Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (28)

Град Тебю Шуркбю, 20,20

В рамките на два часа успяха да посетят дванайсет къщи и около двайсетина души. Някои им затръшваха вратите под носа веднага щом разберяха за какво става въпрос, но тези, които се съгласиха да ги изслушат, бяха повече от очакваното. Самата Елви доста пъти бе посещавана от представители на „Свидетели на Йехова“ и винаги се бе отнасяла към тях с уважение, макар и хладно. Един път дори седна на кухненската маса и проследи пътя им — често се връщаха бързо обратно на улицата, след като се отбиеха в някоя къща. Елви и Хагар се справяха далеч по-добре.

Може би заради специфичните обстоятелства или заради убедителните думи на Елви. Въпреки видението и новата й мисия Елви не беше толкова наивна, та да смята, че веднага ще успее да поведе всички по пътя на вярата. Това не се случваше дори в притчите в Библията.

Натежалият въздух ги обгръщаше като тънък слой памук, ала бурята сякаш бе скръстила ръце и ги изчакваше да довършат мисията си, преди да се развихри.

Повечето от тези, у които успяха да пробудят интерес или дори да убедят в правотата си, бяха жени на тяхната възраст. Но имаше и двама-трима мъже. Всъщност най-въодушевеният им последовател се оказа мъж на около трийсет години. Работеше с компютри и дори им предложи да им помогне да създадат собствена страница в интернет, за да разпространяват посланието си. Отвърнаха му, че ще си помислят по въпроса.

 

 

Малко след осем бурята изгуби търпение. Наоколо вече цареше пълен мрак, като в зимна вечер, когато първият повей на вятъра разроши короните на дърветата и дъждът се изля над главите им, за да прерасне само след няколко минути в истински порой.

Елви и Хагар разтвориха чадърите си. Капките вода се стичаха по куполите им и ги обгръщаха като водопад. Дъждът тропаше по ламаринените покриви на паркираните коли толкова силно, че двете жени едва можеха да се чуят. Хванаха се под ръка и тръгнаха към къщи.

— Горките коне апостолски! — извика Хагар, а Елви се зачуди дали говори за тях самите, или за краката им, но нямаше никакъв смисъл да пита, защото Хагар едва ли щеше да я чуе посред дъждовния тътен.

Продължиха упорито напред в мълчание, а водните потоци се стичаха край ниските им обувки.

Пороят се лееше с такава мощ, че скоро изсмука всичкия кислород от въздуха. За да пестят сили, забавиха крачка. Точно стигнаха до къщата на Елви и първата светкавица проряза небето, а само след няколко секунди силен гръм разтърси улицата, като удар на съдбовен тъпан.

 

 

Хагар сгъна чадъра си, изтърси го и въздъхна. След това се разсмя.

— Това ли е краят?

Елви се усмихна криво.

— Знам колкото и ти.

— Ой, ой, ой… — Хагар поклати глава. — Както се казва, небесните порти се отвориха.

Не успя да чуе отговора на Елви, защото бурята се бе приближила още повече и цялата къща се разтресе от силна експлозия, дори чашите във витрината зазвънтяха. Хагар подскочи и зададе нов въпрос:

— Страх ли те е от бурята?

— Не, а теб?

— Не съвсем. Трябва само… — Хагар наклони глава и намали звука на слуховия си апарат. След това продължи, малко по-силно: — Сега е по-добре, иначе имам чувството, че бурята ще ме оглуши.

Гръмотевиците зачестиха, а Хагар погледна уплашено към тавана. Май не беше съвсем вярно, че не се бои от бурята. Елви я хвана за ръката, а приятелката й я стисна с благодарност и се остави да бъде отведена до дневната. Самата Елви изпитваше единствено… чувство на утеха. Всичко бе нормално, те сториха, каквото можаха.

Когато влязоха в дневната, Елви забеляза, че таванската лампа леко се люшка. След това угасна. Настъпи пълен мрак. Хагар стисна ръката на Елви по-силно и попита:

— Да се помолим ли?

Помогнаха си да застанат на колене на пода, свивайки скованите си старчески крака, като лицето на Хагар се изкриви от болка.

— Не мога… коляното ми.

Елви й помогна отново да се изправи и двете седнаха плътно една до друга на дивана. След това сключиха ръце и сведоха глави в молитва, докато дъждът продължаваше да се лее по покрива, а бурята разтрисаше света с мощта си.

 

 

Десетина минути по-късно, след като токът не се върна, а центърът на бурята отказваше да се отмести от квартала им, Елви спусна щорите и запали две свещи на масата. Хагар, която лежеше на дивана в опит да пребори болката в коляното си и в светлината на светкавиците приличаше на страховито чудовище от някой филм, сега изглеждаше като същинска светица.

Елви взе да ходи напред-назад из стаята с нарастващо раздразнение.

— Не знам — рече тя. — Не знам.

— Какво? — Хагар пъхна пръст зад ухото си, но Елви й направи знак с ръка, че не е важно.

„Защо не се случва нищо?“

Не че очакваше всички веднага да приемат вярата, но поне да се случи нещо… Нещо, което да даде необходимия мащаб на начинанието им, защото сега то бе ограничено до две старици, които се клатушкаха наоколо и проповядваха. Тя самата бе избрана, посочена лично и белязана. Така ли се случваше с всички проповедници?

Вероятно да. Искаше се единствено да се уповаващ на вярата си и да не се отказваш.

„Ала колко дълго, Господи? Колко дълго?“

Точно бе стигнала до коридора, когато някой почука внимателно на вратата. Елви отвори.

Навън стоеше мокра до кости съседката им. Косата й висеше на подгизнали кичури, а роклята й беше черна. Няколко светкавици осветиха силуета й, което й придаде още по-ужасен вид.

— Влез, влез — рече Елви и я покани в антрето.

— Извинявай — рече съседката, — но ти каза, че домът ти е отворен. А мъжът ми започна да се държи ужасно странно след като си тръгнахте. Изпи огромно количество алкохол, а после изчезна навън и… ако това е последната нощ, то…

— Разбирам — каза Елви, което си беше самата истина. — Заповядай, влез.

 

 

Още докато съседката сушеше косата си в банята, на вратата се почука отново.

Доста силничко.

В този миг Елви осъзна, че все още нямат ток и вероятно звънецът не работи. Опасяваше се, че съседът е дошъл да прибере изгубената си съпруга и отвори, готова да изнесе цяла реч за свободата на човешкия избор.

Но там не я очакваше съседът, а Грета, една от по-възрастните жени, които успяха да вдъхновят по-рано тази вечер. Тя бе доста по-добре оборудвана от съседката. Носеше яркочервен дъждобран с качулка, а под него се подаваше кошница.

— Донесох кафе и домашни кифлички, за да чакаме заедно.

Не след дълго се появи още една от жените. Тя пък носеше кутия със свещи, в случай че нямаха. Накрая пристигна и Матиас, младият компютърен специалист. Каза им, че дори смятал да донесе лаптопа си, но после се отказал — нямало смисъл докато бурята не отмине.

 

 

Когато всички се събраха в дневната и запалиха още свещи, сипаха си кафе и извадиха кифличките, се изля порой от обяснения. Бурята поотмина, тъй че дори Хагар увеличи звука на слуховия си апарат и се включи в обсъждането.

Всички споделиха едно и също. Бурята им напомни забравеното. Ако тази нощ бележи края на света или поне началото на един напълно променен живот, то няма смисъл да седиш сам, когато можеш да бъдеш сред съмишленици.

След като поговориха на тази тема известно време, всички погледи се взряха в Елви, която разбра, че очакват да им каже нещо.

— Да — започна Елви. — Вярно е, че сами не можем да постигнем нищо. Вярата живее единствено когато е споделена. Истинска благословия е, че дойдохте тук. Нашето „заедно“ е повече от сбора на телата ни. Нека бдим тази нощ един до друг, а ако се окаже за нас последна, то поне ще я посрещнем заедно. Ръка в ръка.

Елви се засрами, когато завърши речта си. Не я намираше за особено вдъхновяваща. Но поне се опита да им каже, каквото очакваха. Настъпи пълна тишина, докато останалите обмисляха тривиалните й думи. Накрая Хагар извика:

— Имаш ли достатъчно легла?

Елви се усмихна.

— При добро желание всичко се намира.

— Можем ли да изпеем нещо? — попита младият мъж.

— Да, защо не. Но какво?

Всички се съсредоточиха в опит да измислят нещо. Хагар се огледа наоколо.

— Какво има? — попита тя.

— Нали решихме да изпеем нещо — рече Елви високо. — Чудим се какво.

Хагар се замисли за секунда и след това запя:

— До тебе, Боже, близо…

Всички се присъединиха към нея, кой колкото можеше. Пламъкът на восъчните свещи затрептя под напора на дъха им, когато запяха с цяло гърло и заглушиха бурята.