Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (22)

Остров Кунгсхолмен, 13,45

„Децата, децата, децата…“

Давид стоеше в двора на училището и наблюдаваше неспирния поток от деца, който сякаш се изля от вратите му. Три, четири, десет, трийсет многоцветни малки същества с раници на гърба се стичаха надолу по стълбите. Човешки единици, безлика маса, очакваща напътствия и възпитание. Четиристотин от тях прекарваха, натъпкани в сградата, по шест часа на ден, четиристотин получаваха позволение да я напуснат след края на шестия час.

Стига обаче да погледнеш всяко поотделно и ще съзреш целия свят. Ще съзреш деца с майки, бащи, баби и дядовци, роднини и приятели. Колко много хора зависят само от тяхното съществуване. Крехки са децата, а носят тежестта на толкова много животи върху нежните си рамене. Крехък е светът им, управляван от възрастни. Всичко е крехко.

Давид бе прекарал целия ден като в унес. След посещението си в „Съдебна медицина“ се отби в една пицария и изпи цял литър вода, след това легна под едно дърво в парка и спа в продължение на почти три часа. Събуди се от лая на някакво куче само за да осъзнае, че светът му е обърнал гръб. Хората бяха насядали навсякъде с кошници за пикник, децата тичаха по тревата. Но той вече не бе част от този живот.

Единственото, което имаше отношение към него, бяха приближаващите се черни облаци. Все още бяха далеч, но очевидно идваха към Стокхолм. Ушите му бучаха, а очите го сърбяха. Слънчевите лъчи не можеха да пробият короната на дървото му, затова той се сви до дънера, взе вестника и отново прочете статията. Оказа се, че и тя има отношение към неговия проблем.

Без да знае какво да каже или какво иска, извади мобилния си телефон и набра номера на вестника. Представи се и обясни, че търси Густав Малер. Осведомиха го, че Малер работи на свободна практика и че за съжаление не могат да му дадат телефонния му номер, но че могат да му предадат съобщение. Поинтересуваха се дали Давид го търси по някакъв специален повод.

— Не, просто… искам да поговоря с него.

Щяха да му предадат.

Давид взе метрото до остров Кунгсхолмен. Всички разговори във вагона се въртяха около мъртвите. Нямаше човек, който да не смята, че случващото се е ужасно. Някой го видя, разпозна лицето му и замлъкна. Този път нямаше съболезнования.

Дори и по пътя към училището на сина си продължи да усеща, че всички връзки със заобикалящия го свят са прекъснати. Имаше чувството, че от него са останали само очите, които се реят наоколо, преодоляват препятствия и спират на червено. Когато стигна до училището, се хвана за оградата от черен метал, затвори очи и не я пусна повече.

В следващия миг звънецът иззвъня и морето от деца се изля навън. Давид отвори отново очи и видя масата от биологична тъкан, която на подскоци заслиза по стълбите. Хвана се още по-силно за оградата, за да не бъде отнесен.

Магнус се появи, когато морето се разля по двора, а една част от вълните му излязоха през портата в оградата. Бутна вратите с все сила, спря се на площадката и се огледа. Давид усети металния прът в ръката си. Осъзна, че едната му ръка стиска метален прът. Че ръката е част от тяло — неговото тяло. Върна се обратно в него и влезе в ролята си на… татко. Отново се сля със света около себе си и тръгна към сина си.

— Здравей, миличко.

Магнус метна раницата на гърба си и заби поглед в земята.

— Татко…

— Да.

— Мама да не би вече да е като орките?

Значи са говорили за това в училище. Давид дълго бе обмислял с каква реплика да започне този важен разговор със сина си, как да му съобщи новината постепенно, но сега вече бе късно. Хвана Магнус за ръката и го поведе към къщи.

— Разговаряхте ли за това в училище днес?

— Да, Робин каза, че са като орките, че се хранят с човешко месо и така нататък.

— А учителите как реагираха?

— Твърдяха, че не е така… че… татко!

— Да?

— Знаеш ли кой е Лазар?

— Да. Ела.

Седнаха на ръба на тротоара. Магнус извади картите си „Покемон“.

— Успях да разменя цели пет. Искаш ли да видиш?

Давид взе картите от ръката му и погали сина си по тила — просветлялата от слънцето мека коса, крехкия череп под нея.

— Първо на първо, мама не се е превърнала… в орка. Просто претърпя злополука.

Думите му секнаха, не знаеше как да продължи. Разгледа картите; Граймър, Кофинг, Гастли, Тентакул; всички повече или по-малко ужасни същества.

„Защо всичко в този свят трябва да е белязано от ужас?“

Магнус посочи към Гастли^[1].

— Отвратителен е, нали?

— Мхм. Слушай сега… Това, за което сте си говорили днес. Случилото се с мама. Тя… се чувства много по-добре от останалите.

Магнус прибра картите си и ги разгледа още веднъж. След това попита:

— Мъртва ли е?

— Да, но… всъщност е жива.

Магнус кимна.

— Кога ще се прибере?

— Не знам. Но ще се прибере. По някакъв начин.

Поседяха един до друг мълчаливо. Магнус прегледа всичките си карти, като огледа няколко малко по-внимателно. След това склони глава напред и се разплака. Давид го прегърна и го вдигна в скута си, а Магнус се сви на топка и зарови лице в гърдите на баща си.

— Искам да е вкъщи сега. Когато се прибера.

Давид усети как и неговите очи се пълнят със сълзи. Започна да люшка Магнус напред-назад и да го гали по косата.

— Знам, миличко… знам.