Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (24)

Вилна зона Кохолма, 17,00

Малер караше покрай вилите с натъпкана догоре кола. Отпускарският сезон бе приключил и повечето къщи бяха празни. Хората щяха да се върнат едва през уикенда.

Най-близкият им съсед, Аронсон, стоеше край пътя и поливаше дивата си лоза. Малер се опита да запази неутрално изражение, когато видя Аронсон да го подканя с ръка да се спре. Не можеше да го игнорира, затова спря и свали стъклото. Аронсон се приближи до колата. Бе на седемдесет години, слаб и немощен, а на главата си носеше рибарска шапка от джинсов плат. На нея пишеше „Блек енд Декер“.

— Здравей, Густав. Значи най-накрая дойде насам.

— Да — рече му Малер и посочи към лейката в ръката на Аронсон. — Наистина ли смяташ, че е нужно?

Аронсон погледна към небето и скупчилите се облаци и сви рамене.

— По навик.

Аронсон обичаше дивата си лоза. Гъстият й и пищен листак се увиваше около металната арка над входа към двора му. Една фрезована дървена табела известяваше посетителите, че се намират в „Горски покой“. След пенсионирането си Аронсон успя да превърне вилата си в същинско райско кътче. В района имаше издадена забрана за поливане, но ако се съди по пищната зеленина в двора му, Аронсон определено не я спазваше.

— Виж — рече той. — Набрах си малко от ягодите ти. Надявам се, че не се сърдиш. Сърните ги бяха нападнали.

Малер му отвърна:

— Не се сърдя. Не трябва да стават зян.

Макар че предпочиташе да ги изядат сърните, а не Аронсон.

Съседът му премлясна.

— Бяха много вкусни. Поне преди сушата. Между другото, прочетох статията ти. Наистина ли го смяташ или просто… Нали знаеш?

Малер поклати глава.

— Какво имаш предвид?

Алонсон веднага отстъпи.

— А, нищо. Просто… добре казано. Май отдавна не беше работил, а?

— Да.

Малер бе оставил двигателя на колата включен и погледна към пътя в опит да покаже, че трябва да тръгва, но Аронсон изобщо не схвана намека му.

— Ясно, а сега си дошъл тук, с момата.

Малер кимна. Аронсон притежаваше ужасната дарба да надушва всичко случващо се. Спомняше си имена, години, събития и притежаваше изчерпателна информация за всички хора от селището. Ако някога решеха да издават местен вестник или хроника, то Аронсон определено щеше да бъде назначен за главен редактор.

Старецът погледна към къщата на Малер, която се намираше зад завоя и, слава богу, не се виждаше оттук.

— Ами момченцето? Елиас. Той…?

— С баща си е.

— Аха. Ясно. Напред-назад. Значи си сам с момата. Колко хубаво.

Аронсон погледна към задната седалка, пълна с торбички от хранителния магазин в Нортелье.

— Дълго ли ще останете?

— Ще видим. Виж, трябва да…

— Разбирам. — Аронсон кимна и добави с жален тон: — Сивертови са болни от рак. Чу ли? И двамата. Поставиха им диагнозите с един месец разлика. Виж как се стича животът само.

— Да. Трябва да… — Малер натисна педала на газта и Аронсон отстъпи крачка назад.

— Разбира се — рече той. — Прибирай се при момичето. Може да намина някой ден.

Тъй като не можа да измисли основателна причина да отклони това предложение, Малер просто кимна и продължи към къщи.

Аронсон. Осъзна, че изобщо не бе помислил за останалите хора от района. Представяше си единствено къщата, гората, морето, а не съседи, които си навираха дългите носове навсякъде.

Кой звънеше в полицията веднага щом в района се появеше непозната кола? Аронсон. Кой разкри на здравноосигурителната каса, че Уле Старк, пенсионер по болест, работи в гората? Никой не знаеше. Всъщност обаче всички знаеха. Аронсон.

А какво искаше да му каже с въпроса „Наистина ли смяташ така?“

Трябваше да внимават. По дяволите. Аронсон не спираше да раздава правосъдие. Защо някой не вземеше най-накрая да запали къщата му, за предпочитане докато той самият спи вътре?

Малер стисна зъби. Сякаш не преживяха достатъчно.

Слезе ядосан от колата и започна да разтоварва багажа. Когато една от хартиените торбички се скъса и няколко килограма плодове и зеленчуци се разпиляха по земята, му се прииска да ги прати по дяволите с някоя и друга псувня, но се сдържа. Заради Аронсон. Това го ядоса още повече.

Тръгна към къщата, прегърнал торбичката, но не можа да устои на импулса да се обърне назад и да провери дали Аронсон не го следи от завоя. Не видя никого.

 

 

Остави торбичката на масата и извика:

— Ехо?

Когато никой не му отговори, отиде в спалнята.

Елиас лежеше на леглото в същата поза, в която Малер го бе оставил, сега обаче — с ръце на гърдите. Малер преглътна. Дали някога щеше да привикне към външния му вид?

Ана лежеше на пода до леглото. Приличаше на мъртва с оцъклени очи, втренчени в тавана.

— Ана?

Тя му отвърна със слаб глас, без да вдига глава:

— Да?

До възглавницата на Елиас лежеше бебешко шише. Малко от течността се бе изляла навън. Малер го вдигна и го остави на нощното шкафче.

— Какво има?

Все още усещаше силно раздразнение. Беше същински ад да обикаля из Нортелье в душната жега, да мъкне чантите с продукти и да търчи по задачи. Надяваше се да може да си почине поне като се прибере, но тук явно го чакаше изненада. Ана не му отговори. Прииска му се да я побутне с крак, но се отказа.

— Ей, какво има?

Очите й бяха подпухнали, червени от плач. Гласът й бе притихнал като шепот през мъгла от сълзи.

— Жив е…

— Да. Знам. — Малер хвана шишето и го разклати. На дъното му имаше утайка от неразтворила се захар. — Това ли му даде?

Ана кимна мълчаливо.

— Пи.

— Чудесно.

— Като сукалче.

— Да.

Малер знаеше, че трябва да реагира с далеч повече ентусиазъм на тази новина, но нямаше сили. Главата му вече съвсем бе натежала от липсата на сън, от умората и горещината.

— Би ли ми помогнала с храната?

Ана вдигна глава и се загледа в него. Дълго го гледа. Сякаш бе някакво същество, кацнало от друга планета. Малер изтри челото си с ръкав и рече раздразнено:

— Замразените храни ще се разтопят, ако…

— Ще ги прибера. — Ана се изправи. — Ще ги прибера. Във фризера.

Имаше чувството, че трябва да каже нещо. Нещо не на място. Нямаше сили да мисли. Когато Ана отиде да разтовари колата, Малер влезе в стаята си и легна на леглото. Разсеяно отбеляза, че някой бе почистил, докато го нямаше. Единствено безбройните паяжини в ъглите на стаята намекваха, че къщата дълго е стояла празна. В просъница чу как Ана се върна и зашумоля с хартиените торбички в кухнята.

Не заспа съвсем, но тялото му бавно потъна в дълбок унес, докато нещо в него не потръпна и той отвори очи, отпочинал и бодър за първи път днес. Остана в леглото още малко, щастлив, че клепачите му вече не тежат. След това стана и отиде в кухнята.

Ана седеше на масата и четеше една от книгите, които баща й бе взел от библиотеката.

— Здравей — рече той. — Какво четеш?

Ана му показа корицата: „Аутизъм и игра“. След това продължи да чете.

Малер остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да знае как да постъпи. След това отиде при Елиас и получи истински шок. Внучето му лежеше на леглото и държеше само̀ бебешкото шише. Малер премигна няколко пъти и тръгна напред.

Вероятно си въобразяваше, измамен от факта, че Елиас отново се държи като нормално дете, но му се стори, че дори личицето му изглежда по-свежо. Вече не бе така строго, сковано и набръчкано като на старец. Сякаш сухата кожа се бе поотпуснала, изсветляла.

Очите му все още бяха затворени, а с шишето в уста изглеждаше така, сякаш е изпълнен… с наслада. Малер падна на колене при леглото.

— Елиас?

Не последва нито отговор, нито какъвто и да било жест, който да му покаже, че Елиас го вижда или чува. Ала устните му се движеха, сучеха бързо, а гръклянът му подскачаше при всяка глътка. Малер протегна ръка и погали внимателно къдравата коса. Бе мека и нежна.

Ана бе оставила книгата и гледаше през прозореца — към стената от ели и самотния висок ясен, между чиито клони надзърташе една недовършена колиба, изградена от няколко дъски и картонени плоскости. Двамата с Елиас започнаха да я строят миналото лято; Малер не можеше да се катери по стълби.

Малер застана зад нея.

— Това е чудо.

— Кое? Колибата?

— Не. Че пие. Сам.

— Да.

Малер си пое дълбоко дъх и отново изпразни дробовете си. После рече:

— Прости ми.

— За какво?

— За… не знам. За всичко.

Ана поклати глава.

— Било каквото било.

— Да. Искаш ли уиски?

— Да.

Малер наля няколко глътки уиски в две чаши и ги сложи на масата. После вдигна своята към Ана.

— Мир? Временно?

— Мир. Временно.

Отпиха по глътка и въздъхнаха едновременно, което ги накара да се усмихнат. Ана му разказа как дълго е разтривала ръката и пръстите на Елиас, за да омекнат. И как след това е пъхнала шишето в ръката му.

Малер й разказа за Аронсон и как трябва да внимават, а Ана направи грозна гримаса в опит да имитира лика на съседа им, който приличаше на същински инквизитор.

Малер взе книгата, която четеше Ана, и попита:

— Какво мислиш?

— Ами, цялата тази… терапевтична програма, която описват, тя е за… — гласът й секна. — За по-здрави деца. — Закри лицето си с ръце и добави: — Той е далеч по-зле.

Въздухът се изтръгна от дробовете й в накъсана въздишка.

Малер се изправи, застана до нея и притисна главата и рамото й до корема си. Тя не го спря. Погали я по главата и прошепна:

— Всичко ще се оправи… ще се оправи… Виж само какво се случи днес.

Ана притисна глава още по-силно в тялото на баща си, а той продължи:

— Трябва да се надяваме.

Ана кимна, заровила глава в корема му.

— Това и правя. Затова толкова ме боли.

Изведнъж потръпна, изтри очи и се изправи.

— Ела.

Малер я последва в спалнята. Отпуснаха се един до друг до леглото на Елиас. Ана рече:

— Здравей, миличко. Вече и двамата сме тук.

След това се обърна към Малер.

— Татко. Погледни лицето му. Кажи ми дали съм луда.

Малер се загледа. Явно преди малко му се бе привидяло, защото лицето на внучето му отново бе каменно и мъртво. Обезкуражи се. Ана дръпна чаршафа. Малер видя, че го е облякла в една от старите му пижами, която му стигаше едва до коленете.

Ана постави показалеца и средния си пръст на бедрото на Елиас. След това започна да ги движи към коремчето му, като нареждаше:

— Буба лази, буба лази…

Пръстите й продължиха да шарят нагоре.

— … буба лази, буба лази, дупка търси, де да влезе…

Ана сложи пръста си в пъпчето на Елиас.

— Тука, тука, тука…

Малер видя. Съвсем леко движение, като потръпване. Но истинско. Елиас се усмихна.