се втренчи в часовника.

„Какво са секундите и минутите… В един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма.“

Остана да лежи така около двайсет минути, преди телефонът да зазвъни. Плъзна се на пода и пропълзя до бюрото. Не че краката му не го държаха, просто усещаше, че така е по-добре. Подпря се на стола и вдигна слушалката.

— Малер на телефона.

— Здравей. Луде е. От „Дъндерид“.

— Ааа… Здравей.

— Имам нещо за теб.

Луде бе един от многобройните му информатори от времето, когато Малер все още работеше във вестника. Той бе пазач в болница „Дъндерид“ и понякога чуваше и виждаше неща, за които „бе в интерес на обществеността“ да излязат наяве, както той самият обичаше да се изразява.

— Вече не работя, обади се на Бенке… Бенгт Янсон, той е редактор за нощната смяна на… — каза Малер.

— Слушай сега. Мъртъвците са започнали да се събуждат.

— Какво?

— Мъртъвците. Труповете. В моргата. Оживели са.

— Глупости.

— Сериозно ти говоря. Патолозите ми се обадиха току-що. В истерия са, трябва им помощ.

Малер усети как ръката му автоматично се плъзга по бюрото към тефтерчето, но се спря и поклати глава.

— Луде, успокой се. Осъзнаваш ли какво ми казваш?

— Да, много добре осъзнавам. Но не те лъжа. Наоколо гъмжи от народ, а в подземието цари пълен хаос. Оживели са. Всички до един.

Малер всъщност долови някакви разтревожени гласове в другия край на линията, но не можа да различи думите им. Нещо се случваше…

— Луде. Хайде да започнем отначало.

Луде въздъхна. Някой извика в далечината: „Проверете в спешното“, а когато Луде отново заговори, устните му бяха буквално допрени до микрофона и гласът му звучеше почти еротично.

— Всичко започна с лудницата покрай електрическия ток. Всички апарати бяха включени, но напълно неконтролируеми. Нали знаеш? За тока?

— Да… да, знам.

— Добре тогава. Значи преди пет минути касапите от подземието се обадиха на регистратурата и помолиха да им пратят няколко пазачи, защото няколко мъртъвци се опитвали да… избягат. Разбираш ли? Пазачите паднаха от смях, голям майтап, но все пак решиха да слязат. И така. След няколко минути те самите се обадиха и заявиха, че се нуждаят от подкрепление, защото всички трупове възкръснали. Още по-голям майтап. Още няколко слязоха долу, като мислеха, че там се вихри някакъв купон. Окей. След това обаче се обади и един лекар и повтори същото… Затова и хирурзите от спешното се запътиха натам.

— Ама — рече Малер, — колко трупа имате там?

— Не знам. Около стотина. Най-малко. Ще дойдеш или не?

Малер погледна часовника. Единайсет и двайсет и пет.

— Да. Да, ще дойда.

— Страхотно. Ще вземеш ли…

— Да, да.

Малер се облече и взе диктофона, телефона и цифровия си фотоапарат, които така и не върна на вестника. Приготви и две хиляди крони за Луде, за всеки случай, и се затича надолу по стълбите, доколкото му стигаше кураж.

Сърцето му все още не го бе изоставило, когато се пъхна в своя форд фиеста. После завъртя ключа и пое на изток. Когато излезе от колелото на булевард „Блакеберг“, Малер се обади на Бенке и го осведоми, че е получил информация за „Дъндерид“ и макар вече да не работи за вестника, е решил да я провери. Бенке го приветства с добре дошъл.

Пътищата бяха съвсем пусти и след като подмина площад „Исландсторьет“, Малер полетя със 120 километра в час. Квартал Вестеурт буквално профуча край колата му, а когато приближи моста „Транеберсбрун“, изведнъж си даде сметка какво се случва с него. За първи път от месец насам се чувстваше жив. Почти щастлив.