Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (27)

Остров Кунгсхолмен, 20,15

Когато първата светкавица проряза небето над квартал Нормалм, Давид стоеше пред фризера, втренчен в един пакет замразени малини. Последвалият след няколко секунди гръм го извади от унеса му. Той бързо пъхна пакета в най-долното чекмедже и извади пакет с хляб.

Беше от марката „Роуст енд Тоуст“. Със срок на годност до шестнайсети август. Когато го купи преди една седмица, всичко си беше нормално — животът му представляваше върволица от добри и лоши дни. Затвори вратата на фризера и се втренчи в хляба.

„Колко време?“

Колко дни, колко години трябваше да минат, преди отново да започне да събира хубави спомени след инцидента с Ева? Дали това отново ще му се случи някога?

— Тате, виж.

Магнус седеше до кухненската маса и сочеше навън през прозореца. По черното като училищна дъска небе проблясваха тънки тебеширени линии, а веднага след това въздухът избухваше в гръм и тътен. Магнус започна да брои тихо и съобщи на баща си, че бурята е на три километра от тях. Прозорците бяха покрити с водни завеси.

Давид извади няколко твърди като камък филии и ги пъхна в тостера, за да ги даде на Магнус преди лягане. По-рано успя да загори соса за спагетите и двамата почти нищо не ядоха. След това гледаха „Шрек“ за четвърти път, Магнус изяде половин пакет чипс, а Давид изпи три чаши вино. Усещането му за глад изчезна.

Целият блок трепереше под напора на приближаващите гръмотевици. Давид успя да накара Магнус да изяде един сандвич с кашкавал и мармалад и да изпие чаша мляко. Непрекъснато се луташе между усещането, че Магнус е нещо като робот, за който трябва да се грижи, и че е единственото живо същество на земята. След виното второто усещане надделяваше и едва успяваше да се удържи да не заплаче всеки път щом погледнеше сина си.

Магнус отиде да си измие зъбите, ала в мига, в който изчезна през вратата, Давид бе обзет от силна паника. Изпи последните глътки вино направо от бутилката, облегна се на кухненската маса и се загледа в светкавиците.

Магнус се върна след няколко минути и застана до него.

— Татко, защо светлината се движи по-бързо от звука?

— Защото… — Давид закри лицето си с ръце. — Защото… добър въпрос. Не знам. Трябва… — Последва мълчание. За малко да му каже: „Трябва да попиташ мама.“ Вместо това продължи: — Време ти е да си лягаш.

Зави Магнус в леглото и му каза, че няма сили да му разкаже приказка. Магнус го помоли да му почете малко. Избраха приказката за леопарда с изгубеното петно. Бяха я чели много пъти, но Магнус винаги се забавляваше, когато стигнеха до мястото, където леопардът започва да брои петната си и открива, че едно му липсва.

Тази вечер Давид нямаше сили да влезе в ролята на весел разказвач. Опита се да изиграе изненадания леопард, ала насиленият смях на Магнус прозвуча толкова скръбно, че баща му се отказа от опитите за театър и продължи да чете с нормален глас. След края на приказката и двамата останаха мълчаливи доста дълго. Когато Давид понечи да стане, Магнус го спря.

— Татко?

— Да?

— Мама ще дойде ли тук?

— Кога?

Магнус се сви в леглото и прибра колене до корема си.

— Сега, когато е мъртва?

— Не. По-късно. Когато се оправи.

— Не искам да дойде тук и да видя, че е мъртва.

— Спокойно, няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Давид се наведе над леглото и целуна Магнус по бузата и по устата. Обикновено Магнус обичаше да се закача, да се прави на ядосан и да гримасничи, но сега остана да лежи неподвижно и остави баща си да го целуне. Когато Давид се изправи, видя, че синът му е сбърчил вежди. Явно мислеше за нещо, искаше му се да зададе някакъв въпрос. Давид изчака. Магнус го погледна в очите.

— Татко? Ще се справиш ли без мама?

Давид усети как челюстта му се сковава. Секундите се заизнизваха една след друга. Гласът на разума започна да му вика: „Кажи нещо, кажи нещо, плашиш го.“ Накрая успя да намери точните думи.

— Спинкай, миличко. Всичко ще се оправи.

Давид остави вратата на спалнята отворена, отиде в банята, пусна крана на ваната с надеждата, че течащата вода ще заглуши плача му.

Много пъти си бе представял, че Ева е мъртва. По-точно се бе опитвал да си представи. Не. Не беше точно така. Много пъти мисълта за смъртта на Ева се прокрадваше неумолимо в съзнанието му. Да, точно така беше. Защото подобни неща се случваха, всеки ден пишеше за тях във вестниците. Снимки на пътища, езера или безлични горски поляни. Ето тук се е ударил този, удавил се е онзи, бил е убит трети.

И той си представяше. Представяше си живот на празни обороти, изпълнен с рутинни действия, задължения и може би все пак с искрица светлина отнякъде. Но сега, когато му се случи наистина, болката надхвърли всичките му очаквания.

„Татко? Ще се справиш ли без мама?“

Как изобщо едно осемгодишно момче можеше да зададе подобен въпрос?

Давид седна на пода и се надвеси над ваната, която бавно се изпълваше с вода. Може би грешеше, като криеше скръбта си от Магнус. Ала Ева не беше мъртва, не можеше да скърби за нея. Но не беше и жива, затова не можеше да таи надежда. Нищо не можеше.

Затвори крана, измъкна запушалката, отиде в кухнята и извади нова бутилка вино. Преди да успее да я отвори, Магнус дойде при него, увит в одеялото си.

— Татко, не мога да заспя.

Давид го пренесе на ръце до спалнята им с Ева и го сложи в леглото. Магнус почти се изгуби в него, толкова бе голямо. Преди, когато беше по-малък, идваше при тях, клатушкайки се, ако се събудеше нощем. Тук се чувстваше в безопасност. Давид легна до него и сложи ръка на рамото му. Магнус се сгуши силно в него и въздъхна дълбоко.

Баща му затвори очи и си помисли: „Къде е моето голямо легло?“

Страхуваше се, че майка му ще гледа сутрешните новини, но очевидно не беше го сторила. Когато му се обади следобед и започна да се вайка по повод на събитията от изминалата нощ, Давид я остави да побъбри малко, преди да й каже, че няма време. И двамата с бащата на Ева трябваше да научат, но сега просто нямаше сили да им го съобщи.

Дишането на Магнус се успокои. Беше пъхнал главичка под мишницата на Давид.

В кухнята. Ще отиде в кухнята с отворената бутилка вино на масата. Но първо ще изчака Магнус да заспи дълбоко. Неговото голямо легло бе Ева, там при нея се чувстваше на сигурно място, но това място бе единственото, където не можеше да отиде сега. Лежеше с дълбоко зарита глава във възглавницата, загледан в синята светлина, която от време на време пробягваше по тавана. Гръмотевиците се бяха отдалечили и отвъд планините долиташе само глух тътен. Реките от дъжд продължаваха да трополят по перваза на прозорците.

„… а и мъртвите се събудиха…“

През съзнанието му пробягна една мисъл и то се вкопчи обнадеждено в нея.

„… ако всичко… ако всичко невъзможно стане реалност.“

Да. Ако се появят и вампири. Ако нещата наоколо започнат да летят и да изчезват. Ако троловете слязат от планината, ако животните започнат да говорят или Христос се върне на земята. Ако всичко… се промени.

Давид се усмихна на тези утешителни мисли. Нормалното съществуване на обществото с пикници в парка и телефонен номер, от който можеш да научиш точното време, бе обречено, но мисълта за сливането му с една митична реалност бе успокоителна. Усилията на учените да разгадаят чисто биологичното естество на феномена не го вълнуваше. Ангели, елфи, елате, вече е студено.