Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (26)

Улица „Бундегатан“, 18,30

Флора седеше пред компютъра, когато родителите й се върнаха. Беше влязла в един християнски форум и защитаваше тезата си, че пробуждането на зомбитата е дело на сатаната. Освен това осведоми останалите участници, че в нейната енория във Фалшьопинг всички вече ходят с черни шапки в опит да ускорят идването на Велзевул. Беше й най-забавно в началото, когато останалите все още смятаха, че тя е истинска протестантка, видяла светлината или мрака. Когато се опитваха да я поведат по правия път. За жалост Флора отиде твърде далеч и думите й зазвучаха неубедително точно когато Маргарета отвори външната врата и извика:

— Ехо! Има ли някой вкъщи?

Флора написа: „Сбогом! Ще се видим в ада“, и излезе от форума. След това остана да седи с ръце на клавиатурата в очакване да чуе познатото шумолене. Хоп, ето го и него. Шумоленето, което винаги съпътстваше завръщането на родителите й вкъщи след поредното пътуване. Пазарските чанти.

— Ехо!

Флора затвори очи и си представи как майка й и баща й потъват в океан от шарени пластмасови топки. Как главите им изчезват с шумолене под повърхността. За фон би избрала Менсън, за да заглуши гласовете им със соло на китара. Сега обаче най-много я интересуваше нещо друго — как се отнася майка й към случващото се с мъртвите. Елви се обади да й каже, че Маргарета й е позвънила от Лондон и следователно е информирана. Но как го приема?

Кухненският под наистина бе покрит с торбички с логото на различни английски магазини. Маргарета и Йоран стояха насред хаоса и разопаковаха, а Виктор чакаше с неприкрито любопитство да получи водната си пушка с батерии. Флора скръсти ръце на гърди и се облегна на касата на вратата. Маргарета я забеляза.

— Здравей, мила! Как прекара?

— Ами…

Въпросът прозвуча съвсем нормално. Радостно и бодро. Без какъвто и да било намек, че нещо се е случило. Затова Флора добави:

— Леко умряло.

Бърза усмивка пробяга за миг по лицето на Маргарета, която точно тършуваше в една найлонова торбичка. Флора забеляза с крайчеца на окото си, че Йоран я наблюдава строго. Маргарета извади една кутия и я подаде на Виктор.

— Ето, заповядай.

Виктор сбърчи чело, отвори кутията и извади фигурата на Гандалф, която бе като жива. Разочарованието му бе огромно. Флора видя етикета с цената на кутията: 59,90. Паунда.

— Като истински изглеждаха… — рече Йоран и махна с ръце. — Така че…

— Кои изглеждаха като истински? — попита Виктор.

— Оръжията. Като натиснеш спусъка, се чува пукот като от истинска пушка. А ние… не смятаме, че трябва да си играеш с подобни неща. Затова ти купихме тази играчка.

— И какво да правя с нея?

— Можеш да я сложиш в стаята си. Не я ли искаш?

Виктор погледна фигурата и отпусна рамене.

— Да, естествено, че я искам.

Маргарета започна да рови в друг плик и попита, без да вдигне очи:

— Какво трябва да кажеш сега?

— Благодаря — отвърна Виктор и погледна Гандалф с убийствен поглед.

Маргарета се изправи с нова кутия, която подаде на Флора.

— А това е за теб. Нали тези са модерни сега?

Айпод. Флора върна кутията обратно на Маргарета.

— Благодаря, но аз си имам уокмен.

— Но в този можеш да качиш… — майка й се обърна към Йоран — колко бяха, двеста?

— Триста — рече той.

— Триста албума.

— Да — съгласи се Флора. — Знам, но не ми трябва. Имам си.

В стаята настъпи тишина. Флора се наслади на момента. Не всичко може да се купи с пари, не, не всичко може да се купи с пари. Йоран плесна с ръце.

— Смятам — продължи той, — че вие двамата сте изключително неблагодарни.

— Знаете ли какво се случи? — попита Флора.

Маргарета поклати глава, сякаш искаше да й каже „недей да говориш за това сега“, но Флора се престори, че не разбира жеста.

— Ами — продължи тя, — миналата нощ към единайсет часа…

— Яли ли сте днес? — прекъсна я Маргарета и най-накрая взе кутията от ръцете на Флора. Без да чака отговор, я размаха пред лицето на дъщеря си и я попита:

— И сега какво да правим с това — да го продадем, да го подарим или ще го запазиш?

Флора погледна свитите устни на майка си, които се отвориха за миг, а долната й устна потръпна.

„Би трябвало да я съжалявам, но не искам.“

— Запази го за себе си — отвърна й Флора.

— За какво ми е?

— Откъде да знам. Да слушаш Бьорн Афзелиус.

Флора се върна обратно в стаята си и затвори вратата. Чувстваше се съвсем замаяна, виновна, гневна, уморена — всичко наведнъж. Пъхна албума Portrait of an American family^[1] в стереоуредбата, за да прочисти съзнанието си. Легна на леглото и веднага усети вибрациите, които пронизваха тялото й. Гласът на Менсън бе като мехлем за раните й, като боцкане с игли, което връщаше живота в изтръпналите крайчета на съществото й.

WHITE TRASH GET DOWN ON YOUR KNEES!

TIME FOR CAKE AND SODOMY!^[2]

След като първата песен прогони най-страшните й усещания, Флора превъртя диска до Wrapped in plastic, отново си легна и затвори очи.

„Пържолата е студена, но е обвита с найлон…“

Да. Добре дошли в дома ни. Месото е студено, може би прогнило, но сме го увили във фолио. Гарантираме ви, че няма да усетите вонята. Останете за миг.

Фолио.

Флора се потопи в поредната си фантазия — как целият Стокхолм е увит в найлон. Найлонът покрива тротоарите и водата с тънка ципа. Ако човек се опита да потопи пръсти, усеща единствено набъбнал найлон. Найлонът скрива и лицата на хората, този е течен, за да ги пази от бактерии. Някакво малко кученце припка напред в пластмасов мехур.

Изведнъж някой намали звука и Флора отвори очи. Маргарета стоеше до леглото й с ръце, скръстени на гърдите.

— Флора — рече тя. — Докато живееш вкъщи…

— Знам. Знам.

— Какво знаеш?

Флора знаеше. Цялата програма. Как трябваше да се държи, как се държаха останалите млади хора. Трябваше да си мие ушите, да носи айпод, да слуша „Кент“^[3] и да позволи на Юке Берг^[4] с мрънкащите си песни да я помири с конформизма. Да взема, да е благодарна. И да не дава нищо в замяна.

Нямаше да стане. Не и този път.

— Не смяташ ли да говориш за това? — попита Флора.

— За кое?

— За дядо.

Маргарета разтвори ръце, а после отново ги прибра и пак ги разтвори, докато си поеме няколко дълбоки глътки въздух.

— Какво да говоря?

Флора погледна Маргарета в очите и съзря в тях ужас, с който нямаше как да се пребори, а и не бе нейна работа да го прави. Извърна лице към стената и се предаде.

— Нищо. Обсъди го с психолога си — рече тя.

— Моля?

— Казах: обсъди го с психолога си. А сега ме остави на мира.

Майка й постоя зад гърба й още няколко секунди, след което излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

„Малкото човече…“

Ето какво плашеше Маргарета.

Преди половин година, след един разговор в клиниката по детска психиатрия, на който Маргарета замъкна Флора, майка й най-накрая се отпусна и започна да говори за баща си.

— Не мога да го понеса — рече тя. — Не мога да понеса да го гледам седнал там, с този празен поглед.

Към този момент бяха минали месеци от последното й посещение при баща й.

— А същевременно — продължи Маргарета, — същевременно не мога да спра да си представям как в главата му седи… едно малко човече с напълно ясно съзнание, което гледа навън към света и ме обвинява, мислейки си: „Защо дъщеря ми не идва да ме види?“ Седи вътре, в тялото на татко и ме чака… Ала аз нямам сили да го понеса.

Флора можеше да се досети коя бе една от основните теми, които Маргарета обсъждаше с психолога си по време на срещите им всяка седмица (през най-тежкия период, когато дъщеря й се самонараняваше, тези срещи се провеждаха два пъти седмично) — баща й. Още тогава Флора си мислеше, че ще е най-добре майка й да се завлече в Тебю, но тя вярваше в науката психология. Вярваше, че може отново да стане цяла. Ако човек се заеме с проблемите си един по един, най-накрая ще постигне душевен мир и хармония. Може би дори ще получи диплома. Всички проблеми могат да бъдат разрешени с едно изключение: проблемите, които нямат решение.

А как се справят хората с тях? Като ги игнорират! Малки човечета в главата? Едва ли съществуват наистина. Няма смисъл да се говори за тях или дори да им се обръща внимание.

Сега обаче малкото човече бе на свобода. Сега вече се разхождаше наоколо на два крака и с празен поглед. Сега вече бе готово да размаха обвинително показалец пред лицето на Маргарета, ако се появи в „Дъндерид“.

Този проблем бе неразрешим. Следователно не можеше да бъде наречен проблем. Той просто не съществуваше.

Флора отново усили звука.

„Пържолата е студена, но увита в найлон.“

Фолио.

 

 

Развихрилата се след половин час гръмотевична буря разстрои връзката с интернет. Флора се опита да се обади на Елви, но никой не й вдигна. След това набра Петер и той й отговори още след първия сигнал.

— Ало, Петер на телефона.

Гласът му бе тих, почти като шепот.

— Здравей, аз съм. Флора. Какво се е случило?

— Полицията. Хайка.

Въпреки че гласът му прозвуча съвсем тихо и механично, Флора усети силната ненавист, с която бе пропит.

— Защо?

Слушалката изпука, когато Петер изсумтя.

— Защо? Откъде да знам. Вероятно им се струва забавно.

— Успя ли да скриеш стрелата?

— Да. Но взеха всички колелета.

— Не.

— Да. Никога не са били толкова много. Осем микробуса и един автобус. Гонят всички. Всички.

— Ами ти?

— Все още съм тук. Но не мога да говоря повече. Трябва да съм тих. Ще ти звънна.

— Добре. Късмет…

Връзката прекъсна.